Видима

Мислим си, че я няма. Че се е скрила в мазето, че я ръфат плъховете, че я лазят хлебарките. Убеждават ни, че е заминала с първия влак за някое по-хубаво място, към което може би трябваше да се отправим ние. Изпратихме я. Да си ходи. Не е създадена за нас, казаха ни. Не вирее в средата ни. В половинката ни. Не се развива в хаоса, който ни разяжда малко по малко, всеки ден.

Обаче ни лъжат. (Свикнали сме.) Толкова е видима, че чак ще ни смачка. Ще ни прегази като "колко е прекрасен животът". Като танк. Като грешницата от Лайм Реджис. Като доктор Хаус. Толкова е очевадна, че чак те разплаква. Защото я има... Добротата. И не е баналност. Не е стих. Не е героиня.

Добри сме. По своему. По "нашенски". За себе си. За хората, които обичаме. За тези, които ни обичат. Не се борим обаче за нобелова награда за мир и утре, без да искаме, може да предизвикаме малко автомобилно произшествие. Малко произшествие във връзката си, на работното място... Грешни сме, но сме добри. И слушаме "всякаква музика". Правим всякакви глупости. От ревност. От завист. От невнимание.

По усмивката ще я познаете. Добротата. В очите е. Никога няма да ви подведе, да ви обърка. Никога няма да ви "прецака". Не и така, както сте очаквали. Не и така, както е очаквала.

Не е избягала. Не са я изяли хлебарките. Не си я давам. В мене си е. Тупа-лупа колкото си иска :))

Чувате ли я? Вътре е.

Не искам друга прическа, а моята

Понякога си мисля, че ако не бях аз, нямаше да бъда някоя друга. Какво харесвам в себе си ли? Почти нищо.

Знам само, че с удоволствие бих бъркала в носовете на кучетата на нашата улица. С удоволствие бъркам и в твоя, въпреки че ми разрешаваш отвреме-навреме.

Понякога бъркам в теб. В нервите ти. Зная, че не винаги съм права. Щеше да има нещо сбъркано, ако бях. Но пък никой не ме съди, нали така казваш.

Не съм права, изправена съм, а бях обещала да не го правя. Даваш ли си сметка, че косъмът се къса като доверието. Къса се като разбирането. Даваш ли си сметка, че пада на земята и после босите ти крака стъпват по него, без да го усетят.

Даваш ли си сметка, че съм като КОСЪМ. Душата ми е косъм. Всеки ден ти можеш да правиш с нея различни прически, но не ме подстригвай, моля те, като затворник.

Не ми бръсни надеждите. Мечтите. Да, бе, ясно е. Ще пораснат отново. Сигурна съм. Но ти едва ли ще можеш да ги видиш. Ще пораснат за друг. Заради мен. Заради себе си ще пораснат и, да, толкова са големи, колкото са големи.

Остави я тази ножица. Не ме режи, моля те, на парчета. Таква съм ЦЯЛАТА и искам да бъда. Поне още малко. Такава съм и нямам лоши помисли. Искам само да те правя щастлив. Целия. Искам да имам сърце, не ми го взимай. Не ми слагай кръпка вместо него.

Знаеше ли, че съм като косата си. Силно кафява, с червеникав оттенък. Имам нужда да горя, да се смея, да се разпилявам по възглавницата от пристъпи на нежност и любов.

Знаеше ли, че не искам друга прическа. Тази си е моята...

Жени! Какво да ги правиш?

*Всяка прилика с лица и събития е случайна!


Мога да ви уверя, че всеки 1/2 и половина техен разговор има следния сценарий:
Първата: Абе, уморен е бил. Цял ден е бачкал. Сняг вали. Вятър духа, зимата не си е отишла...

Втората: Е, да, ама днес е моят празник, нали? Би трябвало да направи нещо за мен, райт? Аз съм уж Жената. Онази, с която започва и свършва... Аз съм Жената с главно "Ж" и заслужавам поне едно тъпо, непролетно, замръзнало цвете (ама от тези по 2.50, а не по левче).

Третата: Празник ли? А вчера не беше ли празник? Сгушена в прегръдките му? В желанието да не се движи, за да не наруши съня ти? Не беше ли празник топличкото му телце и нежния дъх по заспалите ти клепачи?
Четвъртата: Ми, не, не беше! Днес е. Освен всичко друго могат ли природните условия да влияят на връзката? Може ли всеки път дъждът и снегът да му пречат да се отбие за едно "здравей". И не е ли вярно това, което казват хората, че когато искаш да изненадаш някого, могат да ти попречат само... финансови причини, за да го направиш??

Петата: Празник ли? Колко деца имаш, че да наричаш себе си майка? Всеки път ти отърва да бъдеш някоя, но майка не си. И нямаш празник, съжалявам.

Шестата: Ййййй, сега трябва да чакам следващия осми март, за да Не ми подари цвете! Колко съм тъжнааааа...

Седмата: Лигла! Не си ли ти, която винаги твърди, че материалните неща не могат да направят човек щастлив. Гледам те и се сещам за онази с голямото БЛА–БЛА! За онази, която винаги ще ти намери причина да се усмихнеш, но никога самата тя няма да се възползва от нея. Сещам се за ЖЕНАТА, нали така, за която дните са специални, защото сами ги прави да се чувстват такива... И какво? Оскар ли да ти дадем?

Осмата: Аааааа! Идиотка! Просто искам. Не разбираш ли? Ако сега не се сеща, какво ще стане след три години, когато любовта си отиде? Когато съм просто "жена ми". Когато съм вече "дъщеря ми"! Какво ще стане, ако не ми дадат Оскар и вече не съм вече толкова специална за никого?

Деветата: Бегбеде, скъпа, тотално е изтрещял, а ти - още повече, ако още вярваш, че любовта трае три години! Французин, какво да го правиш. И три месеца не трае! Никога не е съществувала. Има го само това, което е между вас двамата и което решиш да бъде. И колкото.

Десетата, но не и последна: Айде сега, вземи си топъл душ. Стопли се. Спомни си за вчера. Стопли се. Да, бе именно. Вчера, когато те събуди любов. Когато любовта, която не съществува по принцип, влезе в теб. В цялата теб, Отгоре до долу. Няколко пъти. Спомни си, че никога не е излизала. Че никога не е искала цветя. Че самата тя е цветя. Цялата. Спомни си...

***
Всеки път, всеки ден, за всяко нещо, тези "десет и повече малки жени в една" разговарят в този ред на мисли. И спорят. И анализират. И се вълнуват. И обичат. И целуват. И се цупят. И се сърдят. И прощават. И точно тази процедура "ги" прави специални. Истински. Прави Я ЖЕНА.

Честит празник, жени! Говорете си, не се самосъжалявайте, борете се. Борете се за любовта, която не трае, за успеха, за себе си се борете. И никога, никога не забравяйте, че сте едната половина на живота. По-красивата ;)

Той

Той не пие. Не пуши. Няма хубава работа, скъпа кола, подредено и изрядно жилище. Страшно много си пада по хаоса и в събота, вместо да чисти и пазарува, прекарва времето си в леглото,... с мен.

Общува без предразсъдъци, с всички. Има много познати и малко приятели. Повече вярва в мен, отколкото в себе си. Лесно се влюби, по-трудно ме обикна.

Той има трапчинки и ги показва на всеки четири минути. За разнообразие. Не плаче. Не иска. Говори много и мога да му кажа всичко. Но не го правя. Той споделя вместо мен.

Целуна ме на втората среща, без да "форсира" много ситуацията и от тогава не е спрял да го прави... По челото, по бузките, по носа (защото е дълъг), по косата...

Не е претенциозен към хората, с които общува, към жените, с които се среща, към дрехите, които носи, а от както съм в живота му, вече има с няколко чифта по-малко чорапи. Крада му ги. За разнообразие.

Признавам си, той е повече от идеален мъж и никога не е търсил идеална жена. Никога не е намирал. Просто срещана (прав си, няма да се повтори)... мен.

Преди около повече от две години пък бях написала, че съм:

"... емоционална, първична, детска. Има много мечти и някои от тях няма да реализира никога. Все още не знае кое е важно и кое още повече, дали хората за добри и лоши, как да се предпазва от тях, често няма правилна преценка за случващото се. Непрекъснато греши. Тя е енергична, "танцувална", на моменти несериозна, с тънко чувство за хумор. Не може да готви...

Понякога обича да се лигави, понякога дори прекалява, няма защитни реакции, нищо в поведението, действията или живота й не е ПРЕМЕРЕНО. За съжаление, или не, за нея е трудно да се каже че е "стъпила здраво на земята"... Тя изобщо не е идеална..."

Днес съм сигурна само в едно: че го обичам.

Че те обичам, мои 200 градуса по Целзий. Както се казва, ти си точката ми на кипене. Всички точки си: и G, и D и тази, която сега си измислих, но ще ти кажа по-късно. Първата точка от плана си, ако имам такъв. И ако някога го изпълня, може и да си последен.

Точката на това изречение си. И на следващото. На дългия, безвкусен, изморителен ден. На скуката. На самотата. Точката на вдъхновението ми си. Защото след нея, започвам отначало. Да мечтая. Да щурея. Да се усмихвам. Да се лигавя.... Да бъда себе си.

Нито си идеален, нито си премерен. Нито искам да си такъв. Нито можеш да си. Нито е задължително. Нито е необходимо.

Защото си този, с който се чувствам щастлива... Ти и аз. Това е, което искам да ти кажа.

Благодаря за вниманието :)

Нищо против костенурките

"Ако видиш в съня си костенурки, желанията и амбициите ти няма да се осъществят." Голяма работа.

Истината е, че дори и да не ги видиш, пак могат да не се осъществят... 50/50 е.

"Ако разлееш кафе, предстои ти раздяла." Глупости.

В какво вярвам ли? В това, което казва Михайло Пантич: че никоя любов (ако, разбира се, е любов) не свършва. Дори когато свърши.


***

В какво още вярвам ли (и въпреки знаците на съдбата)?

Вярвам, че тази година ще е по-добра. И не защото ще е, а защото просто вярвам. Защото искам. Безумна ли съм или не, искрено вярвам в тотално изтърканата фраза, че ... "хубавото все пак предстои".

Вярвам заради ... "все пак", а не заради ... "хубавото". Все пак, и в повечето случаи - напълно случайно, нещата си идват на мястото.

Идваш си на мястото. Място, което обаче не е задължително да е най-хубавото. Но е твоето и там, независимо знаците на съдбата, се чувстваш добре.

Все пак, рано или късно, срещаш любовта и ако наистина е любов, тя те прави най-щастливия човек на земята. И за кратко. Защото любовта е най-краткият период в човешкия живот...

Все пак и въпреки знаците на съдбата, един ден се събуждаш с мисълта, че няма нищо по-хубаво от това, че ... си се събудил. Събудил си се със звук на кафе и хиляди духове в стаята. Събудил си се, за да се усмихнеш.

В какво вярвам ли?

Във всичко.