"Не карай по-бързо от скоростта, с която ангелът ти може да лети" :)

От другата страна

Сега си мисля, че този блог никога не се е раждал, за да има право да празнува днес :) Истината е, че той трябваше да бъде разказ за едно пътуване - пътуване от другата страна на света. Да разкаже за това...



И за...


А може би и за ...


Но не успя да бъде. Не успях да го направя точно такъв.


Моето неродено бебе обаче е вече на 33 години... :) Е, да, стават и такива неща... Покрай него именно разбирам колко бързо върви времето, колко бързо новите неща остаряват, колко е трудно да създаваш. Да твориш, да поддържаш вдъхновението си, вярата си, уникалността си, стремежите си... Колко е трудно да си неповторим винаги...

От друга страна, родени, или не, добри или лоши, реализуеми или не, това са моите идеи... Моите мисли ( признавам си, доста се прескачат между редовете ), моите чувства...
И е важно само това, че все пак понякога ( напоследък, не особено често ) намирам ( може би не най-добрият, но... ) моя начин да ги изразя.

Истината още е, че не мога да пожелая на един ( на всичкото отгоре - нероден ) блог "честит рожден ден" :) Просто не ми идва отвътре да го направя.

Иска ми се обаче да не спира... Да не секва :) Защото всички имаме нужда, ако не всеки ден, то поне отвреме-навреме, от нови, свежи идеи :) За да продължаваме да не спим, да пишем и да творим...

Широко затворени очи

Понякога много съжалявам, че стана така... Че пораснахме. Че всички онези "сополиви" и с наранени колена безгрижни дни останаха доста назад... За да си спомняме, понякога, че ги е имало...


Чантата й тежи повече от нея, но тя бърза да слезе от автобуса, страхувайки се, че тълпата от големи, възрастни хора ще й попречи да отиде на училище. Спокойно, след няколко години няма да й се налага да носи чанта, няма да има учебници. След няколко години изобщо няма да се вози в градския транспорт, а ще кара собствената си кола ( или нечия чужда :)... Ще преследва собствените си мечти, ще живее собствения си живот. След няколко години мъничкият й, писклив глас ще се чува по-ясно и хората вече ще я забелязват, ще минава през тях така, както не е можела преди... Няма да моли: "Извинете, ще може ли да се разминем, ще може ли да се разминем", а ще настоява, ще изисква, ще има и ще получава.

Тя е в 5 клас и тежи около 30 килограма заедно с дрехите. Преди малко е успяла да се промуши между телата от големи и възрастни хора и сега припка надолу по пътя. След училище ще се прибере съвестно да си напише домашните и ако остане време после ще поиграе на топка с другите деца, ще кара колело и ще скача на въже. Само след няколко години обаче тези игри няма да й харесват. След няколко години, естествено, другите деца също ще пораснат, само след няколко години тя вече няма да е най-добра приятелка на най-добрата си приятелка, впрочем, изобщо няма да има много приятели, защото ще играе собствената си игра... Ще се подчинява на собствените си правила, ще прави своя избор, своите решения, ще налага собствената си концепция за това кое е правилно и кое не...

Чантата й тежи повече от нея, но тя не протестира, не се оплаква. Сама знае, че много скоро дори няма да носи чанта...

Това, което не знае все още обаче е, че само след няколко години чантата ще е последното, което ще й тежи. Когато мъничкото момиченце порасне, голямата жена ( мъжът, човекът ) ще носи отговорност за себе си. Това, което тя все още не знае е, че много неща ще се променят, че няма да са толкова хубави..., вълшебни.

Понякога много съжалявам, че останаха назад... Безгрижните, сополиви дни. Дните, в които сякаш се радвахме повече на всичко... Не, че сме изгубили способността си да се радваме... Просто не е същото...
Защото очите им са по-големи. Очите им са пълни. Очите им вярват. В тях няма неудовлетвореност, няма злоба, няма завист, няма намерения, очаквания, пресметливост... Очите им са широко отворени, не като нашите... Очите на децата...

Останаха назад.

За бързането...

Случвало ли ви се е да умирате от желание да кажете нещо, но от бързане да казвате"нищо" ? Или пък вместо да правите това, което искате и е добре за вас, пак от бързане, да правите само глупости?

Страшно много уважавам онези хора, които, въпреки че никога не бързат, винаги стигат първи и рядко се питат дали ще имат достатъчно време. Не се страхуват, че ще закъснеят, че ще изпуснат автобуса, че няма да пресекат улицата. Имат същите проблеми, разбира се, също плачат понякога, също ги боли... Тяхната житейска логика обаче не е логиката на "бързането" ( ако има такава въобще ) - бързата храна, "бързата" литература, "бързото и яростно кино", бързото обличане и още по-бързото събличане... Не, че не им се случва да се хранят с мазни хамбургери понякога. И не, че успяват да изпият чая си топъл винаги... Не, че пият чай. Просто знаят и да се възползват бавно и пълноценно ( без да се притесняват непрекъснато за всичко ) от хубавите неща, от истинските, от важните.

Страшно много се възхищавам на онези хора, които дори в момент на пълна безнадеждност, пак не казват "стига"... Признавам си, никога няма да бъда като тях. Но се уча. Всеки ден. По малко и бавно, защото наистина не мога да бързам... Не ми се отдава..

И все още не ми се отдава напълно да казвам това, което искам. С точните думи. По правилния начин. Така, че да бъда разбрана. Така, че да не се повтарям. Така, че да не повтарям една и съща грешка отново и отново. Но се уча. Всеки ден. Рано или късно, без да ги насилвам, думите се подреждат, както мислите в главата ми... Рано или късно, сам спираш да обръщаш внимание на глупостите и започваш да правиш постепенно и сигурно това, което ти харесва. По подобие на онези хора, които не броят секундите, за да решат дали са щастливи, или не...

Заради теб или заради себе си позволих на чая си днес да изстине. Защото всъщност пия чай само когато съм болна. Сега не съм. И този път не смятам да бързам... Просто не мога. Не искам.

На тъмно

Спомням си една среднощна разходка в долината на прекрасното френско градче Ariege, в местността Ussat-les-Bains, близо до границата с Испания, когато за малко не умрях от студ. Впрочем, едва ли някога ще я забравя, въпреки че оттогава минаха цели осем години. Докато падахме и ставахме, правейки се ( почти по собствено желание ) на участници в "Survivor", един млад, иначе симпатичен, гид ни припяваше рефрена на популярна френска песничка за деца: " Мотивирайте се, мотивирайте се, трябва да останете мотивирани" ... Дрън-дрън. След 10 часа вървене по нагорнище, а през нощта - без фенери, без светлина и без посока, единственото, за което бях наистина много мотивирана, представете си - само 15-годишна, бе да го убия. И точно когато го настигнах, видях пред себе си слънцето, по-голямо и по-червено от всякога, да потъва на фона на стадо бягащи диви коне... Не можах. Да извърша престъпление.

Осем години след тази случка ми е все по-трудно да оставам мотивирана докрай. Може би, защото скоро никой не ме е карал да ям мравки... Истината обаче е, че разходката в планината не беше просто демонстрация на идеята, че почти всичко може да бъде научено ( както и обратното-забравено ). Беше ценен урок, който, признавам си, едва днес разбирам. Оказа се, че няма по-"теоретично" нещо от вероятността, някъде в превода, да загубиш мотивацията и желанието си, и още по-лесно от това да ги намериш отново... Просто трябва да попаднеш на правилното място, в точното време ( за да видиш диви коне, например ) и повярвайте ми, подобно условие рядко зависи от другите хора. Никой друг не може да вземе по-тъпо решение от твоето... Шегувам се, разбира се.

На петнадесетия си рожден ден се разревах, когато разбрах, че се "налага" да се кача на кану и да го карам. Страхувах се, че кануто ще се обърне и аз ( нищо, че имах спасителна жилетка ) ще се обърна с него. Почти осем години след това, плача за други неща. Те нямат почти нищо общо с екстремните спортове, с водата, с гребането, или с дивите коне, колкото и да ми се иска... Но все още се страхувам. Защото, в крайна сметка, нищо ( почти ) не зависи от другите... И не можем да ги виним ( както правим винаги ) за собствените си пропуснати възможности, за тъпите си решения, за липсата на мотивация, за изгубеното време, за отказа да се качим на кануто...

Днес, осем години след среднощната разходка в планината, съм сигурна...Всеки, сам за себе си, е виновен, но не до доказване на противното :)

Този филм :)

Знам какво направих миналото лято... :) Прескочих го. "Кацнах" на българска земя в началото на октомври, обута в сандалки и по къс ръкав. Една седмица преди това се "цопнах" в Океана, за да си припомня соления вкус на морето, което и тази година нямаше да имам честта да опитам. Уви, не беше същото.

Знам какво направих това лято... :) Направих го есен. Направих го през септември. Просто не исках да го прескачам отново. Честно казано, изобщо не е лесно да "откриеш сезона", особено когато той е бил току що закрит :)

Необходимо е да си подготвен за това, че:

1. Ще умреш от студ:





2. Заведенията ще са затворени:








3. Плажът ще е затворен:





4. Дюнерите ще са затворени:





5. Баничарницата ще е затворена:





6. Дискотеките ще са затворени:

Хубавото е, че след една година горе-долу никой няма да има нужда от този списък, за да бъде щастлив. Но кой пък ще чака толкова много време? Например, някой, който може да плува, за да му липсва водата. Или пък някой ( някоя :), влюбена в бронзовия си тен, за да се стреми да го задържи... цял живот. Иначе банички ( е, не всички баничари работят само с маргарин :) и дюнери има на всеки ъгъл. Същото важи и за дискотеките. Единственото важно условие за "море през септември" е да не умреш от студ, защото едва ли си заслужава жертвата. Важно е да има кой да те стопли, когато ти стане наистина много студено. Важно е никога да не ти става много студено, защото има кой да те топли:)

Убедих се, че най-страшното не е да затворят "Топлите закуски". Утре ще започнат да правят още по-топли закуски някъде другаде. Най-страшно е да затвориш сърцето си, правейки се на много разочарован, правейки се на много сърдит. Правейки се на много силен. Това, от която и страна да го погледнеш, си е престъпление. И е "страшен филм", в който обаче няма нищо смешно. Иска ви се.

Ако в хорскопа ви пише, че трябва да послушате вътрешния си глас, значи така трябва. Смъртта на няколко хиляди звезди може би няма да обърка твърде много астрологичната ви прогноза, може би няма да обърка твърде живота ви. И може би е вярно, че сте родени под щастлива звезда... Тогава защо ви сърби носът? Ако вярвахте поне малко в поверия, щяхте да се замислите от коя страна ви сърби, защото и това има значение. Едното било за хубаво...

Не е ли?:)

Ключът е в теб... :)

Няма да си първият, който го губи. Ако попиташ, ще ти отговорят: "Случва се..." Не, че имаме нужда от подобна статистика ( от статистики напоследък взе да ни прилошава ), но на всеки 10 минути някъде по света някой губи ключ. Разбира се, такава статистика няма... :) Преди 10 минути си я измислих и не се опитвам да ви подведа.

Уверих се все пак, че понякога, например, при пълна с ключове кутия, за да отвориш вратата, която искаш да отвориш, нелепо или да, ти е нужен точно онзи ключ, който вече си изгубил. Впрочем, понякога обаче не си виновен само ти. Понякога може би просто не си пред правилната врата и съдбата я държи нарочно залостена, казвайки ти, че трябва да чакаш пред Друга.

В този ред на мисли ( и не точно в него ) - изключихте ли ютията днес след като заключихте вратата? Затваряте очи и връщате лентата назад. Събудила ви е алармата на телефона ( моят съвет е да си смените мелодията, тази вече сигурно не ви действа ), взели сте си душ, пили сте кафе, изгладили сте си ризата, не сте изключили ютията... Изключихте ли я, или какво? Проверихте ли и котлона, фурната... Кой ви е научил да оставяте пуснат телевизора! А ютията има ли реле? Колко ток ще платите следващия месец, знаете ли?

Ще ви кажа, че вие много добре знаете какво правите. Интуицията ви е по-силна от вас. Тя ви казва, че: " Много ясно, че я изключих, да не съм тъпа... " Само че вие й се обиждате, напускате работното място и отивате да проверите сами какво точно сте изключили и какво не. Прави сте, така трябва. Но не го правете всеки път. По ирония на съдбата, ние слушаме интуицията си тогава, когато тя по-скоро мълчи. Грешка. Доверявайте й се отвреме-навреме. Иначе рискувате отново да изгубите ключ. Много важен ключ...

Може да ви се случи и нещо друго. Може да паднете и да си счупите някой крайник. Къде ръка, там и крак. Не ви го пожелавам. Може да паднете толкова лошо, че повече никога да не станете. Случва се. На всеки 10 минути ( а може би и по-често ) - повече от доказуемо е, някъде по света някой пада. И в буквален, и в преносен смисъл - нали, Яна? Важното е да събереш сили и да се изправиш. Важното е да можеш да намериш смисъл да продължиш да падаш. И да ставаш.

Защото все пак - ключът е в теб. Просто трябва да се сетиш, къде, по дяволите, си го сложил последния път...

И когато съмне...

За 24 часа, например, можеш да отидеш до морето и да се върнеш. Междувременно можеш да влезеш във водата два пъти, да изгориш целият, да се напиеш и да изтрезнееш, и пак да се напиеш... ( после може никога повече да не изтрезнееш ). За 24 часа има голяма вероятност да срещнеш бившата си любов ( да речем, най-голямата ), да намериш нова, или ( ако имаш достатъчно късмет ), когато съмне, просто да се събудиш до някой, с когото искаш да си 24 часа в денонощието...

За много по-малко от 24 часа луната може да закрие слънцето ( и обратното ). Странно или не, за същото време могат да се изнижат около три години, например - едни от най-хубавите от живота ти... За 24 часа можеш да напуснеш работа, да започнеш нова, която всъщност може да се окаже не по-различна от старата... И, каква изненанда, може да ти се прииска да правиш нещо коренно различно от това, което си правил досега, защото: "По-добре да правиш нищо, отколкото нещо, което не обичаш..."

За 24 часа се правят бебетата :) Впрочем, даже и за по-малко. Освен това някъде по света за този отрязък от време може да се ожениш, да се разведеш и пак да се ожениш. Който казва, че има ситуации без изход, явно скоро не е използвал ключа за входната врата...

За 24 часа можеш да откажеш цигарите... На другия ден, разбира се, пак ще ги започнеш... Можеш... :)

За 24 часа, горе-долу, се променя цялата съществуваща логика на Земята, за да направи място на някоя друга, измислена за по-малко от 24 часа... Разбира се - само, за да ни е интересно...

Животът обаче, за щастие или не, не е "екселска" таблица... Едва ли някой може да я попълни за 24 часа... Ако все пак се случи, не смятам, че му е провървяло особено.

Идеята е просто да няма празни квадратчета... Ако видите такива, гледайте да ги запълвате за по-малко от цял живот... :)

За хлебарките, жабите и пътищата...

Най-лесното средство за справяне с хлебарките не е отровата за хлебарки. Грешите, не. Просто си вземете жабка за домашен любимец... :)
Има всъщност и по-„неангажиращ” начин – да се влюбите. Тогава поне няма да ги забелязвате. Хлебарките.
Не оставяйте обаче любовта сама цяла нощ на хладно и горещо... Не, няма да се развали. Рискувате единствено да не я откриете на другия ден. Или да я откриете наполовина. Дори и по-добрата половина да е, няма да ви стигне за повече от един ден...
Най- логичното е да избягвате тесните и неудобни легла, но още по-нормално е просто да се сгушите, а пък хлебарките нека си лазят. Уверявам ви, че няма как да се изгубите в превода.

Достатъчно е само да отворите очи...

Разбира се, времето винаги ще бъде условие за близост. То настоява, че знаеш как точно се събужда сутрин човекът до теб, защо не му се спи ( например ), колко вида усмивки му принадлежат...
Времето е отново това, което ти позволява искрено да си вярваш, че можеш да четеш мислите му, да предвиждаш реакциите му, да преживяваш емоциите му...
Но не е задължително. Условие.
Правим го ( времето ), за да ни е по-интересно, за да избягваме тавтологиите...
Защото всички ( уж ) много мразим да се повтаряме...

Именно с времето обаче ( няма изключения от правилото ) разбираме, че в живота ни нищо не се повтаря повече от веднъж. С времето разбираме, че, дори да се случи втори път, нещо все пак се е променило, че сме се променили, че, колкото и да си приличат хората и събитията, те никога не започват и не приключват по един и същи начин. Ако се замислите, това всъщност е единствената тавтология, с която още не можем да се преборим.

В повечето случаи, за съжаление или не, насила продължаваме да вървим по път ( или да се връщаме пак по него ) , който отдавна е свършил. Тъпчем на едно място, клякаме и ставаме, броим мухи ( и хлебарки ), а пътят е все така... Свършил. Накрая на Вселената някога може би е имало много звезди, може би е било хубаво, може би е било неповторимо... Сега единственото, което ви остава да направите, е да седнете в някой бар и да пийнете за онова, което е било някога. Но няма смисъл да чакате повече...

Проклятието едно нещо да свърши, когато е най-хубавото и неповторимо( да, знам, кратко е... ), е, че друго трябва да започне отначало...

Иначе винаги може да си намерите и по-добър начин да се справите с хлебарките. Иначе винаги ще се намери някой, който да ви спасява от нашествието им и който в сремежа си да ви предпази от пътища, водещи наникъде, лошо го налазват хлебарките...

Вижте го. Не го оставяйте да свърши преди още да е започнал. Нали не обичате да се повтаряте... Този път, за разлика от другите, може би води нанякъде... Не ви ли е интересно да разберете накъде?

За пчеличките и хората :)

Може и така да е, Мечо Пух ( въпреки че си едно голямо мече с "много - малко" Ум )...

Може би : " Едно е да искаш, друго е да можеш, трето - да го направиш..."

Но все пак.

Почти едно и също е...

То е само едната страна на монетата, защото, ако ги нямаше "първото, второто и третото, от другата й страна ( на монетата, също ) нямаше да има нищо. Сега е златна и с нея можеш да си купиш онова, което по принцип не се купува с пари ( нито с много пари )...

Щастието.

Искаш:

Пух Мечо, никой ( дори мечетата с "много - малко " Ум ) не си бута главата в кошера, вярвайки, че в него ще намери само мед. Вътре трябва да има и пчели, трябва да са много, за да има много мед.

Дори и ти, Пухче, вече знаеш, че пчелите никога не са гостоприемни. Пчелите жилят неканените гости и понякога ужасно силно боли, понякога до смърт...

Когато много искаш мед ( а ти, Пух, непрекъснато много искаш мед ) обаче гостоприемството на пчелите изобщо не е важно. Покатерваш се по дървото, умно надникваш в кошера и възкликваш:

– Колко много меееееедддд, ааааааааа!!!!

Впрочем най-трудно е да разбереш дали наистина и колко искаш ( не - какво )... В такива моменти ( а те са почти един живот ), Пух, ние сме като мечоци с много малко Ум ( тук махаме кавичките ) в главите. Не се сещаме, че понякога не е странно да си поговорим сами, на себе си. Понякога даже е нужно. Налага се просто да си отговорим на един не особено сложен въпрос : " Аз искам ли изобщо мед? "

При теб, Пухче, зная, отговорът ( само така си мислиш ) винаги е един и същ, а при нас - всеки път различен... Не бих казала, че сме несериозни...

Истината е, че сме жестоко алергични към ужилване от пчела... И бягаме. Бягаме от пчели така, както бягаме от отговорите на въпросите ( често и от самите въпроси ), от себе си и разбира се, от щастието...

Можеш:

Иначе отговорът на твоя въпрос, Пух, е формула, но не математическа. Дълбоко съм убедена, че тя няма нужда от доказване. Аксиома е.

Една английска поговорка казва, че, където има желание, има и начин... Желанието, Пух, носи едно име, и , съжалявам, то не е:

- МЕД!!!

То е онова, от което започнахме...

Искам:

Искам фотоапарат ( може и полу-професионален ) , защото искам да снимам всеки "уловен" миг... Искам да спя под звездите, защото искам да чувствам свободата... Защото искам да изкача всеки висок връх и да посетя всяко красиво място на земята... Искам те...

Желанието само търси пътища към морето, Пух :) А те ( начините ) в повечето случаи са много. Единственото, което МОЖЕШ да НАПРАВИШ е да откриеш най-добрия... Той обаче не винаги е пътят до хладилника и обратно :) Даже, смятам, изключва денонощното похапване на мед. Извървяването на най-добрата възможност ( тоест - на онова, което си разбрал че безумно много искаш ) понякога е свързано с цената на усилие, което е повече от това, което си мислиш, че можеш...

Всъщност обаче не са ти нужни качества, които никога няма да имаш... Защото онова, което най-много искаш ( мед ), в повечето случаи ( винаги ) е това, което можеш да имаш...

Трябва само да го...

Направиш:

Как мече с толкова "много - малко " Ум в главата си знае кои са важните неща, а ние - най-съвършено "умната" форма на живот на Земята непрекъснато да си задаваме въпроси, на които все си мислим, че търсим отговорите...

Иначе едно и също е... Да искаш и да можеш... Просто трябва да го направиш...

Нали, Пух? Може ли някой или нещо да те спре, ако желаееш ТВОЕТО гърненце с мед?

21 + 1

Скъпо, мое,

Ти имаш повече от 22 причини да бъдеш щастлива... Имаш поне още една. Имаш мен.

Дълбоко в себе си едва ли някога си вярвала, че това ще те споходи :) Ембрионите не мислят :)

Скъпо, мое, аз имам повече от 22 причини да бъда щастлива... Една от тях е, че днес мога да бъда до теб и да ти кажа колко много, безумно, много се радвам, че мога да бъда до теб. Сантименталностите, разбира се, винаги са ми отивали... Точно сега обаче, това избощо не е от сантименталност... И изобщо не ми пука...

Просто две е повече от едно, наистина. Искам за теб повече от това, което искам за себе си. Значи всичко, умножено по две. Значи ( ще видиш ) много...

Скъпо, Миле, честит рожден ден...

Продължаваме заедно, няма значение до къде ще стигнем... Няма значение как ще се представим ( като ембрион сигурно си била по-тъпичка :), не помня )...

Знам само, че...

Обичам те :)

Черен котарак, черен котарак...

Скъпа, Хелън,

Да погледнеш живота в очите всъщност никак ( и никога ) не е лесно, както сама ( неведнъж ) си се убедила. Ти си на 26, но искрено мразиш да се чувстваш на 90, а се чувстваш така без дори да се поглеждаш в огледалото...

Скъпа, Хелън, баща ти отиде на онзи свят миналата неделя, но ти все така продължаваш да се страхуваш от смъртта... Животът ти, напротив, вече с нищо не може да те изненада и уплаши: една повече от незадоволителна професионална реализация ( редуваш кафето с капучиното, за да е по-интересно ), не една, а всяка, самотна, незадоволителна вечер, прекарана пред телевизора с един недоволно мъркащ ( защото има глисти ), дебел котарак, който оставя оранжевите си, иначе симпатични, косми по полата ти всяка сутрин...

Скъпа, Хелън, разбира се, ти изобщо не си щастлива... Даже май ти идва да скочиш от някой прозорец, без значение, че после на надгробната ти плоча няма как да не напишат ( само доброжелатели ): " Тя умря незадоволена!!!"

Историята ти, скъпа, обаче е писана по действителен случай, макар че не съм убедена доколко твоята млада създателка Анна Макстед знае много за България... Не, че е нужно... Ние сме същите. Страшно много се "кефим" на човешки истории. Като твоята, Хелън ( а и по принцип, и не само ). "Самозадоволяваме се" с тях, докато пием кафето си, докато вечеряме, докато се забавляваме. Действат ни малко като порното...

Страшно се "кефим", когато има и по-зле от нас, когато избираме да живеем с куче ( или най-добре със себе си ) , защото дебелите, оранжеви котараци имат глисти...

Трудното, Хелън, не е да погледнеш живота в очите. Трудното е да видиш нещо... в него, особено в условията на една крайно незадоволителна действителност. Да видиш нещо повече ( и по-важно, и по-интересно от чуждите истории - защо ги наричат "човешки" ?! ), от "Сексът и града" и оранжеви косми по полата си. Гадно е да знаеш, че никога няма да разбереш какви са му очите... На Живота, не на котьо...

Гадно е седем часа да висиш на перваза на прозорец на 11 етаж и да се чудиш дали да скочиш, но не, защото има значение. Гадно е да си само на 20 години и вече нищо да няма смисъл...

Скъпа, Хелън, на теб едва ли ти пука, но ние сме по-зле и изобщо не сме щастливи... Най-гадното е, че вече и на нас не ни пука. Този случай, за съжаление, стана повече от действителен, ако ме разбираш, скъпа. Просто ( защото все пак сме хора ) ни омръзна да се сравняваме ( и да ни сравняват ) по степени на скала, която, дразнещо или не, няма положителни стойности...

Ти, скъпа, се срамуваш от пияната си "мутра" онази вечер, а ние би трябвало ( знам, че не харесваш този израз ) да се срамуваме от себе си всеки път, когато се правим, че ни трогват... Човешките истории на падащи сякаш от небето хора ( напоследък - деца ), на всекидневните луди, бедни, "празни", смачкани, унизени ... "действителни" случаи, за които искрено, ама много искрено, "се кефим" да пишем и да четем... Особено когато нямаме нищо общо, нищо общо с тях.

Да се молим ( само ) за бъдещето си ( след като не можем да се грижим за него ) обаче е все едно да се надяваме, че няма да ни мине черна котка пътя. Да се надяваме поне, че ако ни мине черна котка пътя, няма да се случи нещо лошо... Отново.

И това, скъпа, Хълън, не се нарича суеверие... Нарича се Безнадеждност. Дълбоко съм убедена, че ти едва ли си я изпитвала някога...

Иначе все пак, когато няма друг изход, нали се търси вход?! Ако не ви се гледа Живота в очите, винаги може да си пуснете телевизора...

Ако все още имате такъв.

Аз вече зная, че...

Не искам да стъпвам по "смачкани" охлюви.

Идеята всъщност е да им помогнеш да "пресекат" от другата страна на пътя... Просто, но факт - такава е логиката и на самия живот. Ако не искате да стъпвате в черупка, кръв и слуз, трябва да прескочите това, което ви пречи да продължите... Или по-скоро - да го преместите. Смисълът е, че вместо да тъпчиш мечтите и стремежите на другите, можеш да имаш свои. Смисълът още е, че когато вдъхновението ти умре, можеш да го родиш отново. Можеш дори да родиш близнаци :)

Логиката на живота ( поне за мен ) никога не е била такава, че да я пълним с празни черупки, в които някога са мърдали нечии топли телца ... Тя всеки ден ни учи първо да създаваме и след това да рушим - дори с оръжията, които сами сме измислили. Защото пък много преди това точно ние сме създали логиката на живота...

Ние, крехките, смъртни, порочни, отмъстителни, паметни ( в смисъл на злобливи по природа ), егоистични същества, които искрено не обичаме да се събуждаме сами. Ние, които непрекъснато търсим някой да ни споделя и помага. А всъщност ни трябва малко, за да бъдем щастливи... Трябва само да вникнем в иначе простата логика на живота...

Вече зная, че някои неща ги можем само ние...

Чистим ориза най-добре, когато го чистим така...

Често се лутаме, докато намерим правилния път...

Но не ни пука, когато можем да го търсим заедно...

Вече зная, че малките неща всъщност са доста по-големи, отколкото изглеждат... Зная обаче ( живот и здраве ), че някога и те ще пораснат. Убедена съм, че преди това можем ( дори само за тях ) да построим един свят, лишен от звука от смазването на черупките и телцата вътре ... Убедена съм, че не е чак толкова трудно да се наведем и да го преместим на тревата... Охлювът... Не изисква чак такова усилие да караме "малките" неща да ни се усмихват...

Знаете ли, че...

Голямата любов е само една и е като меден месец - продължава от две до три седмици, а при някои ( щастливци ) не свършва никога. "Голяма" любов е, когато малките неща стават достатъчни, когато нищо не липсва, за да искаме повече.

Но се случва на всеки, няма как да ви прескочи. Просто спрете да я търсите дори и след като сте я загубили.

Знаете ли, че пейките в парка са направени, за да седнеш на тях. Тяхната съдба е да бъдат като наполовина празната чаша - за нея е добре и да е наполовина пълна. Важното е просто някой да се сети, че ги има... Защото забравяме, а няма да започнем да пишем по телата си това, което и без друго не ще прочетем никога... Ами ако е на гърба?

(Снимката е на Ивето, която вие може би вече познавате :)

Знаете ли, че често имаме нужда да "слезем от крана"... Не ни пука върху кого ще се изсипят товарите след като няма кой да го управлява. Имаме нужда да седнем и да си починем дори и работейки...

Знаете ли, че имаме ужасна необходимост да спрем да мислим поне за три минути и още по-силна нужда от това някой да седне до нас, на пейката в парка. Без дори да пита дали е "свободно". Просто да седне до нас и да си почине. Защото пейките в парка не са направени, за да бъдат несподелени.

Знаете ли, че ... Голямата любов не е когато, казваш "обичам те"...То е, когато има кой да го чуе, без дори да си го казал...

Хубавото все пак е, че дори и да не знаете, един ден все ще разберете... :)

За грозните патета и техните приятели

Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!

Не искам да ви разочаровам, но швейцарските часовници в България са „български”..., а „точно време” е като „лека нощ, деца” - точно е само за онези, на които не им трябва и си лягат рано.
Въпреки това университетската канцелария отваря точно ( по швейцарски ) в 9:00 ч., както е посочено на пожълтялата бележка на вратата.
“- Виждате ли какво пише тук?” – през зъби изцежда секретарката и настървено боде нокът в работното време.
“- Виждам... “– тихо измърморва зашеметеният Дък, поглеждайки цифреблата на собствения си часовник – 8 : 57 ч.
Междувременно ( за части от секундата ) вратата вече е затръшната под носа му, а пожълтялото листче се отлепва отсрани, оставяйки да се вижда само надписът „почивни дни”... Гърлото на патока е странно и неестествено пресъхнало... Наистина, по-скоро странно, отколкото неестествено. Независимо моментната си несъстоятелност обаче, той се окопитва бързо ( съжалявам, Джъстин, съжалявам, Мадона – не за 4, а за 3 минути ) и точно ( тик-так, тик-так ) в 9 :00 ч. почуква предпазливо на вратата.
„ – Влез!” – изръмжава гласът отвътре. Треперещите пръсти натискат бравата. Светлината, която се „просмуква” от ключалката, не идва от прозореца. Тя е следстствие ( химическа реакция ) от отражението в стъклените очи на секретарката.
Дък седи на току на прага – с единия крак вътре, другия – вън, примигва смутено и не знае как да започне.
„ – Кажете !!! – изкрещява изведнъж провидението ( де, да беше райско ).
„ – Ами, едно уверение ... тук...”
„ – Какво едно уверение? За къде ви трябва това уверение? Кой курс сте? Има ли ви в списъците?”
„ – Кои списъци ???” – отчаяни балончета на неудомение пукат в главата му.
„ – Как се казвате?”
„ – Донълд...”
„ – Донълд, кой?”
„ – Ами..., Дък...”
Главата й се завира в шкафчето и доста бързо намира досието на патока, който продължава да стои прав, по средата сякаш на два свята, единият от които – анимационният, по правило трябва ( уж ) да е смешен.
„ – Дайте уверението!” – избоботва накрая агент Скъли. Дък срамежливо и неуверено й подава листчето през бюрото, като любовно писмо, предназначено всъщност за друга любима, която обаче не е между живите.
„ – Донълд, вие нищо не сте попълнил! Пред кого трябва да послужи документът?”
„ – Пред... ъъъъ... БДЖ, ааа..., всъщност пред „Студентски общежития...”
„ – Последно?” – тук точно ( не задължително по швейцарски ) трябва земята да се разтвори, но, по дяволите, не ще!!! Дък събира и двата крака и пльоква в блатото със затворени очи...
„ – Пред Американското посолство...”
„ – Пред КОЕ?”
„– Пред...”
„– Чух ви, Дък... Просто ви се подигравам. Знаете, че трябва да прекъснете, ако ще ходите на бригада. Знаете, нали? Няма предварителна сесия, няма изтегляне на изпити.”
„ – Знам, знам...” – мрънка патокът, а по плувките му се стича хладна пот.
„ – И сигурно знаете колко хора е „изгорила” Америка”? – продължава мъчителката.
„ – Колко? Един? А, не....Двама?” – предполага напосоки Дък.
„ – + 1”– казва тя и му подава уверението.
„ – А, добре... Довиждане и лека работа...” – смотолява Дък и излиза.
Навън са се събрали други патоци, които си шушукат разпалено.
„ - Ей, Дък! Как беше?” – наобикалят го те.
„ – Ужасно! Нападнахаме отвсякъде. Бяха въоръжени! Не видях лицата им. Всички ще умрем! – крещи той и се души сам за гърлото.

Малко по-късно екшън се разиграва и в университетската аула. Преподавателят мълчи доста след започването на лекцията. Патоците започват притеснено да мърдат на неудобните столове и да се чудят дали пък не е 2 юни... Но къде, за Бога, са сирените? Вместо тях тишината нарушава лекторът:
„ – Струва ми се... – започва бавно и важно той – че не виждам познати лица...”
В този момент Дък го обхваща вълна на възмущение, която го изправя на крака.
„ – Но, професоре, не сте ли ме гледали по телевизията?! Аз съм главен герой в един много популярен анимационнен филм ( на ужасите )! Най-големият !!! – докато се възмущава, Дък блъска с плувки по пода...
„ – Колега, нека не се „отплескваме”, ако обичате!” – махва с ръка професорът, а всяка негова следваща дума като стрела се забива в изстрадалото патешко сърце – „ „-Може ли тогава да ми кажете вие в кой точно епизод демонстрирате знания по ядрена физика, за да не се повтарям?”

„ – ???”

Скъпи, Донълд, ти обаче спокойно можеш да играеш и Мики ( да речем – Маус ), и Таз Дявола, и дори Робин Худ. Хубавото е, че не си единствен ( не е вярно, че „и сам войнът, е войн” ). Хубавото ( представата за добро и лошо, разбира се, все още е относителна ) е, че тази анимация я играем всички. А извън нея почти няма друга реалност. Другото го наричат „студентски живот”, което не е синоним на „университетски”... Другото, казват, е сладко и весело, въпреки че нещата са взаимно свързани. Студентът става студент след като влезе в Университета... Ама не да влезе и да излезе...За разлика от студента обаче, патокът понякога забравя дори пътя до Факултета, зает да гони своя жълъд...

„ – Жълъд???”
„ – Извинявай, Донълд...Това май не беше в твоята анимация...”

Фас-пауза

Пушенето вреди сериозно на вас и на хората около вас!
Пушенето убива!

Той е „висок”, но също има нужда от приятели, защото понякога там – в небесата, звездите са като звезди на четири-звезден хотел, на който липсват първите три от надписа..
Съществуват, разбира се, доста начини ( и причини ) да бъдеш приятел с някого и те са почти същите почти навсякъде. Те са същите дори и в университетската аула... Затова ТОЙ не изпитва никакви притеснения да запали цигара пред студентите си. И го прави, размахвайки театрално запалката пред носа си. Въпреки че го интересуват много „по-небесни” дела, той много добре знае, че „димната завеса” скрива всички различия, скъсява дистанции, сближава... Жените често го правят, за да привлекат вниманието на мъжа. Той обаче не иска да привлича ничие внимание...Това ( по презумпция ) вече отдавна е сторено... Иска просто да си пуши цигарата, докато върши нещо полезно за нацията, докато учи нейния свеж потенциал на важните неща от живота и професията. И въобще не го интересува, че се опитвам да скъсам с никотиновата зависимост от три месеца. Впрочем едва ли изобщо му пука, че „пушенето причинява рак не белите дробове”... Даже ще ви позволи да запалите и вие... Защо не? Така именно още повече ще се сближите... 10 минути, ако пушите бавно, вие ще бъдете равни, 10 минути, ако пушите много бавно, вие ще бъдете приятели. 10 минути той ще играе роля. Много истинска роля, която би му отивала и без цигара в устата...Защото той не е просто пушач, и не е просто добър актьор... Той е Фалшив авторитет...

Сцена 1:
„ О, не, трябваше да закъснея с още 5 мин” – ядосваше се той, приближавайки с бавна крачка сградата на Факултета. Преди малко му бяха звъняли да го питат дали „ще караме лекция, професоре” и той беше измърморил с досада: „Ама, разбира се, колеги, как няма да караме. Тъкмо ставам от зъболекарския стол. Идвам, идвам...”. Сега се обвиняваше за малко повече от три неща, които, между другото, бяха взаимно свързани – че им беше дал телефонния си номер ( всъщност – не с научна и организационна цел ), че беше им отговорил на повикването и най-вече, че ги беше излъгал, че ще имат лекция. Точно тогава се сети, че последното му се случва всеки път и се усмихна на себе си. Не разбираше обаче от къде идва тази тяхна упоритост, дразнеше го. Все се оплакваха от натоварената си програма, от ранното ставане, от неработещата администрация, от невъзможността да учат и да работят едновременно, а идваха, по дяволите, идваха и то все на неговата лекция... Ах, сладури, идваха, защото знаеха, че ще си тръгнат... А той винаги им казваше едно и също: „ Колеги, днес времето е прекрасно за средата на март ( учудващо времето бе най-хубаво през зимата ). Дали да не ви пусна да се поразходите малко...?’’ И винаги очакваше да чуе едно и също... Защото те са млади, защото те са хубави...
Понякога обаче тази схема не работеше и трябваше да остане... Като днес, например...

Сцена 2 :
Впрочем, той беше от онези приятели, които само взимат и не дават почти нищо...: „Защо да ги занимавам с глупости, които в крайна сметка изобщо няма да им послужат в практиката... Защо да им обяснявам неща, които ще разберат и сами след известно време ? Я, по-добре, да има разкажа какво правих вчера, че май беше интересно... Или, не беше ? О, проклетият ремонт! Колеги, много добре избирайте работата, жилищата, банките, жените си... Колежки, не избирайте колегите си J Изберете мен. Аз само изглеждам възрастен – не ми тежи коремът, а авторитетът, но това да знаете от мен – изобщо не е неприятно... Мисля, че и на вас ще ви хареса, въпреки че едва ли трябва да ви ангажира професионално. И класово, и извънкласово, ние сме само добри приятели и нищо повече... Готвим си, танцуваме си, забавляваме се. Аз не спя със студентките си, колеги. Ние правим секс. Оставям на вас да ги сънувате и да ги мечтаете...”

Сцена 3:
На него обаче не му стига само това, че си хубава, че имаш къса пола и че правите секс... С тези „знания” можеш да изкараш една доста преувеличена средна оценка – да речем, три с два минуса... Ако искаш повече, трябва да си платиш... Едно „учебниче”... Неговото. Не е задължително да го четеш, въпреки че „общите приказки” не се четат толкова трудно. По-важното е на изпита да го покажеш. Да седи на чина, до теб, да се вижда... Че знаеш, че си учил.. Строго се наказват копията! Да ксерокопираш тази „библия” на знанието, означава да плагиатстваш...А това, както и да го погледнеш, е горчиво неуважение към човека, постарал се да ти покаже пътя, да ти предаде своя опит и знания. Това е груба обида над авторитета...

Антрактът...
Само в театъра продължава 10 минути - колкото да изпушиш една цигара... Защото в театър, за разлика от университетската аула, не се пуши. Хубавото в изключенията е, че не са „от правилото”, а това важи най-вече за фалшивите авторитети. Хубавото е, че когато цигарата свърши, можеш да запалиш втора, трета, четвърта и така до края на лекцията, ако ... изобщо караме. Нали, професоре... ? Вие може да сте мъж, но със същата убеденост, може да бъдете и жена... Полът няма значение. Възрастта – също. Защото не е трудно да бъдеш измислен. Никак не е трудно да разбиваш мечти. Докато вие ни говорите за ремонта на жилището си, за кучето и съседите, за дъщерите и брадовчедите си, за пътуванията и срещите си, на нас ... постепенно започва да ни минава... Разочарованието... А когато решите, че не сме учили, че не сме подготвени, когато ни скъсате... На нас вече не „ни пука”...

Цигара, колега?

Къщата на ужасите

На 29 април 2008 г. восъкът изведнъж се свлече и всички български ежедневници ( по примера на чуждите ) побързаха да покажат какво се беше скрило под него. "То"-то не беше по Стивън Кинг, но се оказа по-страшно и за изумление на световната общественост - оказа, се човек.

Ден 1:

В. "24 часа": " Изверг прави дъщеря си сексробиня, тя му ражда 7 деца"

В. "Стандарт": " Изперкал баща ужаси Австрия"

В. "Монитор": "Австриец държи дъщеря си 24 год. в мазето и я изнасилва"

Така сякаш изведнъж американският психар на Елис стана австриец и бързичко напусна света на фикцията. Информацията за случилото се по принуда ( да речем, финансова ) и по природа ( да речем, не-човешка ) трябваше за нас да бъде "breaking news". Тоест, да ни бъде "сервирана" постепенно, със закуската и сутришното кафе, на порции ( макар и малки, почти невъзможни за преглъщане ) , за да се постигне ефектът на добрия филм на ужасите, който във всяка секунда поддържа напрежението и подготвя за неговата ескалация.

Ден 2: в. "24 часа"

"Тъмницата на Елизабет била атомен бункер, имало клетка за секс."

В същото време: " Строител блудтства с дете на колега" у нас... И докато за българските всекидневници отразяването на случая с "къщата на ужасите" в Австрия се намира в състояние на "затишие пред буря", британският в. "Индепендънт" разказва: " Всички от децата били раждани в подземието, без медицинска намеса. [...] По стените били открити рисунки на слънца и животни. Фриц бил арестуван и по-късно се признал за виновен, казвайки, че "съжалява за поведението си."

Ден 3:

На 1 май в. "24 часа" отново успява да реши проблема със снимките - лицата на потърпевшите, естествено, е забранено да бъдат показвани. Ежедневникът обаче единствен сред българските, публикува последната снимка на Елизабет, преди да бъде отвлечена от собствения си баща. Момичето е сред съучениците си, оградено, разбира се, в червено кръгче.

Учудващо в. "Стандарт" само съобщава на вътрешните си страници, че Наташа Кампуш - също австрийка и също жертва на 8-годишен "домашен" арест, дава 25 000 евро за децата ( внуците ) на бащата-насилник.

А "Индепендънт" хладнокръвно продължава да публикува самопризнанията на Фриц: "Той споделил, че избрал Елизабет като негова любима дъщеря, построил бункера за нея, защото почувствал, че трябва да я затвори, за да не започне да взема наркотици."

Всяко чудо за три дни и 1/8:

Въпреки че във всички масови всекидневници чак до 12 май се публикуват съобщения за "изверга от Амщен", ударът от първоначалния "шок и ужас" отдавна е забравен. Информациите са кратки, касаят вече известни факти:

9 май, в. "Монитор": " Австрия затяга законите си заради маниака от Амщен"
12 май, в. "Монитор" : " Полицията - шокирана от "къщата на ужасите".

Макар и за 3 дни обаче, "чудото" носи ( уж ) много ценни открития за интересите на читателската аудитория. И всички български всекидневници заедно решават да се върнат в детската градина, за да разлистят журналистическото букварче. Там пък ( уж ) пише следното: " Критерият "близост" е важен за привличане на аудиторията."
Така за много кратко време родната преса ще резвенчае един много скоро роден мит - този, че в България бащи, кото изнасилват децата си, не могат да бъдат инкогнито 24 години... ( само 8 ) Защо ли? Заради любопитни съседи, писа списание "Тема"...
Ала ги има и те са в...

Къщата на ужасите - задният ни двор

10 май, в. "Труд", "Фатална": " Извергът душил детето, довършил го с бутилка"

14 май, в. "Труд", "Синя лампа": " Луд наръга комшийка", " Въоръжен мъж нахлу в гимназия".

Къщичката обаче започва съвсем да прилича на влакче на ужасите, когато страницата "Животът" става нейното запазено място.

13 май, в. "24 часа" " Туристически гайд за България - Шофьорите - психопати, пешеходците - самоубийци".

Ако се интересуватe с какво този гайд, направен за чужденците, посещаващи страната ни ( Sofia in your pocket ), е по-различен, необходимо е да го поразлистите:

" Повечето българи се превръщат в психопати зад волана. Огромни дупки по пътя, каращи в насрещното движение, за които трябва да се внимава [...] Пътната сигнализация е случайна, да се намери място за паркиране, може да бъде кошмар. Полицията рядко говори английски и не е склонна да показва снизхождение."

Чудите се с какво още може да бъде запълнен "Животът"?

" Мъж изчезна от социален дом в Куделин на 5 май, обявяват го на 8- ми."

И култуво, твърде огромно, за да бъде измислица :), заглавие, с въпросителна, естествено :

" ЛУД, ПОТОПЕН В ДУНАВ? " - " За втори път през последните 6 години в дома за възрастни с умствена изостаналост във видинското с. Куделин има подозрение за убийство. [...] Двама болни от дома разказали, че са го пребили и хвърлили в реката. " Не може да им се има 100 % вяра, защото и те са хора с психически отклонения, които не знаят какво говорят", каза кметът на община Брегово Милко Павлов, който лично отиде да провери случая.

Фестивалът на черните комедии обаче продължава ( той започна много отдавна ) , но ние все още чакаме. Чакаме да се появи най-добрият филм на ужасите и защо той да не е родна продукция... И той се появи...

Българският "австриец":

Срок на годност - " 8 години изнасилвал дъщеря си, по 5 пъти на вечер", 18 май, "24 часа", сраница " България". Австрия вече може да си отдъхне. Оказва се, че не можем да мислим само за "авсрийски синдром", оказа се, че трябва да спрем да разчитаме на любопитството на съседите, за се чувстваме сигурни...

"8 години Василка от Стамболийски живее като австрийския ад на Елизабет", започва статията. " Той държал дъщеря си, заключена в стаята. Не я пускал навън дори да ходи до тоалетната и тя използвала леген или шишета в стаята."

В. "Труд" предпочита страницата "Синя лампа" - по традиция, запазена за "криминалния" живот на ромите: " Дете 8 години в плен на баща изнасилвач". Няколко дни по-рано обаче в броя от 17 май всекидневникът все пак се е съгласил, че "извращенията" всъщност нямат етнически произход, нито възраст, нито дори пол, разказвайки за "садистката от Мусагеница", разчленила тялото на пастрока си, който я бил насилвал сексуално в продължение на години. Според съдебните психиатри, съобщава още в. "Труд", жената, варила част от органите на баща си в тенджерата, е всъщност "психично здрава", защото добре съзнава какво е извършила: "Убих тялото на човека, който уби душата ми. Не съжалявам. "

Happy end ?

Когато прочетох романа "Американски психар", първото, което си помислих беше, че трябва да си с много "богато" въображение, за да можеш да съчиниш мъчение с "полу-цял" плъх...

Когато в малкото, китно, спокойно австрийско градче Амщен един баща "стана" дядо на 7-те си деца, се принудих да повярвам, че може би не всичко е само въпрос на въображение...

Днес съм склонна да вярвам и на британския всекидневник "Индепендънт", че: " This kind of thing could happen Anywhere..."

Тези неща могат да се случат навсякъде... Дори тук, в България...

Истината обаче е друга. Истината е, че "нормалните" психично-болни хора са други. И те, за съжаление или не, не разчленяват телата на бащите, майките и децата си от и за удоволствие... Даже, рядко разчленяват тела...

"Нормалните" психично-болни, за които обаче няма как да прочетете в българската преса, вегитират в някакви много мрачни стаи, при някакви не особено приятни условия на живот...

И чакат. Чакат някоя чужда медиа ( например, британска ) да направи филм на ужасите ... с тях., но в който филм този път, те да бъдат восъчните, топли, полу-цели, полу-живи, фигури, каквито всъщност са... Жертви. На обстоятелствата, на природата, на бащите и майките си и дори - жертви на етническия си произход.

Ние, впрочем, не ги познаваме. Българските вестници ни запознават с едно друго малцинство, разновидност ( уж ) на първото, което дори вече не ни прилича на малцинство - така, както ни го представят. То е и като резултат от това, което Мартин Карбовски нарече "ужасяващата политика на труповете" - да се чака, докато някой някого застреля...

А къщата на ужасите - място, където жертвите са виновни за престъпленията... И за съжаление, мнозинството от нейните обитатели са деца, чието детство някога е можело да бъде хубаво...

Някога, преди 24 години, например...

Всички рибки плуват :)

Океанът ( разбира се, има значение кой, но нека, например, бъде Атлантическият ) не се различава от морето ( и има значение кое, но нека, например, бъде нашето ) не само по това, че първото е по-голямо от второто... Не само по това, че в едното плуват по-големи и дебели рибки... Просто по-малкото ( странно или не чак толкова ) има по-силна миризма на солена вода... Морето мирише отдалече, много преди да си го видял и доста след това... То е усещане на пръстите на крачетата по пясъка и студ в началото на май... Морето, ах, морето... Е цял живот...

10 years before...

Когато бяхме млади само един прозорец ни делеше от него. Трябваше просто да си го прескочим. С риск да ни хванат и да ни издърпат ушите. В полунощ в общата тоалетна на първия етаж на почивна станция ( помните ли летните лагери :) се изсипва целият "Г". "Какво, за Бога, прави класът тук, по това време, в този вид, вместо да спи? - възмущава се възпитателят... " Миете си зъбите? Сега !!! И всичките? Да, да..., ама мармоти и сурикати само в зоологическата градина има...Маймуните са друго нещо, за тях се разбрахме вече... - отдясно, отляво, поогледайте се и ще решите от коя страна да ги сложите...

А не ни и хрумваше да копаем тунели, за да излезем на свобода... Като в Изкуплението... Просто нямаше нужда. Имахме си прозорец. На първия етаж. В тоалетната. Оттам именно, от запазеното място за размисъл, от изповедалнята, започваше животът без разум. Започва, ако ти стиска. Но, странно обаче, на всички ни стискаше. Прескачахме прозорци, огради, прескачахме задръжки, комплекси, страхове, Дама пика, и Брад Пит ( тогава я нямаше Джоли ). Прескачахме дори себе си. И бързахме, бързахме да опитаме от моренцето, бързахме да опитаме от всичко. Бързахме да се опитаме един друг, сякаш никога повече нямаше да ни се случи. И опитвахме. Някои повече от веднъж. Не винаги бе хубаво. Все пак тази миризма на лято, тези спомени... Тогава не съжалявахме... Не губихме времето си и времето на другите... А когато 10-те дни свършваха ( господи, какви години бяха ), ни беше лесно да повярваме, че има и още малко...Бяхме деца. Мечтаехме за следващото лято, докато решавахме задачи по математика ( някои решаваха ) и тайничко се надявахме тоалетната пак да се намира на първия етаж и да има прозорец ... с изглед към морето... Ако, може и пак да е обща...Ехе...

После изведнъж детството, хубавото, свърши. Морето беше същото, но сякаш едновременно с това и нещо се бе променило. Емоциите ни заляха като огромни вълни. И там някъде ... не срещнахме истината... :)

Срещнахме "почти" любов, почти идеална. Срещахме я непрекъснато и я посрещахме и изпращахме като изгрев и залез. С пържените картофки и бирата ( и с цацата, разбира се ) раздавахме сърцата си... На килограм. Колкото повече, толкова повече... Пясък, небе, вълни и чайки, нямащи имена... Не ни пречеха. Лунни пътеки и вървим по тях. Аз и ти, ти и аз... Две следи напред и след тях още две... Но много рядко назад. Обратната пътечка бе запазената марка за раците, а ние растяхме...Разбрахме, че морето може да бъде и опасно..., ако не умееш да плуваш. Научихме се, започнахме да разговаряме, да се изразяваме в думи, в чувства, когато...

Така се случи "тя". Голямата ни любов. Така се случи, че отидохме заедно ( къде, къде... ) на море. САМО ДВАМАТА. За първи път. В разгара на сезона и на летните лагери..., когато по принцип има много туристи... Но нямаше никого. Не виждахме никого. И цялото море беше наше. И цялото време беше наше. И имаше от всичко, по много. И бяхме щастливи...

Now...

Сега..., сега разбирам, че нещата не са въпрос до море... То е едно и също и за хората, които живеят на самия му бряг, и за онези, които рядко го виждат... Защото емоциите, колкото и както и да ни заливат, все пак са само метафора за вълни. И нямат почти нищо общо с морето... Те са океан, но вътре в нас и са повече от рибите в него.

Познати....

Или непознати видове...

Някои са хищни и могат да ни довършат за 5 мин. Други няма да ни направят нищо... Едни са смешни. От някои боли. Истината обаче е, че могат да се случат на което и да е било място...Например, тук...

Или тук...

А се случват, защото можем да ги споделим заедно. Няма значение къде, няма значение колко, няма значение кога, но, да, има значение с кого ... :)

Училище за мъже

Аз. Защото не е наложително да сменяш пола си, за да си егоист. Даже като се замисля, не ми се сърдете, скъпи жени, ние сме някак по-осъзнато егоистични от мъжете. Такива сме по отношение на любовта, на децата, на кариерата, на приятелите, на свободното си време... Ние осъзнато сме в центъра на Вселената и се сърдим, когато ни пратят на Меркурий ... Тъпо ни е. Започваме да страдаме. Добре, че там времето е друго и годината е само няколко седмици... Преглъщаме егото си, но пак продължаваме да ...

Искаме. Искаме да сме харесвани, искаме обич, уважение, искаме да ни ценят, да ни глезят, да ни обличат, да ни събличат, да ни разхождат, да ни хранят... Искаме сигурност в работата, в секса, във връзката, искаме да ни ценят 24 часа в денонощието. Искаме повече права за жените. Искаме самоличност и запомняща се визия. Искаме да сме "най-хубавата", "най-умната", "най-чаровната" в офиса, на партито, в банята... Понякога обаче искаме само един спокоен ден, да боледуваме от заушка, но пак да ни казват, че сме красиви... Понякога искаме твърде много... Просто някой да се сгуши до нас, когато сме най-грозни и най-уморени... Някой, който не иска нищо. Само да се сгуши до нас. Понякога искаме всичко, защото го...

Заслужававаме... Не сме виновни, че са ни направили толкова съвършени :) Какво да се прави, взели сме най-хубавото от вас, мъже... Питате се защо искаме още, когато няма... Шегувам се. Преди точно 2 години един мъж ми каза, че вече не се чувства окрилен. Нито съм му давала крила, нито съм му ги взимала. Просто спрях да го правя щастлив. Не беше нарочно, стана постепенно и без да го искам. Просто си казах , че сами се учим да летим ( аз не съм Господ ) и че всеки заслужава да бъде щастлив. Аз, повече, след като той вече е бил :) Все пак трябва да има и баланс. Иначе е кофти. Падаш от високо и не падаш в Рая. Заслужаваме всичко, защото вече отдавна сме си го заслужили ... или отслужили... И, стига сте се стряскали... Какво си мислите, че значи "всичко"... От вас, мъже, не искаме да ни давате крила. Тях вече си ги имаме, ха-ха... Не искаме да ни повтаряте колко много ни обичате и ще е добре да можете и без нас. Искаме само това, което можете да ни дадете... сами. Един разтоварващ ден в парка, малко масажче, защото сме схванати, една още по-разтоварваща секс вечер, може и да е по-малко от 10 мин, може да свърши преди да е започнала, просто да я има, да я отбележим в тефтерчето... И изобщо не ни е нужно да водим дълги разговори, но, да, понякога имаме нужда от съвет, дори и да не сте ни слушали, дайте го. Няма да го вземем насериозно, но ще ни стане хубаво..., че сте опитали да ни помогнете. Иначе другото го можем и сами. Нещо повече, можем го добре, понякога по-добре и от вас, да не кажа винаги...

Любов. Ако ви споделя, че любовта на жената минава през сърцето, ще ви излъжа. Не минава само оттам. Минава също и през тялото - и през стомаха, разбира се (направете ми романтична вечеря и ще видите колко много ще ви обичам ), пътува по вените, в кръвта, изтича от капилиярчетата, просмуква се във върховете на пръстите... С тези влюбени ръце после ви прегръщаме... Остава й по устните ни. Затова са толкова сладки и затова искате да ги целувате. Не само защото ви привличаме физически... И не се залъгвайте, обичаме толкова силно само веднъж. После пак "минавате" през душата и тялото ни, но по-спокойничко, по-неистински, не така бурно и с по-малко последици... За нас, но и за вас. Защото вие, естествено, сте влюбени "по свой си начин", но също ни обичате с тялото и душата си... Защото това е любовта... А, за да я изпиташ, са необходими доста повече от четири елемента, Ванка :) Да речем , пет, шест, но и всичките да минат през теб като руски танк... Не се знае дали няма да те смачкат... Ако си Чарли Шийн в "Смотаняци" може и да оцелееш... Но, не си. След това ни боли и двамата. Признавам ви го. Боли ви. Сигурна съм. Но ще ви мине. Като на куче. На нас като на мечка. Малко по-бавно, малко по-трудно, но е лечимо... Просто трябва да продължиш напред. А, за да продължиш ти е необходима...

Смелост... Скъпи, мъже, не само на вас ви липсва... То е номерът с мъничката Рая. Веднъж се опари на печката и вече я заобикаля в радиус от 5 м... Тя не знае какво е това, но знае, че от него ще я заболи и гледа да се предпази сама. Рая е само на 1 год и 4 месеца. Колкото и да не искам да си го призная, даже сме си по-страхливи и от вас. Въобще не обичаме да горим нежната кожа на сърчицето си повече от два пъти. Че това болка ли е, която да изтърпиш доброволно ...И то заради кого?! Шегувам се. Понякога наистина си струва. Затова не бива толкова много да се пазим. Не сме страхливи по природа. Напротив, силни сме. Можем да понасяме болки, които нямат нищо общо със смешното любовно разочарование. Не само родилни. Всякакви.

Секс. Кой ви излъга, че мразим сутрешния секс? Кое ви кара да си мислите, че сме по-малко сексуални от вас? Е, да, простете, не мислите така :) Е, да, ама сме... Вие можете да издържите "без нищо" най-много 40 дни и 40 нощи ( абе, май само на филм се случват такива чудеса )... Ние - 40 дни, 40 нощи и 4 часа ... :) Последните четири минути не ги броим, защото са насън :) Тоест доста повече от вас. Когато сме в компания, не ви обсъждаме "мъжкото достойнство"... Говорим за мъжкото достойнство на другите мъже, или колко по-мъжко е то от вашето :) Обаче все пак, едва ли ще ви отделим повече от 30 мин. Даже и 30 мин. са много. Истината е, че можем да ви отделим и повече, но в друга ситуация, в друго време и на друго място. Истината е, че просто трябва да си "ни" поискате, но по друг начин и няма да ви кажа как. Време е да се научите да го правите "професионално". Време е да се научим да се "даваме", без дори да сме разбрали как се е случило това. Летвата е достатъчно висока, но можете да скочите доста над нея. Ако си поискате, разбира се. И все пак, истината е, че само момичетата играят на ластик... И то, когато са мънички. Истината е, че, ако опитате да скочите, рискувате единствено да се почувствате ... окрилен ( много я мразя все пак тази думичка ), защото жената е...

Хиляди сияйни слънца... Позволявам си да открадна това от един много талантлив човек, заради идеята, заради посланието... Не, едно, не две, а хиляди, хиляди... И греят, и пръскат лъчите си, които галят носовете ви... Няма нищо по-красиво от една щастлива жена. Няма нищо по-красиво от това един мъж да направи една жена щастлива... И то също може да е любов, Ванка, дори и , лишена от четирите елемента... Това всъщност е петият.

Скъпи, мъже, много сте готини, имаме нужда от вас, обичайте ни по "своя си начин". Но, недейте да убивате слънцата в нас... Хиляди са, но умират по 100 наведнъж, и понякога не са възобновяеми. Не показвайте как хиляда сияйни слънца могат да заспят за 60 сек. ... Това го знаем... Не се опитвайте да ни разберете. Не сме от Венера, но сме различни... Просто ни се радвайте... Лесно е... Не е ли?:)