вторник, 27 май 2008 г.

Фас-пауза


Пушенето вреди сериозно на вас и на хората около вас!
Пушенето убива!

Той е „висок”, но също има нужда от приятели, защото понякога там – в небесата, звездите са като звезди на четири-звезден хотел, на който липсват първите три от надписа..
Съществуват, разбира се, доста начини ( и причини ) да бъдеш приятел с някого и те са почти същите почти навсякъде. Те са същите дори и в университетската аула... Затова ТОЙ не изпитва никакви притеснения да запали цигара пред студентите си. И го прави, размахвайки театрално запалката пред носа си. Въпреки че го интересуват много „по-небесни” дела, той много добре знае, че „димната завеса” скрива всички различия, скъсява дистанции, сближава... Жените често го правят, за да привлекат вниманието на мъжа. Той обаче не иска да привлича ничие внимание...Това ( по презумпция ) вече отдавна е сторено... Иска просто да си пуши цигарата, докато върши нещо полезно за нацията, докато учи нейния свеж потенциал на важните неща от живота и професията. И въобще не го интересува, че се опитвам да скъсам с никотиновата зависимост от три месеца. Впрочем едва ли изобщо му пука, че „пушенето причинява рак не белите дробове”... Даже ще ви позволи да запалите и вие... Защо не? Така именно още повече ще се сближите... 10 минути, ако пушите бавно, вие ще бъдете равни, 10 минути, ако пушите много бавно, вие ще бъдете приятели. 10 минути той ще играе роля. Много истинска роля, която би му отивала и без цигара в устата...Защото той не е просто пушач, и не е просто добър актьор... Той е Фалшив авторитет...

Сцена 1:
„ О, не, трябваше да закъснея с още 5 мин” – ядосваше се той, приближавайки с бавна крачка сградата на Факултета. Преди малко му бяха звъняли да го питат дали „ще караме лекция, професоре” и той беше измърморил с досада: „Ама, разбира се, колеги, как няма да караме. Тъкмо ставам от зъболекарския стол. Идвам, идвам...”. Сега се обвиняваше за малко повече от три неща, които, между другото, бяха взаимно свързани – че им беше дал телефонния си номер ( всъщност – не с научна и организационна цел ), че беше им отговорил на повикването и най-вече, че ги беше излъгал, че ще имат лекция. Точно тогава се сети, че последното му се случва всеки път и се усмихна на себе си. Не разбираше обаче от къде идва тази тяхна упоритост, дразнеше го. Все се оплакваха от натоварената си програма, от ранното ставане, от неработещата администрация, от невъзможността да учат и да работят едновременно, а идваха, по дяволите, идваха и то все на неговата лекция... Ах, сладури, идваха, защото знаеха, че ще си тръгнат... А той винаги им казваше едно и също: „ Колеги, днес времето е прекрасно за средата на март ( учудващо времето бе най-хубаво през зимата ). Дали да не ви пусна да се поразходите малко...?’’ И винаги очакваше да чуе едно и също... Защото те са млади, защото те са хубави...
Понякога обаче тази схема не работеше и трябваше да остане... Като днес, например...

Сцена 2 :
Впрочем, той беше от онези приятели, които само взимат и не дават почти нищо...: „Защо да ги занимавам с глупости, които в крайна сметка изобщо няма да им послужат в практиката... Защо да им обяснявам неща, които ще разберат и сами след известно време ? Я, по-добре, да има разкажа какво правих вчера, че май беше интересно... Или, не беше ? О, проклетият ремонт! Колеги, много добре избирайте работата, жилищата, банките, жените си... Колежки, не избирайте колегите си J Изберете мен. Аз само изглеждам възрастен – не ми тежи коремът, а авторитетът, но това да знаете от мен – изобщо не е неприятно... Мисля, че и на вас ще ви хареса, въпреки че едва ли трябва да ви ангажира професионално. И класово, и извънкласово, ние сме само добри приятели и нищо повече... Готвим си, танцуваме си, забавляваме се. Аз не спя със студентките си, колеги. Ние правим секс. Оставям на вас да ги сънувате и да ги мечтаете...”

Сцена 3:
На него обаче не му стига само това, че си хубава, че имаш къса пола и че правите секс... С тези „знания” можеш да изкараш една доста преувеличена средна оценка – да речем, три с два минуса... Ако искаш повече, трябва да си платиш... Едно „учебниче”... Неговото. Не е задължително да го четеш, въпреки че „общите приказки” не се четат толкова трудно. По-важното е на изпита да го покажеш. Да седи на чина, до теб, да се вижда... Че знаеш, че си учил.. Строго се наказват копията! Да ксерокопираш тази „библия” на знанието, означава да плагиатстваш...А това, както и да го погледнеш, е горчиво неуважение към човека, постарал се да ти покаже пътя, да ти предаде своя опит и знания. Това е груба обида над авторитета...

Антрактът...
Само в театъра продължава 10 минути - колкото да изпушиш една цигара... Защото в театър, за разлика от университетската аула, не се пуши. Хубавото в изключенията е, че не са „от правилото”, а това важи най-вече за фалшивите авторитети. Хубавото е, че когато цигарата свърши, можеш да запалиш втора, трета, четвърта и така до края на лекцията, ако ... изобщо караме. Нали, професоре... ? Вие може да сте мъж, но със същата убеденост, може да бъдете и жена... Полът няма значение. Възрастта – също. Защото не е трудно да бъдеш измислен. Никак не е трудно да разбиваш мечти. Докато вие ни говорите за ремонта на жилището си, за кучето и съседите, за дъщерите и брадовчедите си, за пътуванията и срещите си, на нас ... постепенно започва да ни минава... Разочарованието... А когато решите, че не сме учили, че не сме подготвени, когато ни скъсате... На нас вече не „ни пука”...
Цигара, колега?

вторник, 20 май 2008 г.

Къщата на ужасите


На 29 април 2008 г. восъкът изведнъж се свлече и всички български ежедневници ( по примера на чуждите ) побързаха да покажат какво се беше скрило под него. "То"-то не беше по Стивън Кинг, но се оказа по-страшно и за изумление на световната общественост - оказа, се човек.

Ден 1:

В. "24 часа": " Изверг прави дъщеря си сексробиня, тя му ражда 7 деца"

В. "Стандарт": " Изперкал баща ужаси Австрия"

В. "Монитор": "Австриец държи дъщеря си 24 год. в мазето и я изнасилва"

Така сякаш изведнъж американският психар на Елис стана австриец и бързичко напусна света на фикцията. Информацията за случилото се по принуда ( да речем, финансова ) и по природа ( да речем, не-човешка ) трябваше за нас да бъде "breaking news". Тоест, да ни бъде "сервирана" постепенно, със закуската и сутришното кафе, на порции ( макар и малки, почти невъзможни за преглъщане ) , за да се постигне ефектът на добрия филм на ужасите, който във всяка секунда поддържа напрежението и подготвя за неговата ескалация.

Ден 2: в. "24 часа"

"Тъмницата на Елизабет била атомен бункер, имало клетка за секс."

В същото време: " Строител блудтства с дете на колега" у нас... И докато за българските всекидневници отразяването на случая с "къщата на ужасите" в Австрия се намира в състояние на "затишие пред буря", британският в. "Индепендънт" разказва: " Всички от децата били раждани в подземието, без медицинска намеса. [...] По стените били открити рисунки на слънца и животни. Фриц бил арестуван и по-късно се признал за виновен, казвайки, че "съжалява за поведението си."

Ден 3:

На 1 май в. "24 часа" отново успява да реши проблема със снимките - лицата на потърпевшите, естествено, е забранено да бъдат показвани. Ежедневникът обаче единствен сред българските, публикува последната снимка на Елизабет, преди да бъде отвлечена от собствения си баща. Момичето е сред съучениците си, оградено, разбира се, в червено кръгче.

Учудващо в. "Стандарт" само съобщава на вътрешните си страници, че Наташа Кампуш - също австрийка и също жертва на 8-годишен "домашен" арест, дава 25 000 евро за децата ( внуците ) на бащата-насилник.

А "Индепендънт" хладнокръвно продължава да публикува самопризнанията на Фриц: "Той споделил, че избрал Елизабет като негова любима дъщеря, построил бункера за нея, защото почувствал, че трябва да я затвори, за да не започне да взема наркотици."

Всяко чудо за три дни и 1/8:

Въпреки че във всички масови всекидневници чак до 12 май се публикуват съобщения за "изверга от Амщен", ударът от първоначалния "шок и ужас" отдавна е забравен. Информациите са кратки, касаят вече известни факти:

9 май, в. "Монитор": " Австрия затяга законите си заради маниака от Амщен"
12 май, в. "Монитор" : " Полицията - шокирана от "къщата на ужасите".

Макар и за 3 дни обаче, "чудото" носи ( уж ) много ценни открития за интересите на читателската аудитория. И всички български всекидневници заедно решават да се върнат в детската градина, за да разлистят журналистическото букварче. Там пък ( уж ) пише следното: " Критерият "близост" е важен за привличане на аудиторията."
Така за много кратко време родната преса ще резвенчае един много скоро роден мит - този, че в България бащи, кото изнасилват децата си, не могат да бъдат инкогнито 24 години... ( само 8 ) Защо ли? Заради любопитни съседи, писа списание "Тема"...
Ала ги има и те са в...


Къщата на ужасите - задният ни двор

10 май, в. "Труд", "Фатална": " Извергът душил детето, довършил го с бутилка"

14 май, в. "Труд", "Синя лампа": " Луд наръга комшийка", " Въоръжен мъж нахлу в гимназия".


Къщичката обаче започва съвсем да прилича на влакче на ужасите, когато страницата "Животът" става нейното запазено място.

13 май, в. "24 часа" " Туристически гайд за България - Шофьорите - психопати, пешеходците - самоубийци".

Ако се интересуватe с какво този гайд, направен за чужденците, посещаващи страната ни ( Sofia in your pocket ), е по-различен, необходимо е да го поразлистите:

" Повечето българи се превръщат в психопати зад волана. Огромни дупки по пътя, каращи в насрещното движение, за които трябва да се внимава [...] Пътната сигнализация е случайна, да се намери място за паркиране, може да бъде кошмар. Полицията рядко говори английски и не е склонна да показва снизхождение."

Чудите се с какво още може да бъде запълнен "Животът"?

" Мъж изчезна от социален дом в Куделин на 5 май, обявяват го на 8- ми."

И култуво, твърде огромно, за да бъде измислица :), заглавие, с въпросителна, естествено :


" ЛУД, ПОТОПЕН В ДУНАВ? " - " За втори път през последните 6 години в дома за възрастни с умствена изостаналост във видинското с. Куделин има подозрение за убийство. [...] Двама болни от дома разказали, че са го пребили и хвърлили в реката. " Не може да им се има 100 % вяра, защото и те са хора с психически отклонения, които не знаят какво говорят", каза кметът на община Брегово Милко Павлов, който лично отиде да провери случая.

Фестивалът на черните комедии обаче продължава ( той започна много отдавна ) , но ние все още чакаме. Чакаме да се появи най-добрият филм на ужасите и защо той да не е родна продукция... И той се появи...


Българският "австриец":

Срок на годност - " 8 години изнасилвал дъщеря си, по 5 пъти на вечер", 18 май, "24 часа", сраница " България". Австрия вече може да си отдъхне. Оказва се, че не можем да мислим само за "авсрийски синдром", оказа се, че трябва да спрем да разчитаме на любопитството на съседите, за се чувстваме сигурни...


"8 години Василка от Стамболийски живее като австрийския ад на Елизабет", започва статията. " Той държал дъщеря си, заключена в стаята. Не я пускал навън дори да ходи до тоалетната и тя използвала леген или шишета в стаята."

В. "Труд" предпочита страницата "Синя лампа" - по традиция, запазена за "криминалния" живот на ромите: " Дете 8 години в плен на баща изнасилвач". Няколко дни по-рано обаче в броя от 17 май всекидневникът все пак се е съгласил, че "извращенията" всъщност нямат етнически произход, нито възраст, нито дори пол, разказвайки за "садистката от Мусагеница", разчленила тялото на пастрока си, който я бил насилвал сексуално в продължение на години. Според съдебните психиатри, съобщава още в. "Труд", жената, варила част от органите на баща си в тенджерата, е всъщност "психично здрава", защото добре съзнава какво е извършила: "Убих тялото на човека, който уби душата ми. Не съжалявам. "


Happy end ?

Когато прочетох романа "Американски психар", първото, което си помислих беше, че трябва да си с много "богато" въображение, за да можеш да съчиниш мъчение с "полу-цял" плъх...

Когато в малкото, китно, спокойно австрийско градче Амщен един баща "стана" дядо на 7-те си деца, се принудих да повярвам, че може би не всичко е само въпрос на въображение...

Днес съм склонна да вярвам и на британския всекидневник "Индепендънт", че: " This kind of thing could happen Anywhere..."

Тези неща могат да се случат навсякъде... Дори тук, в България...

Истината обаче е друга. Истината е, че "нормалните" психично-болни хора са други. И те, за съжаление или не, не разчленяват телата на бащите, майките и децата си от и за удоволствие... Даже, рядко разчленяват тела...

"Нормалните" психично-болни, за които обаче няма как да прочетете в българската преса, вегитират в някакви много мрачни стаи, при някакви не особено приятни условия на живот...

И чакат. Чакат някоя чужда медиа ( например, британска ) да направи филм на ужасите ... с тях., но в който филм този път, те да бъдат восъчните, топли, полу-цели, полу-живи, фигури, каквито всъщност са... Жертви. На обстоятелствата, на природата, на бащите и майките си и дори - жертви на етническия си произход.

Ние, впрочем, не ги познаваме. Българските вестници ни запознават с едно друго малцинство, разновидност ( уж ) на първото, което дори вече не ни прилича на малцинство - така, както ни го представят. То е и като резултат от това, което Мартин Карбовски нарече "ужасяващата политика на труповете" - да се чака, докато някой някого застреля...

А къщата на ужасите - място, където жертвите са виновни за престъпленията... И за съжаление, мнозинството от нейните обитатели са деца, чието детство някога е можело да бъде хубаво...

Някога, преди 24 години, например...






вторник, 6 май 2008 г.

Всички рибки плуват :)




Океанът ( разбира се, има значение кой, но нека, например, бъде Атлантическият ) не се различава от морето ( и има значение кое, но нека, например, бъде нашето ) не само по това, че първото е по-голямо от второто... Не само по това, че в едното плуват по-големи и дебели рибки... Просто по-малкото ( странно или не чак толкова ) има по-силна миризма на солена вода... Морето мирише отдалече, много преди да си го видял и доста след това... То е усещане на пръстите на крачетата по пясъка и студ в началото на май... Морето, ах, морето... Е цял живот...

10 years before...





Когато бяхме млади само един прозорец ни делеше от него. Трябваше просто да си го прескочим. С риск да ни хванат и да ни издърпат ушите. В полунощ в общата тоалетна на първия етаж на почивна станция ( помните ли летните лагери :) се изсипва целият "Г". "Какво, за Бога, прави класът тук, по това време, в този вид, вместо да спи? - възмущава се възпитателят... " Миете си зъбите? Сега !!! И всичките? Да, да..., ама мармоти и сурикати само в зоологическата градина има...Маймуните са друго нещо, за тях се разбрахме вече... - отдясно, отляво, поогледайте се и ще решите от коя страна да ги сложите...


А не ни и хрумваше да копаем тунели, за да излезем на свобода... Като в Изкуплението... Просто нямаше нужда. Имахме си прозорец. На първия етаж. В тоалетната. Оттам именно, от запазеното място за размисъл, от изповедалнята, започваше животът без разум. Започва, ако ти стиска. Но, странно обаче, на всички ни стискаше. Прескачахме прозорци, огради, прескачахме задръжки, комплекси, страхове, Дама пика, и Брад Пит ( тогава я нямаше Джоли ). Прескачахме дори себе си. И бързахме, бързахме да опитаме от моренцето, бързахме да опитаме от всичко. Бързахме да се опитаме един друг, сякаш никога повече нямаше да ни се случи. И опитвахме. Някои повече от веднъж. Не винаги бе хубаво. Все пак тази миризма на лято, тези спомени... Тогава не съжалявахме... Не губихме времето си и времето на другите... А когато 10-те дни свършваха ( господи, какви години бяха ), ни беше лесно да повярваме, че има и още малко...Бяхме деца. Мечтаехме за следващото лято, докато решавахме задачи по математика ( някои решаваха ) и тайничко се надявахме тоалетната пак да се намира на първия етаж и да има прозорец ... с изглед към морето... Ако, може и пак да е обща...Ехе...

После изведнъж детството, хубавото, свърши. Морето беше същото, но сякаш едновременно с това и нещо се бе променило. Емоциите ни заляха като огромни вълни. И там някъде ... не срещнахме истината... :)

Срещнахме "почти" любов, почти идеална. Срещахме я непрекъснато и я посрещахме и изпращахме като изгрев и залез. С пържените картофки и бирата ( и с цацата, разбира се ) раздавахме сърцата си... На килограм. Колкото повече, толкова повече... Пясък, небе, вълни и чайки, нямащи имена... Не ни пречеха. Лунни пътеки и вървим по тях. Аз и ти, ти и аз... Две следи напред и след тях още две... Но много рядко назад. Обратната пътечка бе запазената марка за раците, а ние растяхме...Разбрахме, че морето може да бъде и опасно..., ако не умееш да плуваш. Научихме се, започнахме да разговаряме, да се изразяваме в думи, в чувства, когато...








Така се случи "тя". Голямата ни любов. Така се случи, че отидохме заедно ( къде, къде... ) на море. САМО ДВАМАТА. За първи път. В разгара на сезона и на летните лагери..., когато по принцип има много туристи... Но нямаше никого. Не виждахме никого. И цялото море беше наше. И цялото време беше наше. И имаше от всичко, по много. И бяхме щастливи...



Now...



Сега..., сега разбирам, че нещата не са въпрос до море... То е едно и също и за хората, които живеят на самия му бряг, и за онези, които рядко го виждат... Защото емоциите, колкото и както и да ни заливат, все пак са само метафора за вълни. И нямат почти нищо общо с морето... Те са океан, но вътре в нас и са повече от рибите в него.





Познати....




Или непознати видове...




Някои са хищни и могат да ни довършат за 5 мин. Други няма да ни направят нищо... Едни са смешни. От някои боли. Истината обаче е, че могат да се случат на което и да е било място...Например, тук...








Или тук...



А се случват, защото можем да ги споделим заедно. Няма значение къде, няма значение колко, няма значение кога, но, да, има значение с кого ... :)