Спомням си една среднощна разходка в долината на прекрасното френско градче Ariege, в местността Ussat-les-Bains, близо до границата с Испания, когато за малко не умрях от студ. Впрочем, едва ли някога ще я забравя, въпреки че оттогава минаха цели осем години. Докато падахме и ставахме, правейки се ( почти по собствено желание ) на участници в "Survivor", един млад, иначе симпатичен, гид ни припяваше рефрена на популярна френска песничка за деца: " Мотивирайте се, мотивирайте се, трябва да останете мотивирани" ... Дрън-дрън. След 10 часа вървене по нагорнище, а през нощта - без фенери, без светлина и без посока, единственото, за което бях наистина много мотивирана, представете си - само 15-годишна, бе да го убия. И точно когато го настигнах, видях пред себе си слънцето, по-голямо и по-червено от всякога, да потъва на фона на стадо бягащи диви коне... Не можах. Да извърша престъпление.
Осем години след тази случка ми е все по-трудно да оставам мотивирана докрай. Може би, защото скоро никой не ме е карал да ям мравки... Истината обаче е, че разходката в планината не беше просто демонстрация на идеята, че почти всичко може да бъде научено ( както и обратното-забравено ). Беше ценен урок, който, признавам си, едва днес разбирам. Оказа се, че няма по-"теоретично" нещо от вероятността, някъде в превода, да загубиш мотивацията и желанието си, и още по-лесно от това да ги намериш отново... Просто трябва да попаднеш на правилното място, в точното време ( за да видиш диви коне, например ) и повярвайте ми, подобно условие рядко зависи от другите хора. Никой друг не може да вземе по-тъпо решение от твоето... Шегувам се, разбира се.
На петнадесетия си рожден ден се разревах, когато разбрах, че се "налага" да се кача на кану и да го карам. Страхувах се, че кануто ще се обърне и аз ( нищо, че имах спасителна жилетка ) ще се обърна с него. Почти осем години след това, плача за други неща. Те нямат почти нищо общо с екстремните спортове, с водата, с гребането, или с дивите коне, колкото и да ми се иска... Но все още се страхувам. Защото, в крайна сметка, нищо ( почти ) не зависи от другите... И не можем да ги виним ( както правим винаги ) за собствените си пропуснати възможности, за тъпите си решения, за липсата на мотивация, за изгубеното време, за отказа да се качим на кануто...
Днес, осем години след среднощната разходка в планината, съм сигурна...Всеки, сам за себе си, е виновен, но не до доказване на противното :)
Осем години след тази случка ми е все по-трудно да оставам мотивирана докрай. Може би, защото скоро никой не ме е карал да ям мравки... Истината обаче е, че разходката в планината не беше просто демонстрация на идеята, че почти всичко може да бъде научено ( както и обратното-забравено ). Беше ценен урок, който, признавам си, едва днес разбирам. Оказа се, че няма по-"теоретично" нещо от вероятността, някъде в превода, да загубиш мотивацията и желанието си, и още по-лесно от това да ги намериш отново... Просто трябва да попаднеш на правилното място, в точното време ( за да видиш диви коне, например ) и повярвайте ми, подобно условие рядко зависи от другите хора. Никой друг не може да вземе по-тъпо решение от твоето... Шегувам се, разбира се.
На петнадесетия си рожден ден се разревах, когато разбрах, че се "налага" да се кача на кану и да го карам. Страхувах се, че кануто ще се обърне и аз ( нищо, че имах спасителна жилетка ) ще се обърна с него. Почти осем години след това, плача за други неща. Те нямат почти нищо общо с екстремните спортове, с водата, с гребането, или с дивите коне, колкото и да ми се иска... Но все още се страхувам. Защото, в крайна сметка, нищо ( почти ) не зависи от другите... И не можем да ги виним ( както правим винаги ) за собствените си пропуснати възможности, за тъпите си решения, за липсата на мотивация, за изгубеното време, за отказа да се качим на кануто...
Днес, осем години след среднощната разходка в планината, съм сигурна...Всеки, сам за себе си, е виновен, но не до доказване на противното :)
3 коментара:
Това наистина беше едно от най-прекрасните преживявания и за мен, Красе! Говоря за конете. А и аз бях накарана да се кача на кану, за щастие с един красив мъж, който знаеше как да гребе и най-вече тежеше повече от 35 кила с мокри дрехи (визирам себе си), за да удържи кануто да не се обърне. Страхотно преживяване. А от него и по-екстремните ми виждания и желания.
Сави :)
Хаха, точно така мило...Много е важно да има винаги по-един хубав, по-възможност - наш, мъж, който да знае добре да плува и да гребе, тъй като ние не сме във всичко перфектни, нали..:)Та.. този, за когото говориш Микаел ли беше :P, защото Милка се интересува.. А този залез...Не мога, не мога да го забравя...Имах чувството тогава, че можех да докосна слънцето, дори и само с пръстче :)
Нали...Хубаво беше...Целувки, Савче:) Трябва да се видим...
Не, беше Кристоф.:)
И аз много искам да се видим!:)
Цунки мунки гунки
Публикуване на коментар