От другата страна

Видима

2010-11-30T20:24:00.003+02:00

Мислим си, че я няма. Че се е скрила в мазето, че я ръфат плъховете, че я лазят хлебарките. Убеждават ни, че е заминала с първия влак за някое по-хубаво място, към което може би трябваше да се отправим ние. Изпратихме я. Да си ходи. Не е създадена за нас, казаха ни. Не вирее в средата ни. В половинката ни. Не се развива в хаоса, който ни разяжда малко по малко, всеки ден.

Обаче ни лъжат. (Свикнали сме.) Толкова е видима, че чак ще ни смачка. Ще ни прегази като "колко е прекрасен животът". Като танк. Като грешницата от Лайм Реджис. Като доктор Хаус. Толкова е очевадна, че чак те разплаква. Защото я има... Добротата. И не е баналност. Не е стих. Не е героиня.

Добри сме. По своему. По "нашенски". За себе си. За хората, които обичаме. За тези, които ни обичат. Не се борим обаче за нобелова награда за мир и утре, без да искаме, може да предизвикаме малко автомобилно произшествие. Малко произшествие във връзката си, на работното място... Грешни сме, но сме добри. И слушаме "всякаква музика". Правим всякакви глупости. От ревност. От завист. От невнимание.

По усмивката ще я познаете. Добротата. В очите е. Никога няма да ви подведе, да ви обърка. Никога няма да ви "прецака". Не и така, както сте очаквали. Не и така, както е очаквала.

Не е избягала. Не са я изяли хлебарките. Не си я давам. В мене си е. Тупа-лупа колкото си иска :))

Чувате ли я? Вътре е.

Не искам друга прическа, а моята

2010-08-14T17:19:00.004+03:00

Понякога си мисля, че ако не бях аз, нямаше да бъда някоя друга. Какво харесвам в себе си ли? Почти нищо.

Знам само, че с удоволствие бих бъркала в носовете на кучетата на нашата улица. С удоволствие бъркам и в твоя, въпреки че ми разрешаваш отвреме-навреме.

Понякога бъркам в теб. В нервите ти. Зная, че не винаги съм права. Щеше да има нещо сбъркано, ако бях. Но пък никой не ме съди, нали така казваш.

Не съм права, изправена съм, а бях обещала да не го правя. Даваш ли си сметка, че косъмът се къса като доверието. Къса се като разбирането. Даваш ли си сметка, че пада на земята и после босите ти крака стъпват по него, без да го усетят.

Даваш ли си сметка, че съм като КОСЪМ. Душата ми е косъм. Всеки ден ти можеш да правиш с нея различни прически, но не ме подстригвай, моля те, като затворник.

Не ми бръсни надеждите. Мечтите. Да, бе, ясно е. Ще пораснат отново. Сигурна съм. Но ти едва ли ще можеш да ги видиш. Ще пораснат за друг. Заради мен. Заради себе си ще пораснат и, да, толкова са големи, колкото са големи.

Остави я тази ножица. Не ме режи, моля те, на парчета. Таква съм ЦЯЛАТА и искам да бъда. Поне още малко. Такава съм и нямам лоши помисли. Искам само да те правя щастлив. Целия. Искам да имам сърце, не ми го взимай. Не ми слагай кръпка вместо него.

Знаеше ли, че съм като косата си. Силно кафява, с червеникав оттенък. Имам нужда да горя, да се смея, да се разпилявам по възглавницата от пристъпи на нежност и любов.

Знаеше ли, че не искам друга прическа. Тази си е моята...

Жени! Какво да ги правиш?

2010-03-08T19:45:00.008+02:00

*Всяка прилика с лица и събития е случайна!

Мога да ви уверя, че всеки 1/2 и половина техен разговор има следния сценарий:
Първата: Абе, уморен е бил. Цял ден е бачкал. Сняг вали. Вятър духа, зимата не си е отишла...

Втората: Е, да, ама днес е моят празник, нали? Би трябвало да направи нещо за мен, райт? Аз съм уж Жената. Онази, с която започва и свършва... Аз съм Жената с главно "Ж" и заслужавам поне едно тъпо, непролетно, замръзнало цвете (ама от тези по 2.50, а не по левче).

Третата: Празник ли? А вчера не беше ли празник? Сгушена в прегръдките му? В желанието да не се движи, за да не наруши съня ти? Не беше ли празник топличкото му телце и нежния дъх по заспалите ти клепачи?
Четвъртата: Ми, не, не беше! Днес е. Освен всичко друго могат ли природните условия да влияят на връзката? Може ли всеки път дъждът и снегът да му пречат да се отбие за едно "здравей". И не е ли вярно това, което казват хората, че когато искаш да изненадаш някого, могат да ти попречат само... финансови причини, за да го направиш??

Петата: Празник ли? Колко деца имаш, че да наричаш себе си майка? Всеки път ти отърва да бъдеш някоя, но майка не си. И нямаш празник, съжалявам.

Шестата: Ййййй, сега трябва да чакам следващия осми март, за да Не ми подари цвете! Колко съм тъжнааааа...

Седмата: Лигла! Не си ли ти, която винаги твърди, че материалните неща не могат да направят човек щастлив. Гледам те и се сещам за онази с голямото БЛА–БЛА! За онази, която винаги ще ти намери причина да се усмихнеш, но никога самата тя няма да се възползва от нея. Сещам се за ЖЕНАТА, нали така, за която дните са специални, защото сами ги прави да се чувстват такива... И какво? Оскар ли да ти дадем?

Осмата: Аааааа! Идиотка! Просто искам. Не разбираш ли? Ако сега не се сеща, какво ще стане след три години, когато любовта си отиде? Когато съм просто "жена ми". Когато съм вече "дъщеря ми"! Какво ще стане, ако не ми дадат Оскар и вече не съм вече толкова специална за никого?

Деветата: Бегбеде, скъпа, тотално е изтрещял, а ти - още повече, ако още вярваш, че любовта трае три години! Французин, какво да го правиш. И три месеца не трае! Никога не е съществувала. Има го само това, което е между вас двамата и което решиш да бъде. И колкото.

Десетата, но не и последна: Айде сега, вземи си топъл душ. Стопли се. Спомни си за вчера. Стопли се. Да, бе именно. Вчера, когато те събуди любов. Когато любовта, която не съществува по принцип, влезе в теб. В цялата теб, Отгоре до долу. Няколко пъти. Спомни си, че никога не е излизала. Че никога не е искала цветя. Че самата тя е цветя. Цялата. Спомни си...

***
Всеки път, всеки ден, за всяко нещо, тези "десет и повече малки жени в една" разговарят в този ред на мисли. И спорят. И анализират. И се вълнуват. И обичат. И целуват. И се цупят. И се сърдят. И прощават. И точно тази процедура "ги" прави специални. Истински. Прави Я ЖЕНА.

Честит празник, жени! Говорете си, не се самосъжалявайте, борете се. Борете се за любовта, която не трае, за успеха, за себе си се борете. И никога, никога не забравяйте, че сте едната половина на живота. По-красивата ;)

Той

2010-02-01T20:56:00.007+02:00

Той не пие. Не пуши. Няма хубава работа, скъпа кола, подредено и изрядно жилище. Страшно много си пада по хаоса и в събота, вместо да чисти и пазарува, прекарва времето си в леглото,... с мен.

Общува без предразсъдъци, с всички. Има много познати и малко приятели. Повече вярва в мен, отколкото в себе си. Лесно се влюби, по-трудно ме обикна.

Той има трапчинки и ги показва на всеки четири минути. За разнообразие. Не плаче. Не иска. Говори много и мога да му кажа всичко. Но не го правя. Той споделя вместо мен.

Целуна ме на втората среща, без да "форсира" много ситуацията и от тогава не е спрял да го прави... По челото, по бузките, по носа (защото е дълъг), по косата...

Не е претенциозен към хората, с които общува, към жените, с които се среща, към дрехите, които носи, а от както съм в живота му, вече има с няколко чифта по-малко чорапи. Крада му ги. За разнообразие.

Признавам си, той е повече от идеален мъж и никога не е търсил идеална жена. Никога не е намирал. Просто срещана (прав си, няма да се повтори)... мен.

Преди около повече от две години пък бях написала, че съм:

"... емоционална, първична, детска. Има много мечти и някои от тях няма да реализира никога. Все още не знае кое е важно и кое още повече, дали хората за добри и лоши, как да се предпазва от тях, често няма правилна преценка за случващото се. Непрекъснато греши. Тя е енергична, "танцувална", на моменти несериозна, с тънко чувство за хумор. Не може да готви...

Понякога обича да се лигави, понякога дори прекалява, няма защитни реакции, нищо в поведението, действията или живота й не е ПРЕМЕРЕНО. За съжаление, или не, за нея е трудно да се каже че е "стъпила здраво на земята"... Тя изобщо не е идеална..."

Днес съм сигурна само в едно: че го обичам.

Че те обичам, мои 200 градуса по Целзий. Както се казва, ти си точката ми на кипене. Всички точки си: и G, и D и тази, която сега си измислих, но ще ти кажа по-късно. Първата точка от плана си, ако имам такъв. И ако някога го изпълня, може и да си последен.

Точката на това изречение си. И на следващото. На дългия, безвкусен, изморителен ден. На скуката. На самотата. Точката на вдъхновението ми си. Защото след нея, започвам отначало. Да мечтая. Да щурея. Да се усмихвам. Да се лигавя.... Да бъда себе си.

Нито си идеален, нито си премерен. Нито искам да си такъв. Нито можеш да си. Нито е задължително. Нито е необходимо.

Защото си този, с който се чувствам щастлива... Ти и аз. Това е, което искам да ти кажа.

Благодаря за вниманието :)

Нищо против костенурките

2010-01-16T12:40:00.007+02:00

"Ако видиш в съня си костенурки, желанията и амбициите ти няма да се осъществят." Голяма работа.

Истината е, че дори и да не ги видиш, пак могат да не се осъществят... 50/50 е.

"Ако разлееш кафе, предстои ти раздяла." Глупости.

В какво вярвам ли? В това, което казва Михайло Пантич: че никоя любов (ако, разбира се, е любов) не свършва. Дори когато свърши.

***

В какво още вярвам ли (и въпреки знаците на съдбата)?

Вярвам, че тази година ще е по-добра. И не защото ще е, а защото просто вярвам. Защото искам. Безумна ли съм или не, искрено вярвам в тотално изтърканата фраза, че ... "хубавото все пак предстои".

Вярвам заради ... "все пак", а не заради ... "хубавото". Все пак, и в повечето случаи - напълно случайно, нещата си идват на мястото.

Идваш си на мястото. Място, което обаче не е задължително да е най-хубавото. Но е твоето и там, независимо знаците на съдбата, се чувстваш добре.

Все пак, рано или късно, срещаш любовта и ако наистина е любов, тя те прави най-щастливия човек на земята. И за кратко. Защото любовта е най-краткият период в човешкия живот...

Все пак и въпреки знаците на съдбата, един ден се събуждаш с мисълта, че няма нищо по-хубаво от това, че ... си се събудил. Събудил си се със звук на кафе и хиляди духове в стаята. Събудил си се, за да се усмихнеш.

В какво вярвам ли?

Във всичко.

Имало едно време...

2009-08-16T14:10:00.050+03:00

"Инструктаж за принцове:

За да спаси принцесата, принцът трябва да:
Първо: Изпие две ракии, че да му дойде смелостта.
Второ: Да си обръсне мустаците, защото ако го види така, тя няма да има желание да се събужда.
Трето: Да договори със змея по-ниска тарифа за... принцесата.

За да заживеят доволни и щастливи до края на... (тук не се чете), принцът трябва още да:
Първо: Да я оставя всеки път да печели на покер. И даже: на всички игри, които може (или поне опитва) да играе една "средностатистическа", много хубава и много умна принцеса.
Второ: Да се примири със схващането на ръката си и с евентуалната й ампутация и да се приготви за "мотивирано" безсъние...
Трето: Да преодолява всички разстояния така, както много преди това е преплувал 9 реки и е пребродил 9 планини, за да спаси принцесата...
Четвърто: ... "

***

Скъпи, принце, не се тормози да четеш още - след ампутацията на ръката, продължението сам може да си го представиш (или по-добре, недей). В крайна сметка обаче, защо си мислиш, че приказките се пишат лесно? Напротив - за всяко нещо е нужно усилие, в твоя случай - повече.

От друга страна не ти ли се струва, че си заслужава? Не смяташ ли, че няма нищо по-приказно от сутринта, в която се будиш до нея? От къдриците, които са пръснати по възглавницата и бъркат в носа ти... От зачервените бузи, които искаш да целуваш, без да питаш дали е удобно или не е... От това, че го правиш: прекалено мотивирано и с доста повече от допустимата доза желание. Милион и едно.

Не е ли прекрасно, че можеш да я виждаш нацупена и да си виновен именно ти затова? Да знаеш, че по някакъв прекалено лесен, прекалено смешен начин, можеш да я направиш отново щастлива... Че го правиш ( с риск да загубиш ръката си).

Скъпи, принце, не си убеден дали е принцеса, но е твоя. Не си сигурен, че е без край, но е приказка.

С две думи: Забрави за инструктажа и започвай да "я живееш"(приказката и принцесата), защото, между другото (това не го пише в инструктажа) може и да ти хареса...

Ще ти хареса.

Кратичко...

2009-06-20T17:00:00.003+03:00

Като сладолед, който ще се разтопи по ръцете ти , ако не го изядеш. Кратко. Като 5 часа и 59 минути сутринта, след които става 6 и се налага да ставаш. Толкова, колкото да се отвори и да се затвори една врата. Два пъти - даже.

Кратко като песен, чиито думи не знаеш и която, по тази причина, не можеш да запееш. Кратко като целувка - сутришна. Толкова кратко, че дори не разбираш кога точно се е случило. И дали?

Кратичко. Като сън. Отваряш и затваряш вратата след него. Щастието. Преброй до шест и после питай кой е бил. Или по-добре: не брой. Животът, казват, не се измервал с броя на вдишванията, а с миговете, които спирали дъха. Не брой и после питай кой е бил - ще ти каже. Следващия път. Когато реши да се върне.

Кратичко. Толкова, колкото да мигнеш веднъж. Даже - два пъти. Колкото да се усмихнеш. Повече - за да го помниш. Колкото, за да направиш една салата с домати и краставици. Да речем - шопска.

Кратко - достатъчно, за да прегърнеш. Да обещаеш. Да докоснеш. Да...

Кратичко - Като раждане. Като начало, което, съгласявам се, всеки път е трудно. Като поздрав. Като всичко, което си искал да кажеш, но никога няма да изречеш. Кратко като не самотата. Твоята.

Кратичко. Толкова хубаво.

Umbrella

2009-03-25T15:57:00.005+02:00

Да намеря нещо, което съм изгубила. Нещо много скъпо.

Да го намеря отново. Това е, което ме прави щастлива. Предполагам, не само мен.

Защото загубата на чадър е несравнима със загубата на близък човек. Впрочем, едва ли има по-голяма.

Купете си обаче отново чадър. От това не боли. Купете си подобен на онзи, който забравихте и който сега пази нечия чужда глава. Купете си го по-хубав, нищо, че идва пролет..., лято. Нищо, че скоро ще трябва да си купувате бански костюм.

Защото за някои неща можем само да си спомняме. Не точно такива, каквито са били. Но, каквито сме ги обичали.

Защото те не могат просто да бъдат забравени. С тях свързваме пътища, хора, предмети, всичко, което пазим. Всичко, което сме загубили.

***
Това, което истински ме радва ли? Да намеря нещо, което съм мислила, че съм загубила завинаги (нали съм фаталистка). Да го намеря същото или малко променено. Но моето. Онова, без което не мога да живея, да чувствам, да творя. Онова, което кара нещата да се случват дори когато няма никаква възможност.

Тогава именно разбирам колко много ми е липсвало. Тогава може би започвам истински да го ценя и да го... Пазя.

Вероятно просто сме такива - трябва първо да го загубим, за да разберем колко много смисъл и значение има за нас. Колко много го обичаме. Колко наистина ни е скъпо. Може би именно в загубата, когато най-много ни боли, разбираме какво е щастие.

Онзи миг, който сме пропуснали. И който се надяваме да ни се случи отново, за да го оценим.

За някои неща обаче просто няма "втори тото шанс"....

Вместо 14-ти, 13-ти...

2009-02-12T13:02:00.010+02:00

Ще гледам филм на ужасите.

Защото ужасът е развлечение. Развлечението е секс. Сексът е любов. А Любовта ( банално с главна буква ) е ... филм на ужасите, развлечение, секс и ( в духа на баналното време ) още нещо...

Филм:

Да си призная честно, все още не сме се разбрали кой пише сценария... В началото просто нямаше такъв. Представям си "Страшен филм" 1 и си казвам - по-добри сме :) Важни, казват обаче, били актьорите... Ако те са добри, лошият сценарий ( или липсата на такъв ) се преживявал...

Така е, преживяхме го. Хубавото на едно нещо, в което още няма сценарий, е това, че винаги може да те изненада. Хубавото още е, че не си поставяш за цел да го преценяваш, да го анализираш ( това, онова ), не се мъчиш да разбереш дали е най-доброто за теб ( или не чак толкова ), не се опитваш да го променяш, нагаждаш... Просто се наслаждаваш на добрата ( ако е добра ) игра на актьорите, нали?

Днес обаче, за съжаление или не, вече знам репликите, даже имам и любима сцена ( тя не е за малки деца :) , даже си позволявам да превъртам някои моменти... ( не казвам кои :) ... И, разбира се, ( няма защо да се лъжем ) този филм не е "за лято в Рая"... Или не е през по-голямата част от годината :)

Един и същ е, мили :) Прав си, "няма нищо ново под слънцето", сцените се повтарят една след друга ( едни и същи, нали )... Не знаеш кога започва, но знаеш, че ще свърши. Не знаеш кога, но знаеш как... Поредният филм на ...

Ужасите:

Трябваше да бъде приказка, издържана в стил "и заживели щастливо до края на дните си." Приказка без край. Проблемът - въобще не ти се отдава да разказваш приказки, а на мен - да ги изслушвам докрай :) Затова е ужас, най-ужасният филм, който някога съм гледала досега :) И ужасно много ми харесва :)

Признавам, понякога ми идва да изключа "телевизора" от страх, или поне да го спра на онзи момент, в който нещо предстои да се случи... За да имам ( преди да го пусна отново ) време да го приема, да се сблъскам с него... Но е просто идея, която едва ли някога ще реализирам. Седя си и гледам. С приготвена възглавница до мен. Знам обаче, че нямам нужда от нея... Защото имам теб... Защото вече отдавна знам какво следва след страшната сцена :) И какво преди нея. В крайна сметка, може би го пишем заедно... Сценарият. Може би го правим заедно. Филмът. Може би заради ...

Развлечението:

Било необходимо, за да нарушава еднообразния ритъм на ежедневието ни. Да ни отпуска, да ни "оптимизира" така, че после да работим повече и по-добре. Защото не сме машини, защото не можем не-прекъснато да правим едно и също...
Съгласна съм. Така е. Не искам друга истина, не съм способна да я приема.

Ужасно тъжно е да го няма. Развлечението. Твоето. Онова, с което гледаш филми на ужасите, пътуваш, спориш, шегуваш се, пазаруваш, спортуваш, градиш планове за бъдещето... Няма ли го, трябва да го правиш сам. А за някой неща просто са необходими двама... :)

Секс:

"Сексът е изкуство, защото е изкуствена придобивка и изобретение на човечеството", пише проф. Любомир Стойков в своята книга "Култура и медии" :) И още: "... човешкият секс не е удовлетворяване на естествена потребност, а форма на игра ( развлечение ), тип комуникация и вид изкуство, в което човекът влага различни ресурси и с което се занимава при наличие на излишък на сили :), енергия и време и в резултат на което се получава повече от чисто физическо удовлетворение."

В много редки случаи може и нищо да не се получава... Например, когато ресурсите са свършили :) и няма от къде да вземем назаем ( например, от съседите )... Или когато, вместо като развлечение, го приемаме като задължение... Като досадна, скучна, еднообразна ( говорете ми за работа :) системно извършвана, постоянна дейност... С един и същ човек :) Когато сексът стане ежедневие. И когато не е ...

Любов:

Колко ужасно много думи, за да стигна до нея, миличката. Сигурно заради това понякога се замислям... Има ли я? Или е просто сбор от всичко изброено по-горе?! Защото не може да е само секс, не може да е само развлечение, не може да е само филм на ужасите.., нали? Ако не е любов, няма ли да е просто развлечение, просто секс и просто ( прост ) филм на ужасите :) ? Или пък е ...

Още нещо:

Разбира се, то е това ( или онова ), което все се опитваш да анализираш, но все не се получава :) Това ( или онова :) , което сутрин те събужда рано-рано ( по първи петли ), за да ти каже нещо много важно : ) Още нещо , за което си струва да се усмихваш, да се зарадваш, още нещо, което ти носи щастие - защото щастието било ОтНосително понятие :)

Не ми се иска да го банализирам. Не ми се иска да казвам: "Ти си всичко за мен" ( защото не си :), не ми се иска да дописвам сценария... Предпочитам вместо 14, да гледам филм на ужасите :)

Защото, за да кажеш на някого, че го обичаш не ти е нужен цял ден...

Точно 2 секунди.

И точно дори само заради 14 февруари не си струва да увеличаваш това разстояние...

Перфектно е. Перфектен е. Филмът.

Илюзии

2009-01-25T16:00:00.009+02:00

В крайна сметка наистина, когато няма друг изход, търсиш друг вход... А когато входът е заключен, прескачаш оградата ( ама така, че никой да не те види :) и влизаш в двора. То обаче е като фокус със съмнителен залог - никога не можеш да знаеш предварително дали си е струвало усилието.
Впрочем, такъв е смисълът и на самата илюзия - фокусът е фокус, когато не знаеш как се прави. След това вече няма магия, няма вълшебство, няма тръпка, няма стимул, няма вяра. След това идва ред на черното и бялото ( сивото ), на правите улици и пътните знаци, на бариерите и оградите, на хората, които "никога не правят така вкъщи", на постоянството и непрекъснатостта, на константата, на числата, парите, машините и тракторите...
***
Иска ми се да я бяхте видели така, както я видях аз. Така, както я виждам и сега. Не се замисли нито за миг, не се поколеба. Не се допита до приятелчетата си, не се огледа, не се притесни, не се изплаши... Просто стъпи на железните пръчки, прелетя през оградата ( като птиче ) и се озова от другата страна. Толкова лесно.

***
Фокус 1245:

"Не карай по-бързо от скоростта, с която ангелът ти може да лети" :)

2008-12-05T11:55:00.005+02:00

От другата страна

2008-11-20T11:38:00.009+02:00

Сега си мисля, че този блог никога не се е раждал, за да има право да празнува днес :) Истината е, че той трябваше да бъде разказ за едно пътуване - пътуване от другата страна на света. Да разкаже за това...

И за...

А може би и за ...

Но не успя да бъде. Не успях да го направя точно такъв.

Моето неродено бебе обаче е вече на 33 години... :) Е, да, стават и такива неща... Покрай него именно разбирам колко бързо върви времето, колко бързо новите неща остаряват, колко е трудно да създаваш. Да твориш, да поддържаш вдъхновението си, вярата си, уникалността си, стремежите си... Колко е трудно да си неповторим винаги...

От друга страна, родени, или не, добри или лоши, реализуеми или не, това са моите идеи... Моите мисли ( признавам си, доста се прескачат между редовете ), моите чувства...
И е важно само това, че все пак понякога ( напоследък, не особено често ) намирам ( може би не най-добрият, но... ) моя начин да ги изразя.

Истината още е, че не мога да пожелая на един ( на всичкото отгоре - нероден ) блог "честит рожден ден" :) Просто не ми идва отвътре да го направя.

Иска ми се обаче да не спира... Да не секва :) Защото всички имаме нужда, ако не всеки ден, то поне отвреме-навреме, от нови, свежи идеи :) За да продължаваме да не спим, да пишем и да творим...

Широко затворени очи

2008-11-12T09:53:00.007+02:00

Понякога много съжалявам, че стана така... Че пораснахме. Че всички онези "сополиви" и с наранени колена безгрижни дни останаха доста назад... За да си спомняме, понякога, че ги е имало...

Чантата й тежи повече от нея, но тя бърза да слезе от автобуса, страхувайки се, че тълпата от големи, възрастни хора ще й попречи да отиде на училище. Спокойно, след няколко години няма да й се налага да носи чанта, няма да има учебници. След няколко години изобщо няма да се вози в градския транспорт, а ще кара собствената си кола ( или нечия чужда :)... Ще преследва собствените си мечти, ще живее собствения си живот. След няколко години мъничкият й, писклив глас ще се чува по-ясно и хората вече ще я забелязват, ще минава през тях така, както не е можела преди... Няма да моли: "Извинете, ще може ли да се разминем, ще може ли да се разминем", а ще настоява, ще изисква, ще има и ще получава.

Тя е в 5 клас и тежи около 30 килограма заедно с дрехите. Преди малко е успяла да се промуши между телата от големи и възрастни хора и сега припка надолу по пътя. След училище ще се прибере съвестно да си напише домашните и ако остане време после ще поиграе на топка с другите деца, ще кара колело и ще скача на въже. Само след няколко години обаче тези игри няма да й харесват. След няколко години, естествено, другите деца също ще пораснат, само след няколко години тя вече няма да е най-добра приятелка на най-добрата си приятелка, впрочем, изобщо няма да има много приятели, защото ще играе собствената си игра... Ще се подчинява на собствените си правила, ще прави своя избор, своите решения, ще налага собствената си концепция за това кое е правилно и кое не...

Чантата й тежи повече от нея, но тя не протестира, не се оплаква. Сама знае, че много скоро дори няма да носи чанта...

Това, което не знае все още обаче е, че само след няколко години чантата ще е последното, което ще й тежи. Когато мъничкото момиченце порасне, голямата жена ( мъжът, човекът ) ще носи отговорност за себе си. Това, което тя все още не знае е, че много неща ще се променят, че няма да са толкова хубави..., вълшебни.

Понякога много съжалявам, че останаха назад... Безгрижните, сополиви дни. Дните, в които сякаш се радвахме повече на всичко... Не, че сме изгубили способността си да се радваме... Просто не е същото...
Защото очите им са по-големи. Очите им са пълни. Очите им вярват. В тях няма неудовлетвореност, няма злоба, няма завист, няма намерения, очаквания, пресметливост... Очите им са широко отворени, не като нашите... Очите на децата...

Останаха назад.

За бързането...

2008-10-24T15:01:00.013+03:00

Случвало ли ви се е да умирате от желание да кажете нещо, но от бързане да казвате"нищо" ? Или пък вместо да правите това, което искате и е добре за вас, пак от бързане, да правите само глупости?

Страшно много уважавам онези хора, които, въпреки че никога не бързат, винаги стигат първи и рядко се питат дали ще имат достатъчно време. Не се страхуват, че ще закъснеят, че ще изпуснат автобуса, че няма да пресекат улицата. Имат същите проблеми, разбира се, също плачат понякога, също ги боли... Тяхната житейска логика обаче не е логиката на "бързането" ( ако има такава въобще ) - бързата храна, "бързата" литература, "бързото и яростно кино", бързото обличане и още по-бързото събличане... Не, че не им се случва да се хранят с мазни хамбургери понякога. И не, че успяват да изпият чая си топъл винаги... Не, че пият чай. Просто знаят и да се възползват бавно и пълноценно ( без да се притесняват непрекъснато за всичко ) от хубавите неща, от истинските, от важните.

Страшно много се възхищавам на онези хора, които дори в момент на пълна безнадеждност, пак не казват "стига"... Признавам си, никога няма да бъда като тях. Но се уча. Всеки ден. По малко и бавно, защото наистина не мога да бързам... Не ми се отдава..

И все още не ми се отдава напълно да казвам това, което искам. С точните думи. По правилния начин. Така, че да бъда разбрана. Така, че да не се повтарям. Така, че да не повтарям една и съща грешка отново и отново. Но се уча. Всеки ден. Рано или късно, без да ги насилвам, думите се подреждат, както мислите в главата ми... Рано или късно, сам спираш да обръщаш внимание на глупостите и започваш да правиш постепенно и сигурно това, което ти харесва. По подобие на онези хора, които не броят секундите, за да решат дали са щастливи, или не...

Заради теб или заради себе си позволих на чая си днес да изстине. Защото всъщност пия чай само когато съм болна. Сега не съм. И този път не смятам да бързам... Просто не мога. Не искам.

На тъмно

2008-10-07T17:15:00.003+03:00

Спомням си една среднощна разходка в долината на прекрасното френско градче Ariege, в местността Ussat-les-Bains, близо до границата с Испания, когато за малко не умрях от студ. Впрочем, едва ли някога ще я забравя, въпреки че оттогава минаха цели осем години. Докато падахме и ставахме, правейки се ( почти по собствено желание ) на участници в "Survivor", един млад, иначе симпатичен, гид ни припяваше рефрена на популярна френска песничка за деца: " Мотивирайте се, мотивирайте се, трябва да останете мотивирани" ... Дрън-дрън. След 10 часа вървене по нагорнище, а през нощта - без фенери, без светлина и без посока, единственото, за което бях наистина много мотивирана, представете си - само 15-годишна, бе да го убия. И точно когато го настигнах, видях пред себе си слънцето, по-голямо и по-червено от всякога, да потъва на фона на стадо бягащи диви коне... Не можах. Да извърша престъпление.

Осем години след тази случка ми е все по-трудно да оставам мотивирана докрай. Може би, защото скоро никой не ме е карал да ям мравки... Истината обаче е, че разходката в планината не беше просто демонстрация на идеята, че почти всичко може да бъде научено ( както и обратното-забравено ). Беше ценен урок, който, признавам си, едва днес разбирам. Оказа се, че няма по-"теоретично" нещо от вероятността, някъде в превода, да загубиш мотивацията и желанието си, и още по-лесно от това да ги намериш отново... Просто трябва да попаднеш на правилното място, в точното време ( за да видиш диви коне, например ) и повярвайте ми, подобно условие рядко зависи от другите хора. Никой друг не може да вземе по-тъпо решение от твоето... Шегувам се, разбира се.

На петнадесетия си рожден ден се разревах, когато разбрах, че се "налага" да се кача на кану и да го карам. Страхувах се, че кануто ще се обърне и аз ( нищо, че имах спасителна жилетка ) ще се обърна с него. Почти осем години след това, плача за други неща. Те нямат почти нищо общо с екстремните спортове, с водата, с гребането, или с дивите коне, колкото и да ми се иска... Но все още се страхувам. Защото, в крайна сметка, нищо ( почти ) не зависи от другите... И не можем да ги виним ( както правим винаги ) за собствените си пропуснати възможности, за тъпите си решения, за липсата на мотивация, за изгубеното време, за отказа да се качим на кануто...

Днес, осем години след среднощната разходка в планината, съм сигурна...Всеки, сам за себе си, е виновен, но не до доказване на противното :)

Този филм :)

2008-09-26T13:48:00.015+03:00

Знам какво направих миналото лято... :) Прескочих го. "Кацнах" на българска земя в началото на октомври, обута в сандалки и по къс ръкав. Една седмица преди това се "цопнах" в Океана, за да си припомня соления вкус на морето, което и тази година нямаше да имам честта да опитам. Уви, не беше същото.

Знам какво направих това лято... :) Направих го есен. Направих го през септември. Просто не исках да го прескачам отново. Честно казано, изобщо не е лесно да "откриеш сезона", особено когато той е бил току що закрит :)

Необходимо е да си подготвен за това, че:

Ще умреш от студ:

Заведенията ще са затворени:

Плажът ще е затворен:

Дюнерите ще са затворени:

Баничарницата ще е затворена:

Дискотеките ще са затворени:

Хубавото е, че след една година горе-долу никой няма да има нужда от този списък, за да бъде щастлив. Но кой пък ще чака толкова много време? Например, някой, който може да плува, за да му липсва водата. Или пък някой ( някоя :), влюбена в бронзовия си тен, за да се стреми да го задържи... цял живот. Иначе банички ( е, не всички баничари работят само с маргарин :) и дюнери има на всеки ъгъл. Същото важи и за дискотеките. Единственото важно условие за "море през септември" е да не умреш от студ, защото едва ли си заслужава жертвата. Важно е да има кой да те стопли, когато ти стане наистина много студено. Важно е никога да не ти става много студено, защото има кой да те топли:)

Убедих се, че най-страшното не е да затворят "Топлите закуски". Утре ще започнат да правят още по-топли закуски някъде другаде. Най-страшно е да затвориш сърцето си, правейки се на много разочарован, правейки се на много сърдит. Правейки се на много силен. Това, от която и страна да го погледнеш, си е престъпление. И е "страшен филм", в който обаче няма нищо смешно. Иска ви се.

Ако в хорскопа ви пише, че трябва да послушате вътрешния си глас, значи така трябва. Смъртта на няколко хиляди звезди може би няма да обърка твърде много астрологичната ви прогноза, може би няма да обърка твърде живота ви. И може би е вярно, че сте родени под щастлива звезда... Тогава защо ви сърби носът? Ако вярвахте поне малко в поверия, щяхте да се замислите от коя страна ви сърби, защото и това има значение. Едното било за хубаво...

Не е ли?:)

Ключът е в теб... :)

2008-08-21T19:14:00.006+03:00

Няма да си първият, който го губи. Ако попиташ, ще ти отговорят: "Случва се..." Не, че имаме нужда от подобна статистика ( от статистики напоследък взе да ни прилошава ), но на всеки 10 минути някъде по света някой губи ключ. Разбира се, такава статистика няма... :) Преди 10 минути си я измислих и не се опитвам да ви подведа.

Уверих се все пак, че понякога, например, при пълна с ключове кутия, за да отвориш вратата, която искаш да отвориш, нелепо или да, ти е нужен точно онзи ключ, който вече си изгубил. Впрочем, понякога обаче не си виновен само ти. Понякога може би просто не си пред правилната врата и съдбата я държи нарочно залостена, казвайки ти, че трябва да чакаш пред Друга.

В този ред на мисли ( и не точно в него ) - изключихте ли ютията днес след като заключихте вратата? Затваряте очи и връщате лентата назад. Събудила ви е алармата на телефона ( моят съвет е да си смените мелодията, тази вече сигурно не ви действа ), взели сте си душ, пили сте кафе, изгладили сте си ризата, не сте изключили ютията... Изключихте ли я, или какво? Проверихте ли и котлона, фурната... Кой ви е научил да оставяте пуснат телевизора! А ютията има ли реле? Колко ток ще платите следващия месец, знаете ли?

Ще ви кажа, че вие много добре знаете какво правите. Интуицията ви е по-силна от вас. Тя ви казва, че: " Много ясно, че я изключих, да не съм тъпа... " Само че вие й се обиждате, напускате работното място и отивате да проверите сами какво точно сте изключили и какво не. Прави сте, така трябва. Но не го правете всеки път. По ирония на съдбата, ние слушаме интуицията си тогава, когато тя по-скоро мълчи. Грешка. Доверявайте й се отвреме-навреме. Иначе рискувате отново да изгубите ключ. Много важен ключ...

Може да ви се случи и нещо друго. Може да паднете и да си счупите някой крайник. Къде ръка, там и крак. Не ви го пожелавам. Може да паднете толкова лошо, че повече никога да не станете. Случва се. На всеки 10 минути ( а може би и по-често ) - повече от доказуемо е, някъде по света някой пада. И в буквален, и в преносен смисъл - нали, Яна? Важното е да събереш сили и да се изправиш. Важното е да можеш да намериш смисъл да продължиш да падаш. И да ставаш.

Защото все пак - ключът е в теб. Просто трябва да се сетиш, къде, по дяволите, си го сложил последния път...

И когато съмне...

2008-08-17T20:42:00.008+03:00

За 24 часа, например, можеш да отидеш до морето и да се върнеш. Междувременно можеш да влезеш във водата два пъти, да изгориш целият, да се напиеш и да изтрезнееш, и пак да се напиеш... ( после може никога повече да не изтрезнееш ). За 24 часа има голяма вероятност да срещнеш бившата си любов ( да речем, най-голямата ), да намериш нова, или ( ако имаш достатъчно късмет ), когато съмне, просто да се събудиш до някой, с когото искаш да си 24 часа в денонощието...

За много по-малко от 24 часа луната може да закрие слънцето ( и обратното ). Странно или не, за същото време могат да се изнижат около три години, например - едни от най-хубавите от живота ти... За 24 часа можеш да напуснеш работа, да започнеш нова, която всъщност може да се окаже не по-различна от старата... И, каква изненанда, може да ти се прииска да правиш нещо коренно различно от това, което си правил досега, защото: "По-добре да правиш нищо, отколкото нещо, което не обичаш..."

За 24 часа се правят бебетата :) Впрочем, даже и за по-малко. Освен това някъде по света за този отрязък от време може да се ожениш, да се разведеш и пак да се ожениш. Който казва, че има ситуации без изход, явно скоро не е използвал ключа за входната врата...

За 24 часа можеш да откажеш цигарите... На другия ден, разбира се, пак ще ги започнеш... Можеш... :)

За 24 часа, горе-долу, се променя цялата съществуваща логика на Земята, за да направи място на някоя друга, измислена за по-малко от 24 часа... Разбира се - само, за да ни е интересно...

Животът обаче, за щастие или не, не е "екселска" таблица... Едва ли някой може да я попълни за 24 часа... Ако все пак се случи, не смятам, че му е провървяло особено.

Идеята е просто да няма празни квадратчета... Ако видите такива, гледайте да ги запълвате за по-малко от цял живот... :)

За хлебарките, жабите и пътищата...

2008-08-09T22:48:00.010+03:00

Най-лесното средство за справяне с хлебарките не е отровата за хлебарки. Грешите, не. Просто си вземете жабка за домашен любимец... :)
Има всъщност и по-„неангажиращ” начин – да се влюбите. Тогава поне няма да ги забелязвате. Хлебарките.
Не оставяйте обаче любовта сама цяла нощ на хладно и горещо... Не, няма да се развали. Рискувате единствено да не я откриете на другия ден. Или да я откриете наполовина. Дори и по-добрата половина да е, няма да ви стигне за повече от един ден...
Най- логичното е да избягвате тесните и неудобни легла, но още по-нормално е просто да се сгушите, а пък хлебарките нека си лазят. Уверявам ви, че няма как да се изгубите в превода.

Достатъчно е само да отворите очи...

Разбира се, времето винаги ще бъде условие за близост. То настоява, че знаеш как точно се събужда сутрин човекът до теб, защо не му се спи ( например ), колко вида усмивки му принадлежат...
Времето е отново това, което ти позволява искрено да си вярваш, че можеш да четеш мислите му, да предвиждаш реакциите му, да преживяваш емоциите му...
Но не е задължително. Условие.
Правим го ( времето ), за да ни е по-интересно, за да избягваме тавтологиите...
Защото всички ( уж ) много мразим да се повтаряме...

Именно с времето обаче ( няма изключения от правилото ) разбираме, че в живота ни нищо не се повтаря повече от веднъж. С времето разбираме, че, дори да се случи втори път, нещо все пак се е променило, че сме се променили, че, колкото и да си приличат хората и събитията, те никога не започват и не приключват по един и същи начин. Ако се замислите, това всъщност е единствената тавтология, с която още не можем да се преборим.

В повечето случаи, за съжаление или не, насила продължаваме да вървим по път ( или да се връщаме пак по него ) , който отдавна е свършил. Тъпчем на едно място, клякаме и ставаме, броим мухи ( и хлебарки ), а пътят е все така... Свършил. Накрая на Вселената някога може би е имало много звезди, може би е било хубаво, може би е било неповторимо... Сега единственото, което ви остава да направите, е да седнете в някой бар и да пийнете за онова, което е било някога. Но няма смисъл да чакате повече...

Проклятието едно нещо да свърши, когато е най-хубавото и неповторимо( да, знам, кратко е... ), е, че друго трябва да започне отначало...

Иначе винаги може да си намерите и по-добър начин да се справите с хлебарките. Иначе винаги ще се намери някой, който да ви спасява от нашествието им и който в сремежа си да ви предпази от пътища, водещи наникъде, лошо го налазват хлебарките...

Вижте го. Не го оставяйте да свърши преди още да е започнал. Нали не обичате да се повтаряте... Този път, за разлика от другите, може би води нанякъде... Не ви ли е интересно да разберете накъде?

За пчеличките и хората :)

2008-07-21T07:11:00.004+03:00

Може и така да е, Мечо Пух ( въпреки че си едно голямо мече с "много - малко" Ум )...

Може би : " Едно е да искаш, друго е да можеш, трето - да го направиш..."

Но все пак.

Почти едно и също е...

То е само едната страна на монетата, защото, ако ги нямаше "първото, второто и третото, от другата й страна ( на монетата, също ) нямаше да има нищо. Сега е златна и с нея можеш да си купиш онова, което по принцип не се купува с пари ( нито с много пари )...

Щастието.

Искаш:

Пух Мечо, никой ( дори мечетата с "много - малко " Ум ) не си бута главата в кошера, вярвайки, че в него ще намери само мед. Вътре трябва да има и пчели, трябва да са много, за да има много мед.

Дори и ти, Пухче, вече знаеш, че пчелите никога не са гостоприемни. Пчелите жилят неканените гости и понякога ужасно силно боли, понякога до смърт...

Когато много искаш мед ( а ти, Пух, непрекъснато много искаш мед ) обаче гостоприемството на пчелите изобщо не е важно. Покатерваш се по дървото, умно надникваш в кошера и възкликваш:

– Колко много меееееедддд, ааааааааа!!!!

Впрочем най-трудно е да разбереш дали наистина и колко искаш ( не - какво )... В такива моменти ( а те са почти един живот ), Пух, ние сме като мечоци с много малко Ум ( тук махаме кавичките ) в главите. Не се сещаме, че понякога не е странно да си поговорим сами, на себе си. Понякога даже е нужно. Налага се просто да си отговорим на един не особено сложен въпрос : " Аз искам ли изобщо мед? "

При теб, Пухче, зная, отговорът ( само така си мислиш ) винаги е един и същ, а при нас - всеки път различен... Не бих казала, че сме несериозни...

Истината е, че сме жестоко алергични към ужилване от пчела... И бягаме. Бягаме от пчели така, както бягаме от отговорите на въпросите ( често и от самите въпроси ), от себе си и разбира се, от щастието...

Можеш:

Иначе отговорът на твоя въпрос, Пух, е формула, но не математическа. Дълбоко съм убедена, че тя няма нужда от доказване. Аксиома е.

Една английска поговорка казва, че, където има желание, има и начин... Желанието, Пух, носи едно име, и , съжалявам, то не е:

- МЕД!!!

То е онова, от което започнахме...

Искам:

Искам фотоапарат ( може и полу-професионален ) , защото искам да снимам всеки "уловен" миг... Искам да спя под звездите, защото искам да чувствам свободата... Защото искам да изкача всеки висок връх и да посетя всяко красиво място на земята... Искам те...

Желанието само търси пътища към морето, Пух :) А те ( начините ) в повечето случаи са много. Единственото, което МОЖЕШ да НАПРАВИШ е да откриеш най-добрия... Той обаче не винаги е пътят до хладилника и обратно :) Даже, смятам, изключва денонощното похапване на мед. Извървяването на най-добрата възможност ( тоест - на онова, което си разбрал че безумно много искаш ) понякога е свързано с цената на усилие, което е повече от това, което си мислиш, че можеш...

Всъщност обаче не са ти нужни качества, които никога няма да имаш... Защото онова, което най-много искаш ( мед ), в повечето случаи ( винаги ) е това, което можеш да имаш...

Трябва само да го...

Направиш:

Как мече с толкова "много - малко " Ум в главата си знае кои са важните неща, а ние - най-съвършено "умната" форма на живот на Земята непрекъснато да си задаваме въпроси, на които все си мислим, че търсим отговорите...

Иначе едно и също е... Да искаш и да можеш... Просто трябва да го направиш...

Нали, Пух? Може ли някой или нещо да те спре, ако желаееш ТВОЕТО гърненце с мед?

21 + 1

2008-07-10T06:16:00.006+03:00

Скъпо, мое,

Ти имаш повече от 22 причини да бъдеш щастлива... Имаш поне още една. Имаш мен.

Дълбоко в себе си едва ли някога си вярвала, че това ще те споходи :) Ембрионите не мислят :)

Скъпо, мое, аз имам повече от 22 причини да бъда щастлива... Една от тях е, че днес мога да бъда до теб и да ти кажа колко много, безумно, много се радвам, че мога да бъда до теб. Сантименталностите, разбира се, винаги са ми отивали... Точно сега обаче, това избощо не е от сантименталност... И изобщо не ми пука...

Просто две е повече от едно, наистина. Искам за теб повече от това, което искам за себе си. Значи всичко, умножено по две. Значи ( ще видиш ) много...

Скъпо, Миле, честит рожден ден...

Продължаваме заедно, няма значение до къде ще стигнем... Няма значение как ще се представим ( като ембрион сигурно си била по-тъпичка :), не помня )...

Знам само, че...

Обичам те :)

Черен котарак, черен котарак...

2008-07-05T17:32:00.006+03:00

Скъпа, Хелън,

Да погледнеш живота в очите всъщност никак ( и никога ) не е лесно, както сама ( неведнъж ) си се убедила. Ти си на 26, но искрено мразиш да се чувстваш на 90, а се чувстваш така без дори да се поглеждаш в огледалото...

Скъпа, Хелън, баща ти отиде на онзи свят миналата неделя, но ти все така продължаваш да се страхуваш от смъртта... Животът ти, напротив, вече с нищо не може да те изненада и уплаши: една повече от незадоволителна професионална реализация ( редуваш кафето с капучиното, за да е по-интересно ), не една, а всяка, самотна, незадоволителна вечер, прекарана пред телевизора с един недоволно мъркащ ( защото има глисти ), дебел котарак, който оставя оранжевите си, иначе симпатични, косми по полата ти всяка сутрин...

Скъпа, Хелън, разбира се, ти изобщо не си щастлива... Даже май ти идва да скочиш от някой прозорец, без значение, че после на надгробната ти плоча няма как да не напишат ( само доброжелатели ): " Тя умря незадоволена!!!"

Историята ти, скъпа, обаче е писана по действителен случай, макар че не съм убедена доколко твоята млада създателка Анна Макстед знае много за България... Не, че е нужно... Ние сме същите. Страшно много се "кефим" на човешки истории. Като твоята, Хелън ( а и по принцип, и не само ). "Самозадоволяваме се" с тях, докато пием кафето си, докато вечеряме, докато се забавляваме. Действат ни малко като порното...

Страшно се "кефим", когато има и по-зле от нас, когато избираме да живеем с куче ( или най-добре със себе си ) , защото дебелите, оранжеви котараци имат глисти...

Трудното, Хелън, не е да погледнеш живота в очите. Трудното е да видиш нещо... в него, особено в условията на една крайно незадоволителна действителност. Да видиш нещо повече ( и по-важно, и по-интересно от чуждите истории - защо ги наричат "човешки" ?! ), от "Сексът и града" и оранжеви косми по полата си. Гадно е да знаеш, че никога няма да разбереш какви са му очите... На Живота, не на котьо...

Гадно е седем часа да висиш на перваза на прозорец на 11 етаж и да се чудиш дали да скочиш, но не, защото има значение. Гадно е да си само на 20 години и вече нищо да няма смисъл...

Скъпа, Хелън, на теб едва ли ти пука, но ние сме по-зле и изобщо не сме щастливи... Най-гадното е, че вече и на нас не ни пука. Този случай, за съжаление, стана повече от действителен, ако ме разбираш, скъпа. Просто ( защото все пак сме хора ) ни омръзна да се сравняваме ( и да ни сравняват ) по степени на скала, която, дразнещо или не, няма положителни стойности...

Ти, скъпа, се срамуваш от пияната си "мутра" онази вечер, а ние би трябвало ( знам, че не харесваш този израз ) да се срамуваме от себе си всеки път, когато се правим, че ни трогват... Човешките истории на падащи сякаш от небето хора ( напоследък - деца ), на всекидневните луди, бедни, "празни", смачкани, унизени ... "действителни" случаи, за които искрено, ама много искрено, "се кефим" да пишем и да четем... Особено когато нямаме нищо общо, нищо общо с тях.

Да се молим ( само ) за бъдещето си ( след като не можем да се грижим за него ) обаче е все едно да се надяваме, че няма да ни мине черна котка пътя. Да се надяваме поне, че ако ни мине черна котка пътя, няма да се случи нещо лошо... Отново.

И това, скъпа, Хълън, не се нарича суеверие... Нарича се Безнадеждност. Дълбоко съм убедена, че ти едва ли си я изпитвала някога...

Иначе все пак, когато няма друг изход, нали се търси вход?! Ако не ви се гледа Живота в очите, винаги може да си пуснете телевизора...

Ако все още имате такъв.

Аз вече зная, че...

2008-06-24T16:28:00.007+03:00

Не искам да стъпвам по "смачкани" охлюви.

Идеята всъщност е да им помогнеш да "пресекат" от другата страна на пътя... Просто, но факт - такава е логиката и на самия живот. Ако не искате да стъпвате в черупка, кръв и слуз, трябва да прескочите това, което ви пречи да продължите... Или по-скоро - да го преместите. Смисълът е, че вместо да тъпчиш мечтите и стремежите на другите, можеш да имаш свои. Смисълът още е, че когато вдъхновението ти умре, можеш да го родиш отново. Можеш дори да родиш близнаци :)

Логиката на живота ( поне за мен ) никога не е била такава, че да я пълним с празни черупки, в които някога са мърдали нечии топли телца ... Тя всеки ден ни учи първо да създаваме и след това да рушим - дори с оръжията, които сами сме измислили. Защото пък много преди това точно ние сме създали логиката на живота...

Ние, крехките, смъртни, порочни, отмъстителни, паметни ( в смисъл на злобливи по природа ), егоистични същества, които искрено не обичаме да се събуждаме сами. Ние, които непрекъснато търсим някой да ни споделя и помага. А всъщност ни трябва малко, за да бъдем щастливи... Трябва само да вникнем в иначе простата логика на живота...

Вече зная, че някои неща ги можем само ние...

Чистим ориза най-добре, когато го чистим така...

Често се лутаме, докато намерим правилния път...

Но не ни пука, когато можем да го търсим заедно...

Вече зная, че малките неща всъщност са доста по-големи, отколкото изглеждат... Зная обаче ( живот и здраве ), че някога и те ще пораснат. Убедена съм, че преди това можем ( дори само за тях ) да построим един свят, лишен от звука от смазването на черупките и телцата вътре ... Убедена съм, че не е чак толкова трудно да се наведем и да го преместим на тревата... Охлювът... Не изисква чак такова усилие да караме "малките" неща да ни се усмихват...

Знаете ли, че...

2008-06-11T08:55:00.005+03:00

Голямата любов е само една и е като меден месец - продължава от две до три седмици, а при някои ( щастливци ) не свършва никога. "Голяма" любов е, когато малките неща стават достатъчни, когато нищо не липсва, за да искаме повече.

Но се случва на всеки, няма как да ви прескочи. Просто спрете да я търсите дори и след като сте я загубили.

Знаете ли, че пейките в парка са направени, за да седнеш на тях. Тяхната съдба е да бъдат като наполовина празната чаша - за нея е добре и да е наполовина пълна. Важното е просто някой да се сети, че ги има... Защото забравяме, а няма да започнем да пишем по телата си това, което и без друго не ще прочетем никога... Ами ако е на гърба?

(Снимката е на Ивето, която вие може би вече познавате :)

Знаете ли, че често имаме нужда да "слезем от крана"... Не ни пука върху кого ще се изсипят товарите след като няма кой да го управлява. Имаме нужда да седнем и да си починем дори и работейки...

Знаете ли, че имаме ужасна необходимост да спрем да мислим поне за три минути и още по-силна нужда от това някой да седне до нас, на пейката в парка. Без дори да пита дали е "свободно". Просто да седне до нас и да си почине. Защото пейките в парка не са направени, за да бъдат несподелени.

Знаете ли, че ... Голямата любов не е когато, казваш "обичам те"...То е, когато има кой да го чуе, без дори да си го казал...

Хубавото все пак е, че дори и да не знаете, един ден все ще разберете... :)

За грозните патета и техните приятели

2008-06-05T09:03:00.002+03:00

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!

Не искам да ви разочаровам, но швейцарските часовници в България са „български”..., а „точно време” е като „лека нощ, деца” - точно е само за онези, на които не им трябва и си лягат рано.
Въпреки това университетската канцелария отваря точно ( по швейцарски ) в 9:00 ч., както е посочено на пожълтялата бележка на вратата.
“- Виждате ли какво пише тук?” – през зъби изцежда секретарката и настървено боде нокът в работното време.
“- Виждам... “– тихо измърморва зашеметеният Дък, поглеждайки цифреблата на собствения си часовник – 8 : 57 ч.
Междувременно ( за части от секундата ) вратата вече е затръшната под носа му, а пожълтялото листче се отлепва отсрани, оставяйки да се вижда само надписът „почивни дни”... Гърлото на патока е странно и неестествено пресъхнало... Наистина, по-скоро странно, отколкото неестествено. Независимо моментната си несъстоятелност обаче, той се окопитва бързо ( съжалявам, Джъстин, съжалявам, Мадона – не за 4, а за 3 минути ) и точно ( тик-так, тик-так ) в 9 :00 ч. почуква предпазливо на вратата.
„ – Влез!” – изръмжава гласът отвътре. Треперещите пръсти натискат бравата. Светлината, която се „просмуква” от ключалката, не идва от прозореца. Тя е следстствие ( химическа реакция ) от отражението в стъклените очи на секретарката.
Дък седи на току на прага – с единия крак вътре, другия – вън, примигва смутено и не знае как да започне.
„ – Кажете !!! – изкрещява изведнъж провидението ( де, да беше райско ).
„ – Ами, едно уверение ... тук...”
„ – Какво едно уверение? За къде ви трябва това уверение? Кой курс сте? Има ли ви в списъците?”
„ – Кои списъци ???” – отчаяни балончета на неудомение пукат в главата му.
„ – Как се казвате?”
„ – Донълд...”
„ – Донълд, кой?”
„ – Ами..., Дък...”
Главата й се завира в шкафчето и доста бързо намира досието на патока, който продължава да стои прав, по средата сякаш на два свята, единият от които – анимационният, по правило трябва ( уж ) да е смешен.
„ – Дайте уверението!” – избоботва накрая агент Скъли. Дък срамежливо и неуверено й подава листчето през бюрото, като любовно писмо, предназначено всъщност за друга любима, която обаче не е между живите.
„ – Донълд, вие нищо не сте попълнил! Пред кого трябва да послужи документът?”
„ – Пред... ъъъъ... БДЖ, ааа..., всъщност пред „Студентски общежития...”
„ – Последно?” – тук точно ( не задължително по швейцарски ) трябва земята да се разтвори, но, по дяволите, не ще!!! Дък събира и двата крака и пльоква в блатото със затворени очи...
„ – Пред Американското посолство...”
„ – Пред КОЕ?”
„– Пред...”
„– Чух ви, Дък... Просто ви се подигравам. Знаете, че трябва да прекъснете, ако ще ходите на бригада. Знаете, нали? Няма предварителна сесия, няма изтегляне на изпити.”
„ – Знам, знам...” – мрънка патокът, а по плувките му се стича хладна пот.
„ – И сигурно знаете колко хора е „изгорила” Америка”? – продължава мъчителката.
„ – Колко? Един? А, не....Двама?” – предполага напосоки Дък.
„ – + 1”– казва тя и му подава уверението.
„ – А, добре... Довиждане и лека работа...” – смотолява Дък и излиза.
Навън са се събрали други патоци, които си шушукат разпалено.
„ - Ей, Дък! Как беше?” – наобикалят го те.
„ – Ужасно! Нападнахаме отвсякъде. Бяха въоръжени! Не видях лицата им. Всички ще умрем! – крещи той и се души сам за гърлото.

Малко по-късно екшън се разиграва и в университетската аула. Преподавателят мълчи доста след започването на лекцията. Патоците започват притеснено да мърдат на неудобните столове и да се чудят дали пък не е 2 юни... Но къде, за Бога, са сирените? Вместо тях тишината нарушава лекторът:
„ – Струва ми се... – започва бавно и важно той – че не виждам познати лица...”
В този момент Дък го обхваща вълна на възмущение, която го изправя на крака.
„ – Но, професоре, не сте ли ме гледали по телевизията?! Аз съм главен герой в един много популярен анимационнен филм ( на ужасите )! Най-големият !!! – докато се възмущава, Дък блъска с плувки по пода...
„ – Колега, нека не се „отплескваме”, ако обичате!” – махва с ръка професорът, а всяка негова следваща дума като стрела се забива в изстрадалото патешко сърце – „ „-Може ли тогава да ми кажете вие в кой точно епизод демонстрирате знания по ядрена физика, за да не се повтарям?”

„ – ???”

Скъпи, Донълд, ти обаче спокойно можеш да играеш и Мики ( да речем – Маус ), и Таз Дявола, и дори Робин Худ. Хубавото е, че не си единствен ( не е вярно, че „и сам войнът, е войн” ). Хубавото ( представата за добро и лошо, разбира се, все още е относителна ) е, че тази анимация я играем всички. А извън нея почти няма друга реалност. Другото го наричат „студентски живот”, което не е синоним на „университетски”... Другото, казват, е сладко и весело, въпреки че нещата са взаимно свързани. Студентът става студент след като влезе в Университета... Ама не да влезе и да излезе...За разлика от студента обаче, патокът понякога забравя дори пътя до Факултета, зает да гони своя жълъд...

„ – Жълъд???”
„ – Извинявай, Донълд...Това май не беше в твоята анимация...”

Фас-пауза

2008-05-27T07:35:00.004+03:00

Пушенето вреди сериозно на вас и на хората около вас!
Пушенето убива!

Той е „висок”, но също има нужда от приятели, защото понякога там – в небесата, звездите са като звезди на четири-звезден хотел, на който липсват първите три от надписа..
Съществуват, разбира се, доста начини ( и причини ) да бъдеш приятел с някого и те са почти същите почти навсякъде. Те са същите дори и в университетската аула... Затова ТОЙ не изпитва никакви притеснения да запали цигара пред студентите си. И го прави, размахвайки театрално запалката пред носа си. Въпреки че го интересуват много „по-небесни” дела, той много добре знае, че „димната завеса” скрива всички различия, скъсява дистанции, сближава... Жените често го правят, за да привлекат вниманието на мъжа. Той обаче не иска да привлича ничие внимание...Това ( по презумпция ) вече отдавна е сторено... Иска просто да си пуши цигарата, докато върши нещо полезно за нацията, докато учи нейния свеж потенциал на важните неща от живота и професията. И въобще не го интересува, че се опитвам да скъсам с никотиновата зависимост от три месеца. Впрочем едва ли изобщо му пука, че „пушенето причинява рак не белите дробове”... Даже ще ви позволи да запалите и вие... Защо не? Така именно още повече ще се сближите... 10 минути, ако пушите бавно, вие ще бъдете равни, 10 минути, ако пушите много бавно, вие ще бъдете приятели. 10 минути той ще играе роля. Много истинска роля, която би му отивала и без цигара в устата...Защото той не е просто пушач, и не е просто добър актьор... Той е Фалшив авторитет...

Сцена 1:
„ О, не, трябваше да закъснея с още 5 мин” – ядосваше се той, приближавайки с бавна крачка сградата на Факултета. Преди малко му бяха звъняли да го питат дали „ще караме лекция, професоре” и той беше измърморил с досада: „Ама, разбира се, колеги, как няма да караме. Тъкмо ставам от зъболекарския стол. Идвам, идвам...”. Сега се обвиняваше за малко повече от три неща, които, между другото, бяха взаимно свързани – че им беше дал телефонния си номер ( всъщност – не с научна и организационна цел ), че беше им отговорил на повикването и най-вече, че ги беше излъгал, че ще имат лекция. Точно тогава се сети, че последното му се случва всеки път и се усмихна на себе си. Не разбираше обаче от къде идва тази тяхна упоритост, дразнеше го. Все се оплакваха от натоварената си програма, от ранното ставане, от неработещата администрация, от невъзможността да учат и да работят едновременно, а идваха, по дяволите, идваха и то все на неговата лекция... Ах, сладури, идваха, защото знаеха, че ще си тръгнат... А той винаги им казваше едно и също: „ Колеги, днес времето е прекрасно за средата на март ( учудващо времето бе най-хубаво през зимата ). Дали да не ви пусна да се поразходите малко...?’’ И винаги очакваше да чуе едно и също... Защото те са млади, защото те са хубави...
Понякога обаче тази схема не работеше и трябваше да остане... Като днес, например...

Сцена 2 :
Впрочем, той беше от онези приятели, които само взимат и не дават почти нищо...: „Защо да ги занимавам с глупости, които в крайна сметка изобщо няма да им послужат в практиката... Защо да им обяснявам неща, които ще разберат и сами след известно време ? Я, по-добре, да има разкажа какво правих вчера, че май беше интересно... Или, не беше ? О, проклетият ремонт! Колеги, много добре избирайте работата, жилищата, банките, жените си... Колежки, не избирайте колегите си J Изберете мен. Аз само изглеждам възрастен – не ми тежи коремът, а авторитетът, но това да знаете от мен – изобщо не е неприятно... Мисля, че и на вас ще ви хареса, въпреки че едва ли трябва да ви ангажира професионално. И класово, и извънкласово, ние сме само добри приятели и нищо повече... Готвим си, танцуваме си, забавляваме се. Аз не спя със студентките си, колеги. Ние правим секс. Оставям на вас да ги сънувате и да ги мечтаете...”

Сцена 3:
На него обаче не му стига само това, че си хубава, че имаш къса пола и че правите секс... С тези „знания” можеш да изкараш една доста преувеличена средна оценка – да речем, три с два минуса... Ако искаш повече, трябва да си платиш... Едно „учебниче”... Неговото. Не е задължително да го четеш, въпреки че „общите приказки” не се четат толкова трудно. По-важното е на изпита да го покажеш. Да седи на чина, до теб, да се вижда... Че знаеш, че си учил.. Строго се наказват копията! Да ксерокопираш тази „библия” на знанието, означава да плагиатстваш...А това, както и да го погледнеш, е горчиво неуважение към човека, постарал се да ти покаже пътя, да ти предаде своя опит и знания. Това е груба обида над авторитета...

Антрактът...
Само в театъра продължава 10 минути - колкото да изпушиш една цигара... Защото в театър, за разлика от университетската аула, не се пуши. Хубавото в изключенията е, че не са „от правилото”, а това важи най-вече за фалшивите авторитети. Хубавото е, че когато цигарата свърши, можеш да запалиш втора, трета, четвърта и така до края на лекцията, ако ... изобщо караме. Нали, професоре... ? Вие може да сте мъж, но със същата убеденост, може да бъдете и жена... Полът няма значение. Възрастта – също. Защото не е трудно да бъдеш измислен. Никак не е трудно да разбиваш мечти. Докато вие ни говорите за ремонта на жилището си, за кучето и съседите, за дъщерите и брадовчедите си, за пътуванията и срещите си, на нас ... постепенно започва да ни минава... Разочарованието... А когато решите, че не сме учили, че не сме подготвени, когато ни скъсате... На нас вече не „ни пука”...

Цигара, колега?

Къщата на ужасите

2008-05-20T11:35:00.008+03:00

На 29 април 2008 г. восъкът изведнъж се свлече и всички български ежедневници ( по примера на чуждите ) побързаха да покажат какво се беше скрило под него. "То"-то не беше по Стивън Кинг, но се оказа по-страшно и за изумление на световната общественост - оказа, се човек.

Ден 1:

В. "24 часа": " Изверг прави дъщеря си сексробиня, тя му ражда 7 деца"

В. "Стандарт": " Изперкал баща ужаси Австрия"

В. "Монитор": "Австриец държи дъщеря си 24 год. в мазето и я изнасилва"

Така сякаш изведнъж американският психар на Елис стана австриец и бързичко напусна света на фикцията. Информацията за случилото се по принуда ( да речем, финансова ) и по природа ( да речем, не-човешка ) трябваше за нас да бъде "breaking news". Тоест, да ни бъде "сервирана" постепенно, със закуската и сутришното кафе, на порции ( макар и малки, почти невъзможни за преглъщане ) , за да се постигне ефектът на добрия филм на ужасите, който във всяка секунда поддържа напрежението и подготвя за неговата ескалация.

Ден 2: в. "24 часа"

"Тъмницата на Елизабет била атомен бункер, имало клетка за секс."

В същото време: " Строител блудтства с дете на колега" у нас... И докато за българските всекидневници отразяването на случая с "къщата на ужасите" в Австрия се намира в състояние на "затишие пред буря", британският в. "Индепендънт" разказва: " Всички от децата били раждани в подземието, без медицинска намеса. [...] По стените били открити рисунки на слънца и животни. Фриц бил арестуван и по-късно се признал за виновен, казвайки, че "съжалява за поведението си."

Ден 3:

На 1 май в. "24 часа" отново успява да реши проблема със снимките - лицата на потърпевшите, естествено, е забранено да бъдат показвани. Ежедневникът обаче единствен сред българските, публикува последната снимка на Елизабет, преди да бъде отвлечена от собствения си баща. Момичето е сред съучениците си, оградено, разбира се, в червено кръгче.

Учудващо в. "Стандарт" само съобщава на вътрешните си страници, че Наташа Кампуш - също австрийка и също жертва на 8-годишен "домашен" арест, дава 25 000 евро за децата ( внуците ) на бащата-насилник.

А "Индепендънт" хладнокръвно продължава да публикува самопризнанията на Фриц: "Той споделил, че избрал Елизабет като негова любима дъщеря, построил бункера за нея, защото почувствал, че трябва да я затвори, за да не започне да взема наркотици."

Всяко чудо за три дни и 1/8:

Въпреки че във всички масови всекидневници чак до 12 май се публикуват съобщения за "изверга от Амщен", ударът от първоначалния "шок и ужас" отдавна е забравен. Информациите са кратки, касаят вече известни факти:

9 май, в. "Монитор": " Австрия затяга законите си заради маниака от Амщен"
12 май, в. "Монитор" : " Полицията - шокирана от "къщата на ужасите".

Макар и за 3 дни обаче, "чудото" носи ( уж ) много ценни открития за интересите на читателската аудитория. И всички български всекидневници заедно решават да се върнат в детската градина, за да разлистят журналистическото букварче. Там пък ( уж ) пише следното: " Критерият "близост" е важен за привличане на аудиторията."
Така за много кратко време родната преса ще резвенчае един много скоро роден мит - този, че в България бащи, кото изнасилват децата си, не могат да бъдат инкогнито 24 години... ( само 8 ) Защо ли? Заради любопитни съседи, писа списание "Тема"...
Ала ги има и те са в...

Къщата на ужасите - задният ни двор

10 май, в. "Труд", "Фатална": " Извергът душил детето, довършил го с бутилка"

14 май, в. "Труд", "Синя лампа": " Луд наръга комшийка", " Въоръжен мъж нахлу в гимназия".

Къщичката обаче започва съвсем да прилича на влакче на ужасите, когато страницата "Животът" става нейното запазено място.

13 май, в. "24 часа" " Туристически гайд за България - Шофьорите - психопати, пешеходците - самоубийци".

Ако се интересуватe с какво този гайд, направен за чужденците, посещаващи страната ни ( Sofia in your pocket ), е по-различен, необходимо е да го поразлистите:

" Повечето българи се превръщат в психопати зад волана. Огромни дупки по пътя, каращи в насрещното движение, за които трябва да се внимава [...] Пътната сигнализация е случайна, да се намери място за паркиране, може да бъде кошмар. Полицията рядко говори английски и не е склонна да показва снизхождение."

Чудите се с какво още може да бъде запълнен "Животът"?

" Мъж изчезна от социален дом в Куделин на 5 май, обявяват го на 8- ми."

И култуво, твърде огромно, за да бъде измислица :), заглавие, с въпросителна, естествено :

" ЛУД, ПОТОПЕН В ДУНАВ? " - " За втори път през последните 6 години в дома за възрастни с умствена изостаналост във видинското с. Куделин има подозрение за убийство. [...] Двама болни от дома разказали, че са го пребили и хвърлили в реката. " Не може да им се има 100 % вяра, защото и те са хора с психически отклонения, които не знаят какво говорят", каза кметът на община Брегово Милко Павлов, който лично отиде да провери случая.

Фестивалът на черните комедии обаче продължава ( той започна много отдавна ) , но ние все още чакаме. Чакаме да се появи най-добрият филм на ужасите и защо той да не е родна продукция... И той се появи...

Българският "австриец":

Срок на годност - " 8 години изнасилвал дъщеря си, по 5 пъти на вечер", 18 май, "24 часа", сраница " България". Австрия вече може да си отдъхне. Оказва се, че не можем да мислим само за "авсрийски синдром", оказа се, че трябва да спрем да разчитаме на любопитството на съседите, за се чувстваме сигурни...

"8 години Василка от Стамболийски живее като австрийския ад на Елизабет", започва статията. " Той държал дъщеря си, заключена в стаята. Не я пускал навън дори да ходи до тоалетната и тя използвала леген или шишета в стаята."

В. "Труд" предпочита страницата "Синя лампа" - по традиция, запазена за "криминалния" живот на ромите: " Дете 8 години в плен на баща изнасилвач". Няколко дни по-рано обаче в броя от 17 май всекидневникът все пак се е съгласил, че "извращенията" всъщност нямат етнически произход, нито възраст, нито дори пол, разказвайки за "садистката от Мусагеница", разчленила тялото на пастрока си, който я бил насилвал сексуално в продължение на години. Според съдебните психиатри, съобщава още в. "Труд", жената, варила част от органите на баща си в тенджерата, е всъщност "психично здрава", защото добре съзнава какво е извършила: "Убих тялото на човека, който уби душата ми. Не съжалявам. "

Happy end ?

Когато прочетох романа "Американски психар", първото, което си помислих беше, че трябва да си с много "богато" въображение, за да можеш да съчиниш мъчение с "полу-цял" плъх...

Когато в малкото, китно, спокойно австрийско градче Амщен един баща "стана" дядо на 7-те си деца, се принудих да повярвам, че може би не всичко е само въпрос на въображение...

Днес съм склонна да вярвам и на британския всекидневник "Индепендънт", че: " This kind of thing could happen Anywhere..."

Тези неща могат да се случат навсякъде... Дори тук, в България...

Истината обаче е друга. Истината е, че "нормалните" психично-болни хора са други. И те, за съжаление или не, не разчленяват телата на бащите, майките и децата си от и за удоволствие... Даже, рядко разчленяват тела...

"Нормалните" психично-болни, за които обаче няма как да прочетете в българската преса, вегитират в някакви много мрачни стаи, при някакви не особено приятни условия на живот...

И чакат. Чакат някоя чужда медиа ( например, британска ) да направи филм на ужасите ... с тях., но в който филм този път, те да бъдат восъчните, топли, полу-цели, полу-живи, фигури, каквито всъщност са... Жертви. На обстоятелствата, на природата, на бащите и майките си и дори - жертви на етническия си произход.

Ние, впрочем, не ги познаваме. Българските вестници ни запознават с едно друго малцинство, разновидност ( уж ) на първото, което дори вече не ни прилича на малцинство - така, както ни го представят. То е и като резултат от това, което Мартин Карбовски нарече "ужасяващата политика на труповете" - да се чака, докато някой някого застреля...

А къщата на ужасите - място, където жертвите са виновни за престъпленията... И за съжаление, мнозинството от нейните обитатели са деца, чието детство някога е можело да бъде хубаво...

Някога, преди 24 години, например...

Всички рибки плуват :)

2008-05-06T20:25:00.012+03:00

Океанът ( разбира се, има значение кой, но нека, например, бъде Атлантическият ) не се различава от морето ( и има значение кое, но нека, например, бъде нашето ) не само по това, че първото е по-голямо от второто... Не само по това, че в едното плуват по-големи и дебели рибки... Просто по-малкото ( странно или не чак толкова ) има по-силна миризма на солена вода... Морето мирише отдалече, много преди да си го видял и доста след това... То е усещане на пръстите на крачетата по пясъка и студ в началото на май... Морето, ах, морето... Е цял живот...

10 years before...

Когато бяхме млади само един прозорец ни делеше от него. Трябваше просто да си го прескочим. С риск да ни хванат и да ни издърпат ушите. В полунощ в общата тоалетна на първия етаж на почивна станция ( помните ли летните лагери :) се изсипва целият "Г". "Какво, за Бога, прави класът тук, по това време, в този вид, вместо да спи? - възмущава се възпитателят... " Миете си зъбите? Сега !!! И всичките? Да, да..., ама мармоти и сурикати само в зоологическата градина има...Маймуните са друго нещо, за тях се разбрахме вече... - отдясно, отляво, поогледайте се и ще решите от коя страна да ги сложите...

А не ни и хрумваше да копаем тунели, за да излезем на свобода... Като в Изкуплението... Просто нямаше нужда. Имахме си прозорец. На първия етаж. В тоалетната. Оттам именно, от запазеното място за размисъл, от изповедалнята, започваше животът без разум. Започва, ако ти стиска. Но, странно обаче, на всички ни стискаше. Прескачахме прозорци, огради, прескачахме задръжки, комплекси, страхове, Дама пика, и Брад Пит ( тогава я нямаше Джоли ). Прескачахме дори себе си. И бързахме, бързахме да опитаме от моренцето, бързахме да опитаме от всичко. Бързахме да се опитаме един друг, сякаш никога повече нямаше да ни се случи. И опитвахме. Някои повече от веднъж. Не винаги бе хубаво. Все пак тази миризма на лято, тези спомени... Тогава не съжалявахме... Не губихме времето си и времето на другите... А когато 10-те дни свършваха ( господи, какви години бяха ), ни беше лесно да повярваме, че има и още малко...Бяхме деца. Мечтаехме за следващото лято, докато решавахме задачи по математика ( някои решаваха ) и тайничко се надявахме тоалетната пак да се намира на първия етаж и да има прозорец ... с изглед към морето... Ако, може и пак да е обща...Ехе...

После изведнъж детството, хубавото, свърши. Морето беше същото, но сякаш едновременно с това и нещо се бе променило. Емоциите ни заляха като огромни вълни. И там някъде ... не срещнахме истината... :)

Срещнахме "почти" любов, почти идеална. Срещахме я непрекъснато и я посрещахме и изпращахме като изгрев и залез. С пържените картофки и бирата ( и с цацата, разбира се ) раздавахме сърцата си... На килограм. Колкото повече, толкова повече... Пясък, небе, вълни и чайки, нямащи имена... Не ни пречеха. Лунни пътеки и вървим по тях. Аз и ти, ти и аз... Две следи напред и след тях още две... Но много рядко назад. Обратната пътечка бе запазената марка за раците, а ние растяхме...Разбрахме, че морето може да бъде и опасно..., ако не умееш да плуваш. Научихме се, започнахме да разговаряме, да се изразяваме в думи, в чувства, когато...

Така се случи "тя". Голямата ни любов. Така се случи, че отидохме заедно ( къде, къде... ) на море. САМО ДВАМАТА. За първи път. В разгара на сезона и на летните лагери..., когато по принцип има много туристи... Но нямаше никого. Не виждахме никого. И цялото море беше наше. И цялото време беше наше. И имаше от всичко, по много. И бяхме щастливи...

Now...

Сега..., сега разбирам, че нещата не са въпрос до море... То е едно и също и за хората, които живеят на самия му бряг, и за онези, които рядко го виждат... Защото емоциите, колкото и както и да ни заливат, все пак са само метафора за вълни. И нямат почти нищо общо с морето... Те са океан, но вътре в нас и са повече от рибите в него.

Познати....

Или непознати видове...

Някои са хищни и могат да ни довършат за 5 мин. Други няма да ни направят нищо... Едни са смешни. От някои боли. Истината обаче е, че могат да се случат на което и да е било място...Например, тук...

Или тук...

А се случват, защото можем да ги споделим заедно. Няма значение къде, няма значение колко, няма значение кога, но, да, има значение с кого ... :)

Училище за мъже

2008-04-23T09:22:00.006+03:00

Аз. Защото не е наложително да сменяш пола си, за да си егоист. Даже като се замисля, не ми се сърдете, скъпи жени, ние сме някак по-осъзнато егоистични от мъжете. Такива сме по отношение на любовта, на децата, на кариерата, на приятелите, на свободното си време... Ние осъзнато сме в центъра на Вселената и се сърдим, когато ни пратят на Меркурий ... Тъпо ни е. Започваме да страдаме. Добре, че там времето е друго и годината е само няколко седмици... Преглъщаме егото си, но пак продължаваме да ...

Искаме. Искаме да сме харесвани, искаме обич, уважение, искаме да ни ценят, да ни глезят, да ни обличат, да ни събличат, да ни разхождат, да ни хранят... Искаме сигурност в работата, в секса, във връзката, искаме да ни ценят 24 часа в денонощието. Искаме повече права за жените. Искаме самоличност и запомняща се визия. Искаме да сме "най-хубавата", "най-умната", "най-чаровната" в офиса, на партито, в банята... Понякога обаче искаме само един спокоен ден, да боледуваме от заушка, но пак да ни казват, че сме красиви... Понякога искаме твърде много... Просто някой да се сгуши до нас, когато сме най-грозни и най-уморени... Някой, който не иска нищо. Само да се сгуши до нас. Понякога искаме всичко, защото го...

Заслужававаме... Не сме виновни, че са ни направили толкова съвършени :) Какво да се прави, взели сме най-хубавото от вас, мъже... Питате се защо искаме още, когато няма... Шегувам се. Преди точно 2 години един мъж ми каза, че вече не се чувства окрилен. Нито съм му давала крила, нито съм му ги взимала. Просто спрях да го правя щастлив. Не беше нарочно, стана постепенно и без да го искам. Просто си казах , че сами се учим да летим ( аз не съм Господ ) и че всеки заслужава да бъде щастлив. Аз, повече, след като той вече е бил :) Все пак трябва да има и баланс. Иначе е кофти. Падаш от високо и не падаш в Рая. Заслужаваме всичко, защото вече отдавна сме си го заслужили ... или отслужили... И, стига сте се стряскали... Какво си мислите, че значи "всичко"... От вас, мъже, не искаме да ни давате крила. Тях вече си ги имаме, ха-ха... Не искаме да ни повтаряте колко много ни обичате и ще е добре да можете и без нас. Искаме само това, което можете да ни дадете... сами. Един разтоварващ ден в парка, малко масажче, защото сме схванати, една още по-разтоварваща секс вечер, може и да е по-малко от 10 мин, може да свърши преди да е започнала, просто да я има, да я отбележим в тефтерчето... И изобщо не ни е нужно да водим дълги разговори, но, да, понякога имаме нужда от съвет, дори и да не сте ни слушали, дайте го. Няма да го вземем насериозно, но ще ни стане хубаво..., че сте опитали да ни помогнете. Иначе другото го можем и сами. Нещо повече, можем го добре, понякога по-добре и от вас, да не кажа винаги...

Любов. Ако ви споделя, че любовта на жената минава през сърцето, ще ви излъжа. Не минава само оттам. Минава също и през тялото - и през стомаха, разбира се (направете ми романтична вечеря и ще видите колко много ще ви обичам ), пътува по вените, в кръвта, изтича от капилиярчетата, просмуква се във върховете на пръстите... С тези влюбени ръце после ви прегръщаме... Остава й по устните ни. Затова са толкова сладки и затова искате да ги целувате. Не само защото ви привличаме физически... И не се залъгвайте, обичаме толкова силно само веднъж. После пак "минавате" през душата и тялото ни, но по-спокойничко, по-неистински, не така бурно и с по-малко последици... За нас, но и за вас. Защото вие, естествено, сте влюбени "по свой си начин", но също ни обичате с тялото и душата си... Защото това е любовта... А, за да я изпиташ, са необходими доста повече от четири елемента, Ванка :) Да речем , пет, шест, но и всичките да минат през теб като руски танк... Не се знае дали няма да те смачкат... Ако си Чарли Шийн в "Смотаняци" може и да оцелееш... Но, не си. След това ни боли и двамата. Признавам ви го. Боли ви. Сигурна съм. Но ще ви мине. Като на куче. На нас като на мечка. Малко по-бавно, малко по-трудно, но е лечимо... Просто трябва да продължиш напред. А, за да продължиш ти е необходима...

Смелост... Скъпи, мъже, не само на вас ви липсва... То е номерът с мъничката Рая. Веднъж се опари на печката и вече я заобикаля в радиус от 5 м... Тя не знае какво е това, но знае, че от него ще я заболи и гледа да се предпази сама. Рая е само на 1 год и 4 месеца. Колкото и да не искам да си го призная, даже сме си по-страхливи и от вас. Въобще не обичаме да горим нежната кожа на сърчицето си повече от два пъти. Че това болка ли е, която да изтърпиш доброволно ...И то заради кого?! Шегувам се. Понякога наистина си струва. Затова не бива толкова много да се пазим. Не сме страхливи по природа. Напротив, силни сме. Можем да понасяме болки, които нямат нищо общо със смешното любовно разочарование. Не само родилни. Всякакви.

Секс. Кой ви излъга, че мразим сутрешния секс? Кое ви кара да си мислите, че сме по-малко сексуални от вас? Е, да, простете, не мислите така :) Е, да, ама сме... Вие можете да издържите "без нищо" най-много 40 дни и 40 нощи ( абе, май само на филм се случват такива чудеса )... Ние - 40 дни, 40 нощи и 4 часа ... :) Последните четири минути не ги броим, защото са насън :) Тоест доста повече от вас. Когато сме в компания, не ви обсъждаме "мъжкото достойнство"... Говорим за мъжкото достойнство на другите мъже, или колко по-мъжко е то от вашето :) Обаче все пак, едва ли ще ви отделим повече от 30 мин. Даже и 30 мин. са много. Истината е, че можем да ви отделим и повече, но в друга ситуация, в друго време и на друго място. Истината е, че просто трябва да си "ни" поискате, но по друг начин и няма да ви кажа как. Време е да се научите да го правите "професионално". Време е да се научим да се "даваме", без дори да сме разбрали как се е случило това. Летвата е достатъчно висока, но можете да скочите доста над нея. Ако си поискате, разбира се. И все пак, истината е, че само момичетата играят на ластик... И то, когато са мънички. Истината е, че, ако опитате да скочите, рискувате единствено да се почувствате ... окрилен ( много я мразя все пак тази думичка ), защото жената е...

Хиляди сияйни слънца... Позволявам си да открадна това от един много талантлив човек, заради идеята, заради посланието... Не, едно, не две, а хиляди, хиляди... И греят, и пръскат лъчите си, които галят носовете ви... Няма нищо по-красиво от една щастлива жена. Няма нищо по-красиво от това един мъж да направи една жена щастлива... И то също може да е любов, Ванка, дори и , лишена от четирите елемента... Това всъщност е петият.

Скъпи, мъже, много сте готини, имаме нужда от вас, обичайте ни по "своя си начин". Но, недейте да убивате слънцата в нас... Хиляди са, но умират по 100 наведнъж, и понякога не са възобновяеми. Не показвайте как хиляда сияйни слънца могат да заспят за 60 сек. ... Това го знаем... Не се опитвайте да ни разберете. Не сме от Венера, но сме различни... Просто ни се радвайте... Лесно е... Не е ли?:)

Упражнения за глава :)

2008-04-18T13:08:00.011+03:00

Ако някой ви каже, че упражненията за глава развиват въображението, това сигурно ще съм аз. Аз съм. Преди няколко месеца, докато подготвях есе за глобалните екологични проблеми, открих, че, освен към слончетата, тая нескрита любов и към белите мечки. Не само защото са големички и дебелички... Просто се наложи да почета повече за този животински вид, а когато получиш цвета на картината, тогава започваш да я харесваш още повече. Започваш да я разбираш. Не, няма връзка, признавам си. Изобразителното изкуство няма нищо общо с белите мечки. Но и двете развиват въображението. Едното може би повече от другото.

Не мислете обаче за белите мечки като за края на света. Е, да, домовете им се топят. Е, да, напоследък всичко се топи, духа, вали, гърми; зеленото е на мода, разбира се. Не се знае дали "Статуята на свободата" няма да се събуди със загаснало "фенерче", потънала до гушата в сняг и студ. Не се знае, което е по-лошо по мое скромно мнение, дали няма да се събуди без глава... Видяхме "го" на големия екран, защо да не "го" видим и на живо?! Глобалното затопляне. Алекс, малко са хората като теб, които редовно рециклират отпадъците. Американците, иначе рекордьори в рециклирането, много трудно се научават да подреждат боклука си. И причината не са емигрантите... Иска ви се. Причината е, че на американците, както и на българите, им харесва лесния начин на живот, колкото и нездравословен да е той. Иначе, Алекс, радвам се, че точно ти си между малцината, които го правят и че те познавам... Добре, добре, нищо не искам :)

Така, че, когато мислите за бялата мечка, мислете, че тя всъщност може и да е кафява... Може би, почерняла от слънцето. Като тази:

Освен това - какво си мислите, че прави тази мечка, закачена на един скален ( не изглежда да й е трудно, но сигурно пък след това боли ), надявам се - стабилен, участък? При всичката ми любов към животните, а тя наистина е безгранична, не мога да кажа, че това мече разсъждава върху условностите на живота. Може би по-скоро си мисли: "Абе, какво правя аз на този скален и никак удобен, и никак стабилен, участък?" И ние си го мислим... Но е "лесно" до мозъка... Все пак него упражняваме. Сега не обръщайте внимание на сърцето си ( за сърцето има по-подходящо време, малко по-късничко..., през нощта )..., а мислете. Какво, какво.... Ами, какво?

Ще ви кажа. Тази "бяла" мечка (бяла е, специално за Тони ) прави гимнастика. Още малко, още малко, не позволявайте на пеперудите да се блъскат в стъклото, пуснете ги да обиколят нивата. Няма страшно, разбира се, че ще се върнат. Тази "бяла" мечка прави гимнастика и то на главата си. Ето така...

После нагоре пак:

И после настрани:

Сега погледни към фотоапарата:

И кажи: "Откачалка!" Ха-ха... Винаги съм подозирала, че белите мечки са по-умни от кафевите, а последните по-умни от нас - хората. Защото, кога за последно сте си правили упражнения на главата? А, да, забравих. Всички чакаме някой да ни направи масаж. Може и еротичен. Чакаме някой да ни заведе до зоопарка, на ресторант, до Париж. Чакаме да ни направят салатка..., да речем - шопска, защото върви с ракия, нали момчета? Чакаме, чакаме, ама вижте какво правят белите мечки... :) Не си губят времето...

А, гълъбът в началото няма нищо общо с белите мечки, нито дори с кафевите, нито дори с глобалното затопляне. Просто е упражнение на главата... Но не на моята. Снимките са на Милето... Благодаря й, че ми позволи да ги използвам... за и с въображение. Този път, и да не искате и да искате, пак моето....:)

"Скафандърът и пеперудата"

2008-04-12T12:16:00.004+03:00

На баба и дядо

Картонена кутия. Четири дупки на капака. Или бяха три. Или бяха отстрани. Вътре – овца ( о, да, разбира се, пак, отново ), но не каква да е, а „малката” овца на още по-малкия Малък принц. Дупките са, за да може оттам той да й дава тревичка, за да може да диша и да гледа какво става наоколо. Защото овцете ,освен че са умни, както разбрахме, са и особено любопитни. Особено тази.
Сега обаче няма да говорим нито за овцете, нито за Малкия принц. Започваме от тях, защото светът все още би бил празен, ако нямахме въображението да си представяме нещата по-различни ( защо не и по-истински )... Защото днес няма да ви занимавам с овце, колкото и да ви се иска, а с пеперудата... или за „ефекта на пеперудата”. И той не се изразява в това, че пърхането на крилете й някъде би могло да предизвика заметресение на другия край на света, макар че има нещо общо. Приличат си по силата, по последователността, по интензитета, по магията...
Но е друг.

Ефектът на пеперудата:
Езюпери не се е шегувал, когато е направил един малък принц толкова мъдър. Той е знаел, че, ако нямахме въображение, ние – хората, едва ли някога щяхме да разберем какво е щастие. Сега можем да си представяме всичко. Можем да си представим, че имаме достатъчно време, за да стигнем до работното място, че няма да закъснеем, че вместо дъжд, грее слънце. Непрекъснато си въобразяваме, че сме по-обичани, отколкото в действителност сме. Въобразяваме си, че можем да работим по 16 часа на денонощие, без след това да имаме здравословни проблеми, че можем да летим със самолет 12, без след това да са ни подути краката. Днес сме тук, а утре в Камерун, в длантта си сме събрали купчинка бял пясък и не се чудим как така той е бял, а би ли могъл да бъде черен и как би изглеждал. Би могъл. Представяме си го черен и решаваме, че все пак бял стои по-добре. После сме в Париж, Виена, Лондон..., на дивана, вкъщи, а в скута си държим главата на любимото същество... Прокарвайки пръсти през косата му, ние едва ли искаме да си представим какъв би бил светът без него... Но се случва, по дяволите... Въобразяваме си края на живота, дългите самотни нощи, че никога няма да обичаме повече така. После мечтаем за бляскава професионална реализация. Виждаме се главен директор на огромна компания...
Вчера си купихме яхта. Първото нещо, което направихме е да сменим името й. Сега се казва „Свобода” и с нея ще отскочим до Бермудския триъгълник, но няма да се загубим, защото знаем как да си представим излизането от него. Затворихме очи и видяхме колко много ще обичаме неродените си деца. Видяхме къща. С две брези отпред. Кучето, което почина, когато бяхме деца, се е разпънало на зелената трева отпред. Пръскачката е пусната и го мокри, а то умира, но този път от „кеф”, вирнало крачета във въздуха. Няма невъзможни неща за нашето голямо въображение...
Какво се случва обаче, когато затворим пеперудата в скафандър? Или, когато я сложим в кутията, при овцата на Малкия принц. Е, не, тя няма да я изяде по погрешка с тревичката. Пеперудата и овцата са приятелчета така, както Малкия принц и неговата безценна роза. Нищо няма да й стане на пеперудата.

Даже...
Представете си, че сте парализирани от петите до главата. Не можете да се движите, не можете да говорите, виждате само с едното око, защото другото са ви го зашили, и виждате само напред, защото периферното ви зрение също е „инвалид.” Вие сте на не повече от 40 год., а ви къпят и обличат като бебе. Малко по-малко от месец преди това сте правили страхотен секс с любовницата си, качили сте се на новата си кола, шофирали сте с 200 км/час., за да стигнете навреме в имението на жената на децата си и да вземете сина си за футболен мач. В колата сте му разказали смешна история. После нещо се е случило... Инсулт, мозъчен удар... Американците казват ”anyway”, което буквално означава „в никой случай”, въпреки че го използват в смисъл на: „без значение”, „както и да е”., но в този случай, както и в много други, вие сте „избранникът”, който ще изпадне в кома и ще се събуди в болница, с едно зашито око. Ще ви обяснят какво ви се е случило, колко много съжаляват, но как ще направят всичко възможно поне да се научите да преглъщате, за да започнете да се храните сам, да въртите главата си, за да не се изморявате да въртите едното си останало око... И всъщност освен него, всичко, което ви е останало... е пеперудата. Тя продължава да си пърха с крилца, още по-хубава, още по-голяма, осъзнавайки колко е ценна в този един момент. Чрез нея можете още да прегръщате децата си, да любите жена си, да пиете кока-кола, да тренирате във фитнес-салона, да пътувате до къде ли не. Тя ви кара да се забавлявате със собственото си огромно нещастие, да учите нов език – този на пълните инвалиди, при който се изброяват най-често употрбяваните букви и вие мигате с клепач, когато кажат вашата буквичка. Така правите дума. Така правите изречения. Така пишете цяла книга, която получава нечувани отзиви.
И всъщност ефектът на тази пеперуда е в истинската, искрената, горещата вяра, че, когато всичко свърши, има и още малко... И, че тя няма да позволи то да умре неизживяно...

Моля се. Всеки ден се моля на нещото, което ни пази, без значение дали е Бог или извънземно. Моля се да не ни се налага да използваме пеперудите в себе си само „по стечение на обстоятелства”. Моля се да бъдем здрави. Не - безсмъртни като добрия стар Дънкан Маклауд, но живи достатъчно дълго време. С две широко отворени очи. Моля се да не изпразваме, а да пълним света не само с въображение, но и със съдържание. Да целуваме и обичаме ( повече или по-малко ) не само с мисълта си, но с устните и ръцете си. Моля се не да бъде вечно, а да имам възможността просто да го изживея...
Пътувайте с въображението си, но пътувайте и с влак, и със самолет, и с автобус... и на кон.Утре си купете колело. Качете се поне веднъж. Учете се да пеете и говорете, говорете, споделяйте, защото един ден, ( дано никога не се случва ) можем само да ръмжим..., но не имитирайки пеене, а защото сме се разболяли от пневмония...
И, разбира се, ако ви остане време, гледайте този филм – „Скафандърът и пеперудата”... Не ви го препоръчвам. Гледайте го!

Огледалце, огледалце...

2008-04-07T20:38:00.010+03:00

Какво, мислите, вижда африканското слонче от списанието "National Geographic", когато се погледне в огледалото? Разбира се, в началото отчита самото огледало... Просто предметът. Казва си : "Я, какво интересно нещо има тук!"Малко по-късно, при по-далечно и внимателно вглеждане африканското слонче ( доказано е ) може и да се разпознае в отражението...Може и да реши, че изглежда по-различно от миналия петък... С 100 килограма по-дебело.

Вижда ли нещо овцата, според вас, в себе си, гледайки се в огледалото?! Не, не вижда коза, просто нямах друга снимка. Ако кажете на овцете, че всички са едни и същи, те жестоко ще ви се обидят и ще се "изорят" да се оразличат една от друга. Ще се цопнат в боя, за да станат черни, ще започнат да буйстват в стадото, да блеят срещу слънцето или луната ( както дойде ) и изобщо могат дори да станат като героите от един много смешно-страшен филм на ужасите, в който "кротките като агънце" ръфат човешко месо и нападат в гръб и само когато е тъмно. Нека обаче не навлизаме в сферата на научната фантастика, има кой да влиза в нея... Бог да ги прости.

Доказано е също, че овцете, подобно на приматите, разпознават различни лица: около 50 други овце и 10 човека. Така, че когато отидете на село, не се учудвайте, когато "Гинка" ви се зарадва и ви бутне с мокър нос. Вие, вероятно, сте между хората ( не, овцете ), които е успяла да запомни и без проблем разпознава...

Какво вижда мъничката Рая, залепила личице на стъклото? Все още Рая не може да знае, че момиченцето с два смешни предни зъба отпред, което се навежда да я целува, е тя... Може би скоро ще разбере. За сега собственото й отражение я кара да се смее от щастие и да целува, и да целува. Рая се харесва още преди да се е опознала и това е добре...

Няма да ви лъжа. Когато аз се погледна в огледалото, не виждам слонче... :) Иска ви се... По-скоро виждам красива газела... Иска ми се... Истината все пак е, че когато се погледна в огледалото вече ( не винаги е било така ) виждам много, много възможности... Не винаги е било така. Просто, за разлика от мъничката Рая, защо не и от дебелото слонче и черната овца, вече се познавам... донякъде.

Защото няма иделани хора ... Просто не съществуват огледала, в които те да се огледат... В залата за смях сме. Всички. Без изключения. Там някъде. Понякога сме "криви", понякога излизаме "дебелоглави", за добро или лошо, понякога сме "кръгли"... глупаци. Понякога се харесваме дори и с пъпка на носа. Хубавото, когато се погледнеш в "огледалото" и видиш много възможности, е в това, че не само ги виждаш. Хубавото е, че можеш да се възползваш от тях, да ги "изиграеш"... по най-добрия начин. И това не е само суета. Нарича се себеуважение, нарича се самочувствие, нарича се ценност...Нарича се знание, упоритост, кураж, постоянство, смелост, дързост, вяра, красота, чар, инат... И има собствена визия... Не три в едно, не четири в едно, не пет ( специално за Ваня ) в едно... А всичко, всичко и най-доброто... за този "вид". Ако все още се чудете за какво ви говоря, време е да се погленете в "огледалото". Спокойно. Африканското слонче е в Африка ( по дяволите, надявам се да го видя в естествената му среда някога ), овцете са на село, другите- във филма на ужасите, лигавят колкал от човек, маймуните са в зоологическата градина през по- голямата част на годината и отвреме навреме- в автобуса, в Народното събрание, в магазина и понякога много близо до вас... Така, отдясно... Ала все пак единственото, което може да видите в огледалото... е..

Себе си. Какво по-хубаво от това?!

Awake

2008-04-03T20:57:00.003+03:00

Пробуждане. Не само защото е пролет. Сезоните и смяната им вляят, но не чак толкова много и не преди всичко на сърцето. Не виждам зимата да е лишена от романтика. Не е ли хубаво, когато умираш от студ, някой да се "сбута" до теб и да те гушне, да се "повъргаляте" преди това в снега, да пиете горещ чай с лимон пред камината ( еййй ), докато снежинките затрупват не само стъклата на прозорците. Капризите на времето, разбира се, не бива да се подценяват...И все пак романтиката никога ( поне за мен ) не е била въпрос до "студ и влага", нито дори до избор на Радио ( музика ). Тя може да се измери, може да липсва, може никога да не се появи...Но, за съжаление или не, не подлежи на прогнозиране...

И това "пробуждане" не е пролет ( респективно не е нито само романтика, нито само любов ), въпреки че е нормално като настъпването й. То е точно като след излизане от кома, или след трансплантация, които обаче си преживял буден. Можел си да наблюдаваш всичко, което другите правят с ... теб или по принцип. Как се смеят, плачат, спорят, как се качват в автобуса или сядат на седалката до твоята...

Реално няма причина от това да те боли... Много. Не е като да режат тялото ти и да "бърникат" из органите ти. Боли от друго. Животът си тече, както винаги - като голяма река, в която всички са въвлечени... Всички, без теб...Ти си в кома. Духовна. Не обичам и не го наричам "депресия", защото така изглежда като еднакво състояние за всеки човек. А, не е...Провокирано е от различни мотиви, протича по различен начин...Свършва по различно време...

Понякога наистина силно искаш да станеш от "опрерационната" маса - така, както си в кръв и слуз, с лигите и иглите във вените си, гол, незащитен, болен и полу-"закърпен"...И понякога ставаш...Сам. Ужасно е трудно, изисква смелост и постоянство да се хвърлиш в този си вид отново в Реката, но го правиш. От любов към животните, от любов към себе си, от любов към другите, които също те обичат и безумно много искат да те видят "буден"... Достатъчно са чакали вече.

Друг път нямаш сили да го направиш. Лежиш си там, със затворени очи. Спрял си да крещиш, спрял си да се фокусираш върху хубавите спомени, за да не чувстваш болката, спрял си да се молиш, да се надяваш, да мислиш, да търсиш и избираш посока...Ти си онзи "жив" труп, който ще погребат в четвъртък или по-скоро в сряда, за да не стане прекалено късно. И точно в този, ужасен за теб ( и за другите ), епизод някой блъска вратата и се провиква: " Имам чувството, че тук нещо не е наред!"

"–Разбира се, че не е!" - шегува се хирургът-алкохолик. Черна или не, и тази комедия приключва, не съвсем изведнъж, постепенно и точно заради "онзи", който е решил да те остави жив. Той е до теб, отдясно или отляво, държи те за ръка, говори ти...Може да е най-добрият ти приятел, може да е просто приятел, но по-вероятно - човек от семейството, близък или не чак толкова...

Ще изключи апарата за изкуствено дишане и ще каже: " Стига, лигльо, дишай...!" Първо ще се инатиш, ще издуеш бузи, задържайки въздуха в себе си, молейки се да ти се махне от главата и да те остави да "почиваш в мир"... После, щеш, не щеш, ще издишаш...Ще се разплачеш...Ще споделиш колко ти е било тежко, колко си се чувствал загубен, колко много те е боляло...

"–Да, да, разбира се." - ще се съгласи само. И толкова. Край на действието.

Тази сцена може да се случи на всеки. Случва се. Позната ви е е. Даже се повтаря - понякога не така болезнено, понякога повече от болезнено. Всички обаче знаем, че не може да трае вечно, защото трябва да я ПРЕЖИВЕЕМ. Банално, но факт - животът е кратък. Вярно е, че лошите неща са повече от хубавите, но все пак пресметнете колко "коми" може да съберете в един житейски път...Вашият...не много...

Не си струва да "спите", когато навън е пролет. Не си струва да "спите", когато навън е "плаж, море, жени ( мъже ) по бански"... Не си струва да изживеете по-малко сексуални оргазми, отколкото ви е писано да изживеете...И без друго не са много ( разбира се, зависи ) И без друго са няколко секунди...Да не би пък другите удоволствия да са по-дълги?! Уви, не са. Не пълнете Нищото с тях. То няма нужда от нищо.

Животът е кратък...

Гледах го как стои на ръба на скалите. На прочутите скали в с. Храбрено, близо до Пловдив, за които се носи легенда. Тя разказва за една българска девойка, забременяла в онези времена, когато било "незаконно" да забременееш преди да сключиш брак. Понеже не могла да намери изход ( респективно - баща за своето дете ), тя се самоубила, скочила от мястото, на което стоеше той тогава...Мислех си, че е луд, че е странно да висиш на ръба, когато можеш да чувстваш здрава земя под краката си. Мислех си, че все пак обаче няма по-щастлив човек от него в този момент.

Няколко месеца по-късно почина в автомобилна катастрофа...Почина на 25 години. Повече никой не го видя да виси над скалите...

Не само животът, всичко е кратко и свършва бързо.

Хубавият сън, първият сняг ( защото след него има още 10 ), голямата любов ( защото е само една ), "дългата" разходка, слънчевият ден, младостта, кафето, партито по случай рождения ти ден...Не само GSM-ът ви старее...Остаряваме всички и не толкова бавно, колкото се пее в песента. А "комата" не е период, в който стават чудеса. Нищо не се случва. Депресията се преживява, не - изживява...С две думи: прескача събития - добри или лоши, вашите...

Събудете се. Събудете се още преди онзи някой да е нахлул в операционната зала, събудете се още преди да е започнала самата операция. Имате хубави кафеви, зелени, сини, сиви очи. Добрата новина е, че с тях можете да виждате още по-хубави неща...Просто ги отворете.

Пролет е...

Replay

2008-04-01T11:49:00.008+03:00

О, не, не...Отново стана ден. За втори път през последния час. Рибките в легена започнаха да се мятат и да се блъскат една в друга. Първоначалният ужас, който ги бе сграбчил след улова, бе направил място на безмозъчното сътресение и те не знаеха вече къде се намират, колко е часът, дали са живи или не сънуват...А и това слънце им се струваше много не-истинско, водата беше различна на вкус, повърхността на дъното – лилава, такава, каквото не бяха виждали никога...
Изведнъж нещо голямо и рошаво закри слънцето. Всичко можеше да бъде все пак добре, ако голямото рошаво нещо беше останало едно. Но след малко то станаха...те. Две големи рошави неща гледаха с четири големи, ококорени очи. Рибките започнаха неистово да крещят, не им достигаше вече никакъв въздух, за да излязат от страшния кошмар , в който от лакомия ( не от глад ) сами се бяха набутали.
- Какво ще правим? – изсъска Рошавото.
- Шшшт... – скара му се Рошавото и се надвеси над легена.
„ Какви сте вие?” – попита Рибчо, който сякаш единствен бе приел съдбата си. Така трябваше да е. Никой не бе виновен за избора му да пътува по голямата Река. Никой не можеше да бъде виновен за това, че се бе родил любопитна риба, която не щадеше хрилете си и доста често излизаше на сушата. Рибчо бе от малкото авантюристи от своя вид. На него му беше омръзнало да се цамбурейка с другите на едно място. Искаше да разбере какво има от другата страна... на водата. Оказа се, че има повече, отколкото малката му глава си беше представяла досега и повече, отколкото бе искал може би да разбере...
И ето го сега – тук, в един нереален свят, в който нещата само наподобяваха вода, слънце, въздух. Свят, в който рошави същества правят нещо...На всичкото отгоре те толкова много си приличаха. Приличаха си повече от рибките-близнаци от съседния вид...
- Четири са... – прошепна Рошавото.
- Значи по две за всяка – пресметна Рошавото.
- Да, толкова..Ох, сигурна ли си, че можем да го направим ?
- Не съм. Ти също не си. Значи, можем.
Започнаха да се кискат и Рибчо свъси вежди. За кои, по дяволите, се мислеха тези?! И докато се гневеше, един странен допир го охлади бързо-бързо. А всъщност беше топъл, по-топъл от температурата на тялото му. Той опита да се изплъзне, запляска с перчици, заблъска упорито в странната преграда...
- Дръж я, дръж я, Мили...О, боже...
- Мърда, мърда... – вълнуваше се Мили.
И докато се боричкаше, Рибчо се усети в нещо като корем на медуза, препила с вода. А, ясно. Кошмарът не беше свършил. Сега вероятно предстоеше истинското мъчение. Палачите бяха двама. Еднакви. Еднакво рошави. Е, нищо – съдба, ама не от онези, които избираме сами.
После малко заметресение. Кискане. Път. Мъничко. Рибчо мълчеше. Другите отдавна бяха спрели да говорят. Те плачеха тихо и снизходително се потупваха с перки една друга. Пфу, глупави, риби. Не могат ли да се държат поне малко като мъже?! Не могат...Разбира се, и в малкото сърчице на Рибчо също се късаха жички, защото поне можеше да се сбогува преди да реши да пътува по голямата Река. Можеше да каже, че ще се върне или поне можеше да опита...да го каже. Но, не! Той просто пльокна в Морето и остави близките си да страдат...Сега всичко се връща, Рибчо...
- А?!...
Усети как изпада от нещото като корем на медуза и се озовава в голяма вода, по-голяма от тази, в която се беше родил...Всички гледаха неудомяващи...Свободни? Къде започва края на живота? Тук... И как така започва, когато по принцип трябваше да свърши...
Рибоците отдавна бяха „избягали от свободата”, но той стоеше като парализиран и се чудеше. Двете рошави му махаха, охилени и продължаваха да се кискат. Малко по малко, устните на Рибчо се разтегнаха, а мустаците залепнаха на хрилете му. Ако беше рошаво същество сигурно също щеше да почне да се киска. Но не беше и само пусна едно мехурче за сбогом...

***
На сутринта Мили се събуди първа. Усмихна се като видя, че Краси спи до нея спокойно. Вратата леко се открехна...
- Мишоци...- каза татко. Мили се протегна въпросително.
- Рибите са избягали. – усмихното съобщи той
- Нима?! - с едно око промълви Краси...

***
Сега съм на 21 години, но още спасяваме с Милка рибите, които баща ни улови...Всеки ден пътищата ни с нея се разделят с 1 см и идва времето, когато няма да живеем заедно. През цялото това време сме се „делили” три пъти: веднъж като боледувах от скарлатина на 9 год., веднъж, когато забегнах да изкарвам големите пари в Америка и веднъж, когато пак боледувах, но този път от заушка...Ако всичко върви добре, ни чакат само хубави неща и би било нормално всяка да ги изживее сама...На мен ще ми е достатъчно да знам, че спасява рибите, които мъжът и ще лови за вечеря, макар че едва ли ще са много...Мъжете лъжат за риба така, както лъжат за размера на мъжкото си достойнство...Даже малко повече...И все пак, ако всяка от нас спасява по една риба седмично, светът може би би станал едно по-добро място за живеене...
Никой не може да ви каже как и колко да обичате. Никой не може да ви внуши, че обичате с няколо грама кръв повече в сърцето си, или по-малко...Не може и не иска...Но аз пък мога да ви кажа, че всяка ваша лювов е различна от любовта на другите, по-специална е, различна е...Лично за себе си, едва ли някога някой би обичал повече...И в това е смисълът. Иначе нямаше да сме близки. Иначе нямаше да се обичаме...толкова много...
Това беше за близнаците...Обещавам, няма повече...Поне за сега.

Не три в едно а quatro...

2008-03-29T09:35:00.007+02:00

"- Казвам се Стефан, но понякога ми викат Иван..."- шегуват се двамата. Същата вечер Иван влязал в едно магазинче и продавачката го изгледала от злобно по-злобно: " Абе, писна ми от теб!"- провикнала се тя. "Извинявайте, госпожице, но аз ви виждам за първи път!" По бузите на "госпожицата" избили червени петна, но не казала нищо повече. Няколко години по-рано, защото му било омръзнало да му викат:"Близнак, близнак, подай топката!" , Иван се качил на тавана и изровил от вехториите там един бял, вълнен елек и нещата...не се променили особено много. Днес, когато се качват в автобуса поотделно, Стефан и Иван се усмихват и поздравяват всички, които им се усмихват и ги поздравяват, за да не бъдат неучтиви...

Те всъщност обаче не са толкова "еднакви". Те всъщност изобщо не са "еднакви". Погледът, гласът, смехът, усмивката са на двама различни човека и искам да ви уверя, че няма да ви е необходим бял елек, за да го установите още в самото начало...

Истината е, че няма по-противиположни личности от близнаците...Смея да го твърдя, защото...

Казвам се Красимира и за разлика от другите хора имам не две, а три половини. Едната, разбира се, е "добрата" ( доколко е добра само аз си знам ), другата е "лошата" ( доколко е лоша знаят малко повече от един човек ) и третата е... Милето. Заедно, с всичките ми половини, правим едно голямо хубаво цяло, което, признавам, не е лишено от съвършенства, но ми е повече от достатъчно, за се чувствам щастлива. Разликата между близнаците и другите хора, не е в това, че страшно много си приличаме. Разликата е, че ние не можем да се усетим никога наистина много самотни...Имаме се един друг. Когато се разделят Стефан казва на Иван : " Айде, братче, ако ми залипсваш, ще се погледна в огледалото..." То е същото като да погледнеш в душата си. Там някъде, много дълбоко, има място за човек, който си способен да обичаш повече от себе си. Ако това по принцип е много, много трудно, за нас - близнаците, е навик...Нещо, което по презумпция сме свикнали да правим...

Казвам се Красимира и имам 300 безплатни минути към сестра си. Те свършиха преди един месец. Чуваме се по 4 пъти на ден и не си казваме почти нищо. Когато си говорим, говорим на различни езици, рядко се слушаме...Дали ме ядосва? Дали се караме? Шегувате ли се...

Въпросът е друг...Аз съм на 3000 километра от тук. Между мен и нея има океан разстояние, няколко месеца време и няколко териториални граници. Боли ме почти физически, когато го осъзная, всичко ме боли. Чувствам се като стигматик...Очите ми се пълнят със сълзи и вече съм готова да ревна и да се изложа пред всички. Затварям очи и си я представям. Затварям очи и се сещам, че тя е в мен, че е третата ми половина (най-добрата), че нищо и никой не може да ми я отнеме...

Иначе миналата вечер ходихме да ядем пица. Аз, Милка, Стефан и Иван. Човекът, който ни обслужи, беше в шок. "Абе, какво става тук!" - смее се той. Нищо, ние сме просто четирима и малко си приличаме. Ние сме само приятели. "Е щом сте само приятели, момичета да останат, на вас лека вечер...- казва Пица - менът. "Да, бе, Пешо, вече не те харесвам" –шегува се Иван и ни подканя да си ходим.

Казвам се Красимира и понякога ми викат Милена. Не, това не е обида, комплимент е. Но все си мисля, че винаги е по-интересно да търсиш разликите, отколкото еднаквото...Живеем в свят на клонинги, в свят, в който всеки ден си прилича с предишния, в свят, в който за да разбереш, че си ти, трябва да се погледнеш в огледалото...Забравихме имената си, мечтите си, забравихме да се усмихваме. Работа, работа, малко любов и пак работа...

Не ставайте като "всичко останало". Бъдете различни и уважавайте правото на другите да имат собствена самоличност...Не само заради тях, но и заради себе си...Иначе би било много скучно...

За снимките и хората...

2008-03-26T10:49:00.008+02:00

Преди време, докато бях на стаж в редакцията на в. „168 часа”, главният редактор Николай Пенчев ни учеше, че един, макар и хубав текст ( в смисъл на интересен, а не на просто информиращ ), не притежава особена журналистическа стойност, ако към него няма снимка. Тя, разбирана по неговия начин, превръща материала в продукт, който в този вид широката аудитория непременно ще купи. Тази логика не беше лишена от смисъл. Опитът да се превърне една „не-сетивна” медия в сетивна ( по-добре да виждаш, отколкото да се мъчиш да си представиш ) се оказа особено успешен и много от българските печатни издания го възприеха. Не само в.”168 часа”, но също и вестниците „Труд”, „24 часа”, „Сега” и „Монитор” напълниха страниците си с впечатляващи „фотографии” на живия живот. Повечето от тях не бяха ( не са ) дело на професионални фотографи, нито са правени със специална техника. Понякога и вградената в мобилния ти телефон камера върши работа. Важното е в мига, който си уловил, да има кръв, да има напрежение, малко сълзи в очите, повече „шок и ужас” и успехът на редакцията е гарантиран...Защото, по думите на Пенчев, вестникът на бъдещето не е онзи, който само съобщава новините. Вестникът на бъдещето трябва да носи сензации и да храни с тях гладната за насилие и зрелище публика. Някои неща обаче просто не могат да бъдат снимани. Причината не е техническа, а етична...

„24 часа”, 13 март 2008 г., бр. 72 ( 5939 )

На първа страница попадате на голяма снимка на единадесет-етажен жилищен блок, а на последния му етаж, оградена в червено кръгче – жена, която се опитва да скочи. Въпреки че може би очаквате отдолу да пише: „ Не правете това вкъщи”, ще останете все пак приятно изненадани да прочетете: „Спасиха я”. Няма да се спираме на безумното заглавие от седма страница: „ Свалят самоубийца от 11 –я етаж.” Тук е по-важно друго.
Можем ли да си позволим да публикуваме това, след като в член 2.8 „ Самоубийства” от Етичния кодекс на българските медии пише: „ При съобщаване за самоубийства ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание”?!
Нещо повече – два дни по-късно в броя от 15 март можете да получите разширена информация за това колко души ( дори кои ), защо и как сами са приключили живота си през последния месец във Варненската област. Даже, скъпи самоубийци, само за вас, има публикувана снимка на прочутия Аспарухов мост, където „най-често се разиграват трагедиите”. Ще добиете представа дори как бихте могли да изглеждате след самоубийството си. Фотограф на в.”24 часа” е снимал падналата току що от жилищна сграда 33-годишна жена. Трупът е покрит с черен найлон, от едната страна „стърчи” ръка, от другата – крак, обут в сиво-синя на цвят маратонка. Оставяме на вас сами да прецените дали ще скачате от мост или от блок. Важното е да е отвисоко и да скочите. В противен случай, може и да успеят да ви спасят. Иначе за самите редакции почти няма значение дали ще влезете в червеното кръгче горе на страницата или долу, малко встрани. За вас е по-добре да сте горе, но това е една друга тема...
И ако все пак още се колебаете какво да изберете, хубаво би било да се върнете малко назад, ( не, за да преосмислите битието си и да решите, че все пак е по-добре да сте живи, отколкото да умирате трудно ) в броя на в.”24 часа” от 10 март. Вече сме на страницата „Криминале”, на статия със заглавие в бяло каре, напомнящо за некролог: „Момиченце падна от третия етаж.” Слава богу, не става въпрос за самоубийство и още по-добрата новина – детето е живо. Снимката към репортажа обаче ще разбие всичките ви представи за спазени етични норми, а вас, скъпи самоубийци, може и да ви зарадва. Фокусът на фотографа е попаднал отново върху жилищна сграда ( за мнозина оттам започва, или по-скоро свършва всичко ), върху надпис в големи червени букви: „FREEDOM FOREVER” [1]. Това не е ли „зелена светлина” за всички, които още се съмняват...
Всъщност не е задължително да се връщате назад. Всичко е точно и хронологически подредено – от желанието за свобода, през опита ( макар и неуспешен ) да я получиш, до нейното осъществяване...Не е необходимо да си психолог, за да си дадеш сметка, че само единадесет етажа ( понякога – по-малко ) делят самоубиеца от смъртта, а за да ги изкачи едва ли му е нужен асансьор...
Това, че броят на скочилите от Аспаруховия мост се увеличава, не означава, че отразяването на този проблем става по-лесно. Обикновено, когато симптомите на болестта се изострят, можем само да предполагаме, че тя се е усложнила. А никой не е застрахован от лош късмет, не се знае как ще се развие животът ти и дали няма да пожелаеш в един момент просто да му сложиш край...
В този смисъл за смоубийства все още трябва да се пише „внимателно”, ако „етично” ви звучи неразбираемо. Не твърдя, че в.”24 часа” подтиква към тях..Въпрос на поглед и на един отворен прозорец..., но не към света.

За снимките и децата:

На 13 март 2008 г. полицаите успяха да спасят жена, заплашила да скочи от единадесетия етаж. На същата дата един „ревнив педофил стреля по любима, уби друго момиче” ( заглавие на втора страница ). Макар и по погрешка, нещастната Клара Димитрова се превърна в „жертва на спасение”...И то каква?! От този момент една и съща снимка започна да обикаля всеки следващ брой на в.”24 часа”. Член 2. ал. 4 ( „Деца” ) от Етичния кодекс на българските медии гласи: "Няма да публикуваме информация или снимка за личния живот на деца, освен ако не е от значителен обществен интерес.” Защо в този смисъл „Клара Димитрова” представлява обществен интерес? Отговорът е много прост и няма пряка връзка с Клара Димитрова. За всички нас, разбира се, е важно да знаем, че хора с няколко присъди се разхождат на свобода, защото, както е записано в Кодекса: „една публикация е в „обществен интерес” само когато е в защита на здравето, безопасността и сигурността”. И въпреки че „педофилът” Асен Илиев не се е чудил дълго време дали да се самоубие (тоест, вече не представлява опасност ), съществува точка 5. ал. 3 , която определя горния термин като „съдействие за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления и злоупотреба с власт”.
Освен това член 2. 4 ал. 5: „ Ще избягваме да интервюираме деца без съгласие на възрастни, отговарящи за тях” не върши особено много услуга на Клара Димитрова. Не върши услуга и на всички онези, лишени от родителска грижа, деца, обитаващи домове „пред-закриване”...
Това, че: „ Никой не ги търси – нито раненото, нито мъртвото” [2], означава ли, че можем свободно да „оперираме” с техните съдби?! Гледката как репортер на БТВ преследва раненото момиче в болницата не ни хареса. Стори ни се ...неетично, въпреки че медията грижливо скри лицето на жертвата. Е, нищо...Ден по-късно всички го видяхме и не беше само на страниците на в. „24 часа”.
Ако има нещо тъжно в историята на тази снимка, то не е в разстроеното и изплашено дете на нея...Може да ви се стори цинично, но драмата е в намалянето размерите на снимката във всеки следващ брой за сметка увеличаването обема на публикациите, свързани с темата. Накрая вече почти за никого не бе важно ( и интересно, ако си служим с терминологията на Николай Пенчев ) как изглежда тази малка „фатална жена”...По-важното беше какво говорят жителите на Трън за нея, в какво я обвиняват, кой ще погребе „мъртвото”, след като бащата дори не може да го познае като свое...

В същото време в броя от 18 март лицето на Хари от Шумен – малчуган-стилист, който всяка сутрин става в 6 часа, за да си прави прическа „таралежови игли”, не е показано. Може би той сам е пожелал да остане в анонимност, може да е послушал родителите си...Все пак става въпрос за твърде много гел, лак и оцветители...
Когато се появи филмът на Би Би Си ( а може би много по-рано дори ) за дома за деца с увреждания в „ Могилино”, сякаш започна нова ера в отразяването на „по-малките”. Най-лесно е да отидеш на една детска площадка и да снимаш веселички и доволно играещи в пясъка, зорко пазени от своите майки и бащи, момченца и момиченца...Каква трудност обаче би представлявало обратното, когато и без друго никой не се грижи за „изоставените”? Кой ще ви осъди или обвини, че сте ги направили герои в собствения си филм на ужасите ? Кой ще ги защити и ще каже: „ По дяволите, не искам да снимате детето ми голо. Не искам да го снимате, когато „оченцето му е леко не наранено, а възпалено”[3]. Не искам да го снимате как си „почива с цигара в двора”[4]. Не искам да го снимате с дупка в главата или „влачещо се” по пода ...И изобщо как се стигна дотам, че да използваме децата като провокация към съвестта на държавните институции?! Как се стигна дотам Клара Димитрова да бъде виновна за съществуването на сиситема, позволяваща изнасилвачи и престъпници да водят 15-годишни момичета в мазета и да им предлагат разни неща?!
Пътуваме в един и същи влак и с него стигнахме дотук. Целта на пътуването бе да разберем, че: „Такъв е животът” и че грозното, гадното, накацаното с мухи, кървавото...също е част от него...Не можем обаче да прескочим тази гара – гара „Етика”...Не можем, колкото и да е лесно. Коловози 1/8 има само в „Хари Потър”, а аз продължавам да смятам ( опитайте се да ме убедите в противното ), че това е преди всичко история само за деца...

[1] Свобода завинаги
[2] Заглавие на първа страница от 14 март, бр. 73 ( 5940 )
[3] Бр. 11 март: „ Сираци падат от високо или ги бият, шефката на курорт”
[4] Пак там

Нещата такива, каквито са...

2008-03-21T18:59:00.003+02:00

Вчера заседнах в асансьора между четвърти и пети етаж. Казах си никога повече. Оттогава живея на шестия. Два дни по-рано излязох с приятел на по бира. Изпихме по две и ме заболя гърлото. Казах си никога повече. Вече пия по три, за да забравя, че от втората ме боли гърлото. Всеки ден осъзнавам, че косата ми става все по-къдрава. Казах си никога повече и спрях да я изправям. Веднъж в годината правя равносметка за това колко грешки съм допуснала през нея и установявам, че 2/3 от тях съм ги допуснала повече пъти, отколкото мога да пресметна. Казах си никога повече. Сега правя равносметка на тези, които ще допусна през следващата. Тази сутрин разочаровах близък на мен човек. Казах си никога повече. За съжаление, оказа се, че утре той ще ме разочарова...

Казах си никога повече и в деня, когато го видях да слиза по стълбите с намаляне равнището на главата, като Мистър Бийн, усмихвайки ми се тъжно за "сбогом". Видях го две седмици по-късно, чакахме на една и съща спирка, по едно и също време. Поздрави ме и забрави да каже "довиждане".

Не се ядосвайте, когато ви напомнят: " Никога не казвай "никога". Това не е нито, песимизъм, нито реализъм, а само дума, която ние просто произнасяме от добра воля. Понякога - само от воля. Истината е, че вътрешно (и не до там върешно) в себе си вярваме, че ако "нещото" приключи, "винаги" ще има продължение...Много ни боли, много ни е страх, много се измъчваме, много се пазим и когато все пак то се случи, първото, което ще си кажем няма да е "никога повече", а по-скоро...

Ох, защо пак на мен...?!

Понякога нещата изглеждат все едно сякаш...

2008-03-19T19:09:00.002+02:00

Никой не ги снима...

Търси се...

2008-03-04T07:33:00.006+02:00

Тя е на 22 год. Казва се Ивелина Кирилова и иска да ви каже нещо. Мисля (надявам се), че няма "шестото" чувство да говори с духове, но, в това и вие ще се убедите сами, е много талантлива и кара дори гробовете да "споделят". "She was a quiet girl", ама вече не е и непрекъснато се опитва да провокира с творчеството си. Вие преценете дали се справя или "да"... Този постер все още не е некролог. Не знам дали ще ви накара да се замислите...Просто малко "HORROR"...Елегантен, оригинален, находчив, индивидуален "почерк" за това как да кажеш "колко е ужсно"...Ако червеното ви идва в повече, имаме вариант в жълтичко...Важен е контрастът. Що се отнася до Ива, тя има още много "сатанински" идеи и скоро пак ще ви "поразбуди". Ако ви е трудно да гледате ужаси, използвайте възглавница.

To be continued...

Той и тя

2008-02-02T14:50:00.000+02:00

Той е повече от "Идеален мъж".

"Той" не пие. Не пуши. Има хубава работа, скъпа кола, подредено и изрядно жилище. Той не обича хаоса, чисти всяка събота и неделя, пазарува.

Общува премерено. Има малко познати и още по-малко приятели. Вярва само на себе. Трудно обича, влюбва се още по-трудно.

Той има трапчинки, но рядко се усмихва. Показва ги отвреме-навреме - премерено. Не говори много, но с него можеш да си кажеш всичко. Не споделя. Не засяга теми от личния си живот, не се целува на първа среща, не "форсира" никога ситуацията. Когато си почива, не желае да го безпокоят, него трябва да го провокираш.

Той е притенциозен към хората, с които работи, към жените, с които се среща, към дрехите, които носи, има 14 различни вида чорапи, по един за всеки случай.

Той е повече от "Идеален мъж", но твърди, че не търси "Идеална жена", просто има изисквания, мънички...

"Тя" не трябва да пуши, да пие, не трябва да яде много, да капризничи...Тя трябва да е на неговото интелектуално ниво, може да го превъзхожда ( трудно ), може да е по-висока от него, може да е по-хубава, но да е хубава. Може да е блондинка, може да е брюнетка. Тя трябва да се движи елегантно, да се облича с вкус, да се гримира премерено, да не слага червило, да има красиви устни и изразителни черти... Трябва да се занимава с нещо повече от интересно, да взима изпитите, житейските и студентските, с повече от 4 с два минуса, трябва да има големи амбиции и ярки мечти...Тя не е "хищна тигрица" в леглото, не трябва да е твърде страстна, не трябва да е твърде сексуална - премерено, през ден, два. Тя трябва да има познание за важните неща, а не просто да ги усеща. Да не се разсейва, да върви изправена, да го забавлява, да го топли, когато му е студено, да не му пречи, когато е зает, да готви отвреме-навреме, да гледа прогнозата за времето, да измисля нови начини за релаксиране след тежкия работен ден, да знае какво се е случило в Абхазия вчера. Препоръчително би било да мълчи, когато "той" говори и да приказва, когато той мълчи. Тя трябва да познава мислите му, да се сеща за думите, които ще промълви, да изпълнява желанията му...Ако дори и едно от тези изисквания бъде нарушено, значи това не е неговата жена, а просто жена, която странно защо е минала през живота му, както в песничката на дует "Каризма"...

Странно или не обаче, това не е "препоръчаната" жена за него..., доколкото изобщо такава жена може да съществува..."На нея, сякаш й липсва нещо...Какво ли?

"Тя" е емоционална, първична, детска. Има много мечти и някои от тях няма да реализира никога. Все още не знае кое е важно и кое още повече, дали хората за добри и лоши, как да се предпазва от тях, често няма правилна преценка за случващото се. Непрекъснато греши. Тя е енергична, "танцувална", на моменти несериозна, с тънко чувство за хумор. Не може да готви...Понякога обича да се лигави, понякога дори прекалява, няма защитни реакции, нищо в поведението, действията или живота й не е ПРЕМЕРЕНО. За съжаление, или не, за нея е трудно да се каже че е "стъпила здраво на земята"...

"Тя" изобщо не е идеална...

А той "премерено" все още не си дава сметка, че има нужда от нея...

Когато това стане обаче,...тя ще е на 28 години и ще търси идеалния мъж, когото някога си е мислела, че не съществува...

Кога този автобус ще ви вземе от спирката, на която чакате вече час?

2007-12-02T17:21:00.004+02:00

Разширен отговор: Ще почакаме още толкова и ще видим.

Колегите от френското ателие, организирано от ФЖМК и ФКНФ към СУ „ Климент Охридски”, съвместно с университета по масови комуникации в Lille, второ ниво, са си избрали много плодотворна тема за коментари – задръстванията в София. Поне няма да изпитат затруднения със доказателствения материал.

17:00 часа:

От „Моста на Въздишките” до Националния дворец на културата можете отново, макар и не така пълноценно, както по времето на самата изложба, да наблюдавате света от високо. Голямото, жълтичко на Macdonald’s се върти и върти – чак да ти се завие свят; слънцето залязва красиво зад облаци, „меки като от коприна”, Миро от Survivor, в компанията на свой приятел, кара тинейджърките да се спират и да си правят снимки точно под носа му, шегувайки се, че там гледката е най-ефектна. Че Миро е готин, готин е. Но каква гледка?! Като трябва да виждам това под „краката” на Миро, предпочитам да не гледам. От мястото, където е седнал, на перилото (ако може да се нарече перило ) на моста, с гръб към НДК, се открива една голяма...”не-възможност” да си стигнеш до вкъщи. Стоиш и не вярваш на нищо – нито на очите, нито на ушите си. Миро от Survivor започва да губи от своята популярност, да се смалява, и смалява. С него започват да се смаляват и шансовете ти за прибиране.

Това би трябвало да не е най-натовареният час на софийския трафик, ала по-натоварен не би могъл и да бъде. Махваш за „беше ми приятно” на Мирко – я го видиш, я – не отново, и се спускаш с въздишка по „моста на въздишките”, за да се закотвиш на спирката на автобусна линия „94” и да чакаш. Ако времето е слънчево, ако не вали сняг, ако няма футболна среща между отборите на „Левски” и „ЦСКА”, ако не е понеделник, а събота или неделя, ако сте упорит и нахален, може и да имате късмета да се озовете след 30-50 мин. на желаното от вас място ( нека не забравяме играта на оцеляване от хотел „Хемус” до „Семинарията”, която понякога отнема повече от 50 мин. )

Но е петък.
Голямо чудовище се задава зад завоя – натъпкано с хора, повечето от които студенти, връщащи се от лекции и от работа. За съжаление, колкото и да ви се иска, то няма капацитет да погълне и вас. Някои опитват да влязат в автобуса като в рекламата на телефонен опрератор за безкрайно „тънките” тарифи за разговори – под ъгъл 45 градуса. Аз не съм от тези последните. Седя и гледам. Снимам. Един младеж, залепен на стъклото на вратата, се хили на обектива ми и маха. Чувства се звезда, и защото е успял да се качи, и защото го снимат с голям фотоапарат, и защото е напълно наподобил героя от рекламата.
Има два варианта: или да продължиш да чакаш, докато трафикът постепенно започне да се възстановява, или да минеш от отсрещната страна. Докато „минаваш” от отсрещната страна, схемата се променя като в „скрита камера”. На спирката, на която си чакал в продължение на 2 часа, се изсипват 10 автобуса номер „94”, но ти вече се намираш на остров разстояние от възможността да се прибереш вкъщи.
Колегите от френското ателие още много могат да умуват защо и кой е виновен за софийските bouchons, но аз все така продължавам да си вися на спирката – вече от другата страна. Мисълта за Миро от Survivor може да разнежва тинейджърките, ала мен тя никак не ме стопля. В подобни моменти дори автобус със залепени хора по вратите би те зарадвал. Макар че „залепени по вратите хора” звучи анти-хуманно, откъдето и да го погледнеш. Страшното идва с акцесии от рода на затиснати крака и ръце, другото – чанти, палта и чадъри, по-лесно се преглъща, даже не боли.

Lifestyle?!

2007-11-28T20:07:00.000+02:00

Сутрин:
Няма никакво кафе, а приятелят ви изрично е обещал, че ще купи още миналия четвъртък, а сега е събота, след две седмици. По принцип винаги e по-добре някой друг да ви направи кафе, но ако такова няма и ако на приятелят ви най-малко това му се прави, какво ви остава? Онова, което в крайна сметка не винаги
е най-лесното – да излезете с приятеля си и да го накарате да ви отведе на хубаво, приятно, комфортно, уютно месетенце, такова, каквото ви отива и което пълноценно да може да компенсира разочарованието ви от сутринта. За подобни места трябва да съобщава lifestyle списанието, защото „стилът” също може да бъде и е гаранция, че пиете кафето си достатъчно силно, но без да ви горчи.
Съществуват ли още арт-кафета, как изглеждат, какви хора ги посещават, от къде е взаимствана идеята за тяхното реализиране в собствената страна, как да ги открием, без това да се възприема като абсолютната реклама. В крайна сметка цялото усилие и на редакторите, и на авторите на lifestyle изданието, е да ви помогне да се чувствате добре, да възвърне загубеното ви настроение, потапяйки ви в атмосфера, която ви прилича и привлича.

Обед:
За да изкупи вината си за сутрешния „гаф”, приятелят ви се е съгласил ( такъв е изразът ) да се подложи на "shopping" терапия с вас и вече може би съжалява за проявеното малодушие. Възможност да спестите ужаса на вашия любим – да се превърне в закачалка за дрехи, е да знаете какво искате да си купите, с какво искате да се облечете и да се поглезете. Разбира се, замисълът на този вид терапия е не толкова в избора, а в пръскането на пари и в отмъщението за непроявената грижа от страна на приятеля ви. И все пак...Често именно на страниците на lifestyle изданието, посветени на най-новите модни тенденции, откривате онова, което би ви отивало най-много, бихте намерили най-лесно ( лесно повече за приятеля ви, отколкото за вас) и бихте (или не бихте) дали най-много пари...Защото стил означава също, както кафето, и начин да изглеждате красив и елегантен, без да следвате тинейджърската пропагнда „ От студ умри, гъзар бъди !” Изданията за стил ви учат на това как да съчетавате късо с дълго, без да е прекалено „Тату”; да решавате успешно кои нюанси подчертават цвета на очите ви, така че най-накрая онзи смотлъо, приятеля ви, да запомни, че са кафеви; да избирате подходящата дреха за подходящото събитие, ( понякога ви помагат да изберете и самото събитие.) Уроците по висша мода не присъстват, непременно за да се учите от тях. Това би било по-скоро опасно начинание с непредсказуем резултат за бъдещите ви отношения с любимия. Те са по правило там, защото светът на модата ги ражда и обича да им ходи по ревютата. А вие обичате да им се изумявате, да цъкате с език, да се чудите кое въобръжение е способно на подобен екстравагандизъм...

Вечер:
Приятелят ви все още е жив. Еййййй, ще има с кого да си прекарате вечерта, дори и ако този някой вече е на ръба на силите си. Той не мисли за нещата, които ви се правят, а за това колко много е гладен. Това,че няма кафе, логично означава, че няма нищо за ядене, тъй като събитята са исторически свързани още от миналия четвъртък. Остава ви единствено да прибегнете към бързата храна, към която и без друго прибягвате твърде често...Или да заведете любимеца си на избрано от вас място, за което сте прочели и което самички желаете да проверите. То може да бъде луксозно, ирландско, китайско, караоке,... защо не – кръчма с жива музика и нестинарски представления. Нестинари има само в България. Може да е скъпо, може да е невъзможно скъпо, може да ви хареса или не. Тук се срещат хората от шоубизнеса, а твърде вероятно е да срещнете и съседа си от първия етаж на жилищната ви кооперация. Не му говорете за кредитите, които сте получили – дошъл е да се забавлява и да хапне. Храненето и забавлението са също стил на живот, в чието изграждане сякаш влагаме най-огромно старание. Не е лошо да получаваме съвети за това как да се храним здравословно, без да си оставаме гладни и след като се приберем вкъщи да изравяме запасите за черни дни от хладилника, ако са останали изобщо някакви. Lifestyle изданието не съдържа готварски рецепти, нито менюта на ресторанти и заведения, а места, много места, в които никога не си стъпвал, в които вероятно може и да не стъпиш, но чието посещаване е стил на живот, който, ако ти се отдаде възможност, трябва поне в веднъж в живота си да си позволиш.

Нощ:

Любимата му част от денонощието. След като е успял да те „прекара” сутинта с излизане, което сама си организирала, след като е изтърпял стоически целия ритуал на събличането и обличането в пробните кабинки на магазините с купища дрехи в ръка, копнеещ за верни другари, които да го измъкнат от положението, както в рекламата на наша марка бира; след като се е „бръкнал” достатъчно за седмица напред за храна, която съзнанието му не е успяло да асимилира като нова, но коремът доволно сит, сега...Идва моментът за твоята грижа към него, разбирана като изкупление за направените компромиси със себе си. Сложно, наистина, но когато говорим за любов и секс, говорим отново за стил на живот. Това може да е любовта на известни холивудски звезди, не онази – „жълтата”, за която четем в подходящите за това печатни медии, а истинска и не-изкопирана, нарочно притворена в lifestyle изданието, за да ти каже, че така, като се обличат, така се и обичат ( или не )и събличат звездте. А може да са и интересни факти за съществуващите афродизиаци, за това как действат, доколко изобщо действат, кои са и имаме ли въобще нужда от тях.
Вярно е, че да обичаш не е нещо, на което може някой да те научи. Самата идея изглежда несъстоятелна...Има обаче неща, които биха ти помогнали да си по-добър в обичането, да си по-емоциален, по-интересен, да си „по-стилен”, така че да не ти доскучее, да не ти омръзне – процес, между другото, двустранен., защото и двамата го произвеждате все пак...И да не се стигне до ситуация, в която след като се завърнеш от банята, където си прекарала достатъчно дълго, да завариш любимецът си да хърка, в поза „невъзможен за безпокоене”, може би – потънал в сладки сънища по теб...
Тогава сядаш на леглото, избутваш големите му крака, изкарваш го от диаметралното му разположение, взимаш си чашата с червено вино и започваш да си четеш lifestyle списанието, организирало толкова успешно съботата ти. Е, винаги има пролуки, никой не е безгрешен, перфектните планове са неосъществените докрай планове. Разбира се, винаги има изключения.

Lifestyle изданието

Преди няколко месеца имах възможността да разгледам "на живо" автентичния “Vogue”. Останах изумена. Не помня колко страници беше, но в ръцете си държах книжна „тухла”, с луксозни корица, с Анджелина Джоли в костюм за езда и кон до нея, с новите хипита, с потресаваща висша мода, с черно-бели и цветни снимки, които не би могъл да видиш в никое списание от този тип. То е класика.
Има две истини:
Първо:lifestyle изданието е скъп медиен продукт. То не може да се закупи за 0,80 ст, като повечето всекидневници. Не е машина за новини. В него няма да откриете живото-спасяваща информация, освен ако не става въпрос за Джордж Клуни и приятелката му, оживели след катастрофа с мотор по време на Fireman’s feast в САЩ през септември. Сантиментална история за бедно ромско дете, принудено да проси пред входа на магазина и да се чуди как се казва болното му братче – Тони или Преслав и от какво е болно...Това не е материал за lifestyle издание. За проблемите на онкоболните – не ( за тях по принцип трудно се пише )...За глобалното затопляне и прогнозата на времето сме свикнали по презумция да четем другаде.Като всеки журналистически труд и този се инересува от една основна цел – как да бъде продаден и то на аудитория, която има средства да си го купи още веднъж, ако го хареса.
Второ: не се самозалъгвайте – стилът на живот трябва да е вашата „запазена марка”. Lifestyle изданието ви помага само да получите лиценз върху нея. Току виж след време сам се озовете в подобно списание, яхнал кон в елегнтен костюм за езда, а защо не и като автор на статии? Е, това последното е шегичка.

За skype общуването

2007-11-21T15:35:00.000+02:00

Един "емотикон" ти се хили виновно от монитора. Това трябва да е малката ти сестра, която вероятно е направила нещо и е намерила най-сигурния начин (само тя си мисли така ) да ти го съобщи. Друг "подобен" ти се мръщи и те пита защо си пред компютъра, когато трябва да си другаде...Това е майка ти, която въобще не и се играе роля на емотикон...Цветята и целуващите човечета са от любовта на живота ти, учаща в престижен университет на другия край на света.

Което си е вярно, вярно е...Има едно огромно предимство на skype комуникацията и то в липсата на пространствени ограничения в нейното осъществяване. Според нечие ( може би по-скоро мое) неписано правило, ако срещнеш някого веднъж и поискаш тази среща да се повтори във времето, тя ще се повтори, не само защото е правило, но и защото много го искаш. В повечето случаи обаче, когато съм имала възможност да го проверя, за съжаление, не действа.

Днес skype трябва да е нечия ( защо не моята ) компенсация за нереализуемите срещи и за непроведените разговори...

Той - от Липетск, Русия, при -30 градуса по целзий, тя - от София, България, (някъде около +3 ).Няма значение на какъв език не ще се разберат, нито дали ще си говорят или пишат.

А от другата страна...

"- Краси, къде сиииии...

"– Антоннннн, тук ли си...

Краси си е тук, в София, а Антон - в Липетск, Русия, където говорят, че тази зима ще бъде около -50 градуса по целзий. И всъщност той и тя никога не са се срещали наистина втори път по логиката на правилото. За да са се загубили един друг в Никъдето вероятно просто интернетът на един от двамата "се е скапал" ( по-добре неговият ) и сега в прозорчето на техния разговор, оцветено в сиво, има две непрочетени съобщения.

"Непрочетени съобщения" има и в нормалното общуване, вярно. И за съжаление, там трудно бихме се оправдавали с качеството на интернет - връзката. Все пак няма нищо по-хубаво дори и от опита да ги прочетеш, или да започнеш отначало, или да се върнеш малко назад. Skype няма тази сила. Не ти дава мотивацията да го направиш.

За да може Краси и Антон нистина да се срещнат, има само един вариант. Те всъщност са 1 и половина. Или Краси да забегне за Липетск, което няма да стане (-50 градуса дори не мога да си ги представя ), или Антон да дойде в България. Това може да се случи, но не в skype пространсрвото. Хората не пътуват, скайпвайки. Истината е, че където и да местите мишката, все си оставате на столчето, пред компютъра. Докато Антон не си вземе единадесетте изпита и не получи червена диплома ( дай боже да получи ), докато не събере парички, за да си купи билет, той няма как да се види с Краси.

Това е факт. Скайп е "най-емоционалният" и "умен" чат, прекрасна възможност да разговаряш с някого, когото искаш да срещнеш поне още веднъж, и в същото време е толкова тъжно замислен - да гради илюзии за близост. Чрез него можеш само за пореден път да се убедиш, че единственият начин да бъдеш с някого, е наистина да бъдеш с него. Да бъдеш Краси или Антон, а не емотикон, глупаво усмихващ се без дори да му се смее. Имаме да си споделяме толкова неща. А някои от тях изобщо не са смешни.

Гледали ли сте този филм?

2007-11-21T13:00:00.000+02:00

"No man's land" няма нищо общо с представата ви за военен филм. Съвместната продукция на шест държави руши каквито и да е било представи изобщо.Това са 97 минути на границата между войната и мира, между хумора и омразата, между живота и смъртта. "Ничия земя" на Данис Танович ще ви остави дълго след края си да "зяпате" черния екран с белите финални надписи, да слушате потресаващо въздействаща балканска музика и да си мислите...Един човек лежи ранен , стиснал в ръката си снимка на любимата жена...

От другата страна нещата изглеждат винаги по-различни.

Един човек се събужда върху "скачаща" мина и ако само дори се "почеше" в радиус от 50м, всичко ще бъде в руини. В същото време босняк и сърбин, попаднали в средата на нищото, спорят за това кой е започнал войната и този, който е "на мушка" е длъжен да се признае за виновен. "Да, ние започнахме войната" обаче няма никакво значение нито за тези в окопа, нито за другите извън него...Последиците са еднакви за всички...Опожрени къщи и села, загубени каузи, мъртви тела на живи хора, насилие, нечовешки военни изобретения като мини, невъзможни за обезвредяване...Докато "шибаните балканци" се изтребват един друг, светът все още не знае за войната в Босна - такава, каквато е тя наистина...Филмът е нов прочит върху историята на Балканския конфликт- абсурдно жесток, но истински. Препоръчвам го на всички, които се интересуват от качествено кино.