Имало едно време...

"Инструктаж за принцове:

За да спаси принцесата, принцът трябва да:
Първо: Изпие две ракии, че да му дойде смелостта.
Второ: Да си обръсне мустаците, защото ако го види така, тя няма да има желание да се събужда.
Трето: Да договори със змея по-ниска тарифа за... принцесата.

За да заживеят доволни и щастливи до края на... (тук не се чете), принцът трябва още да:
Първо: Да я оставя всеки път да печели на покер. И даже: на всички игри, които може (или поне опитва) да играе една "средностатистическа", много хубава и много умна принцеса.
Второ: Да се примири със схващането на ръката си и с евентуалната й ампутация и да се приготви за "мотивирано" безсъние...
Трето: Да преодолява всички разстояния така, както много преди това е преплувал 9 реки и е пребродил 9 планини, за да спаси принцесата...
Четвърто: ... "

***

Скъпи, принце, не се тормози да четеш още - след ампутацията на ръката, продължението сам може да си го представиш (или по-добре, недей). В крайна сметка обаче, защо си мислиш, че приказките се пишат лесно? Напротив - за всяко нещо е нужно усилие, в твоя случай - повече.

От друга страна не ти ли се струва, че си заслужава? Не смяташ ли, че няма нищо по-приказно от сутринта, в която се будиш до нея? От къдриците, които са пръснати по възглавницата и бъркат в носа ти... От зачервените бузи, които искаш да целуваш, без да питаш дали е удобно или не е... От това, че го правиш: прекалено мотивирано и с доста повече от допустимата доза желание. Милион и едно.

Не е ли прекрасно, че можеш да я виждаш нацупена и да си виновен именно ти затова? Да знаеш, че по някакъв прекалено лесен, прекалено смешен начин, можеш да я направиш отново щастлива... Че го правиш ( с риск да загубиш ръката си).

Скъпи, принце, не си убеден дали е принцеса, но е твоя. Не си сигурен, че е без край, но е приказка.

С две думи: Забрави за инструктажа и започвай да "я живееш"(приказката и принцесата), защото, между другото (това не го пише в инструктажа) може и да ти хареса...

Ще ти хареса.

Кратичко...

Като сладолед, който ще се разтопи по ръцете ти , ако не го изядеш. Кратко. Като 5 часа и 59 минути сутринта, след които става 6 и се налага да ставаш. Толкова, колкото да се отвори и да се затвори една врата. Два пъти - даже.

Кратко като песен, чиито думи не знаеш и която, по тази причина, не можеш да запееш. Кратко като целувка - сутришна. Толкова кратко, че дори не разбираш кога точно се е случило. И дали?

Кратичко. Като сън. Отваряш и затваряш вратата след него. Щастието. Преброй до шест и после питай кой е бил. Или по-добре: не брой. Животът, казват, не се измервал с броя на вдишванията, а с миговете, които спирали дъха. Не брой и после питай кой е бил - ще ти каже. Следващия път. Когато реши да се върне.

Кратичко. Толкова, колкото да мигнеш веднъж. Даже - два пъти. Колкото да се усмихнеш. Повече - за да го помниш. Колкото, за да направиш една салата с домати и краставици. Да речем - шопска.

Кратко - достатъчно, за да прегърнеш. Да обещаеш. Да докоснеш. Да...

Кратичко - Като раждане. Като начало, което, съгласявам се, всеки път е трудно. Като поздрав. Като всичко, което си искал да кажеш, но никога няма да изречеш. Кратко като не самотата. Твоята.

Кратичко. Толкова хубаво.

Umbrella

Да намеря нещо, което съм изгубила. Нещо много скъпо.

Да го намеря отново. Това е, което ме прави щастлива. Предполагам, не само мен.

Защото загубата на чадър е несравнима със загубата на близък човек. Впрочем, едва ли има по-голяма.

Купете си обаче отново чадър. От това не боли. Купете си подобен на онзи, който забравихте и който сега пази нечия чужда глава. Купете си го по-хубав, нищо, че идва пролет..., лято. Нищо, че скоро ще трябва да си купувате бански костюм.

Защото за някои неща можем само да си спомняме. Не точно такива, каквито са били. Но, каквито сме ги обичали.

Защото те не могат просто да бъдат забравени. С тях свързваме пътища, хора, предмети, всичко, което пазим. Всичко, което сме загубили.

***
Това, което истински ме радва ли? Да намеря нещо, което съм мислила, че съм загубила завинаги (нали съм фаталистка). Да го намеря същото или малко променено. Но моето. Онова, без което не мога да живея, да чувствам, да творя. Онова, което кара нещата да се случват дори когато няма никаква възможност.

Тогава именно разбирам колко много ми е липсвало. Тогава може би започвам истински да го ценя и да го... Пазя.

Вероятно просто сме такива - трябва първо да го загубим, за да разберем колко много смисъл и значение има за нас. Колко много го обичаме. Колко наистина ни е скъпо. Може би именно в загубата, когато най-много ни боли, разбираме какво е щастие.

Онзи миг, който сме пропуснали. И който се надяваме да ни се случи отново, за да го оценим.

За някои неща обаче просто няма "втори тото шанс"....

Вместо 14-ти, 13-ти...

Ще гледам филм на ужасите.

Защото ужасът е развлечение. Развлечението е секс. Сексът е любов. А Любовта ( банално с главна буква ) е ... филм на ужасите, развлечение, секс и ( в духа на баналното време ) още нещо...

Филм:

Да си призная честно, все още не сме се разбрали кой пише сценария... В началото просто нямаше такъв. Представям си "Страшен филм" 1 и си казвам - по-добри сме :) Важни, казват обаче, били актьорите... Ако те са добри, лошият сценарий ( или липсата на такъв ) се преживявал...

Така е, преживяхме го. Хубавото на едно нещо, в което още няма сценарий, е това, че винаги може да те изненада. Хубавото още е, че не си поставяш за цел да го преценяваш, да го анализираш ( това, онова ), не се мъчиш да разбереш дали е най-доброто за теб ( или не чак толкова ), не се опитваш да го променяш, нагаждаш... Просто се наслаждаваш на добрата ( ако е добра ) игра на актьорите, нали?

Днес обаче, за съжаление или не, вече знам репликите, даже имам и любима сцена ( тя не е за малки деца :) , даже си позволявам да превъртам някои моменти... ( не казвам кои :) ... И, разбира се, ( няма защо да се лъжем ) този филм не е "за лято в Рая"... Или не е през по-голямата част от годината :)

Един и същ е, мили :) Прав си, "няма нищо ново под слънцето", сцените се повтарят една след друга ( едни и същи, нали )... Не знаеш кога започва, но знаеш, че ще свърши. Не знаеш кога, но знаеш как... Поредният филм на ...

Ужасите:

Трябваше да бъде приказка, издържана в стил "и заживели щастливо до края на дните си." Приказка без край. Проблемът - въобще не ти се отдава да разказваш приказки, а на мен - да ги изслушвам докрай :) Затова е ужас, най-ужасният филм, който някога съм гледала досега :) И ужасно много ми харесва :)

Признавам, понякога ми идва да изключа "телевизора" от страх, или поне да го спра на онзи момент, в който нещо предстои да се случи... За да имам ( преди да го пусна отново ) време да го приема, да се сблъскам с него... Но е просто идея, която едва ли някога ще реализирам. Седя си и гледам. С приготвена възглавница до мен. Знам обаче, че нямам нужда от нея... Защото имам теб... Защото вече отдавна знам какво следва след страшната сцена :) И какво преди нея. В крайна сметка, може би го пишем заедно... Сценарият. Може би го правим заедно. Филмът. Може би заради ...

Развлечението:

Било необходимо, за да нарушава еднообразния ритъм на ежедневието ни. Да ни отпуска, да ни "оптимизира" така, че после да работим повече и по-добре. Защото не сме машини, защото не можем не-прекъснато да правим едно и също...
Съгласна съм. Така е. Не искам друга истина, не съм способна да я приема.

Ужасно тъжно е да го няма. Развлечението. Твоето. Онова, с което гледаш филми на ужасите, пътуваш, спориш, шегуваш се, пазаруваш, спортуваш, градиш планове за бъдещето... Няма ли го, трябва да го правиш сам. А за някой неща просто са необходими двама... :)

Секс:

"Сексът е изкуство, защото е изкуствена придобивка и изобретение на човечеството", пише проф. Любомир Стойков в своята книга "Култура и медии" :) И още: "... човешкият секс не е удовлетворяване на естествена потребност, а форма на игра ( развлечение ), тип комуникация и вид изкуство, в което човекът влага различни ресурси и с което се занимава при наличие на излишък на сили :), енергия и време и в резултат на което се получава повече от чисто физическо удовлетворение."

В много редки случаи може и нищо да не се получава... Например, когато ресурсите са свършили :) и няма от къде да вземем назаем ( например, от съседите )... Или когато, вместо като развлечение, го приемаме като задължение... Като досадна, скучна, еднообразна ( говорете ми за работа :) системно извършвана, постоянна дейност... С един и същ човек :) Когато сексът стане ежедневие. И когато не е ...

Любов:

Колко ужасно много думи, за да стигна до нея, миличката. Сигурно заради това понякога се замислям... Има ли я? Или е просто сбор от всичко изброено по-горе?! Защото не може да е само секс, не може да е само развлечение, не може да е само филм на ужасите.., нали? Ако не е любов, няма ли да е просто развлечение, просто секс и просто ( прост ) филм на ужасите :) ? Или пък е ...

Още нещо:

Разбира се, то е това ( или онова ), което все се опитваш да анализираш, но все не се получава :) Това ( или онова :) , което сутрин те събужда рано-рано ( по първи петли ), за да ти каже нещо много важно : ) Още нещо , за което си струва да се усмихваш, да се зарадваш, още нещо, което ти носи щастие - защото щастието било ОтНосително понятие :)

Не ми се иска да го банализирам. Не ми се иска да казвам: "Ти си всичко за мен" ( защото не си :), не ми се иска да дописвам сценария... Предпочитам вместо 14, да гледам филм на ужасите :)

Защото, за да кажеш на някого, че го обичаш не ти е нужен цял ден...

Точно 2 секунди.

И точно дори само заради 14 февруари не си струва да увеличаваш това разстояние...


Перфектно е. Перфектен е. Филмът.

Илюзии

В крайна сметка наистина, когато няма друг изход, търсиш друг вход... А когато входът е заключен, прескачаш оградата ( ама така, че никой да не те види :) и влизаш в двора. То обаче е като фокус със съмнителен залог - никога не можеш да знаеш предварително дали си е струвало усилието.
Впрочем, такъв е смисълът и на самата илюзия - фокусът е фокус, когато не знаеш как се прави. След това вече няма магия, няма вълшебство, няма тръпка, няма стимул, няма вяра. След това идва ред на черното и бялото ( сивото ), на правите улици и пътните знаци, на бариерите и оградите, на хората, които "никога не правят така вкъщи", на постоянството и непрекъснатостта, на константата, на числата, парите, машините и тракторите...
***
Иска ми се да я бяхте видели така, както я видях аз. Така, както я виждам и сега. Не се замисли нито за миг, не се поколеба. Не се допита до приятелчетата си, не се огледа, не се притесни, не се изплаши... Просто стъпи на железните пръчки, прелетя през оградата ( като птиче ) и се озова от другата страна. Толкова лесно.

***
Фокус 1245: