Черен котарак, черен котарак...

Скъпа, Хелън,

Да погледнеш живота в очите всъщност никак ( и никога ) не е лесно, както сама ( неведнъж ) си се убедила. Ти си на 26, но искрено мразиш да се чувстваш на 90, а се чувстваш така без дори да се поглеждаш в огледалото...

Скъпа, Хелън, баща ти отиде на онзи свят миналата неделя, но ти все така продължаваш да се страхуваш от смъртта... Животът ти, напротив, вече с нищо не може да те изненада и уплаши: една повече от незадоволителна професионална реализация ( редуваш кафето с капучиното, за да е по-интересно ), не една, а всяка, самотна, незадоволителна вечер, прекарана пред телевизора с един недоволно мъркащ ( защото има глисти ), дебел котарак, който оставя оранжевите си, иначе симпатични, косми по полата ти всяка сутрин...

Скъпа, Хелън, разбира се, ти изобщо не си щастлива... Даже май ти идва да скочиш от някой прозорец, без значение, че после на надгробната ти плоча няма как да не напишат ( само доброжелатели ): " Тя умря незадоволена!!!"

Историята ти, скъпа, обаче е писана по действителен случай, макар че не съм убедена доколко твоята млада създателка Анна Макстед знае много за България... Не, че е нужно... Ние сме същите. Страшно много се "кефим" на човешки истории. Като твоята, Хелън ( а и по принцип, и не само ). "Самозадоволяваме се" с тях, докато пием кафето си, докато вечеряме, докато се забавляваме. Действат ни малко като порното...

Страшно се "кефим", когато има и по-зле от нас, когато избираме да живеем с куче ( или най-добре със себе си ) , защото дебелите, оранжеви котараци имат глисти...

Трудното, Хелън, не е да погледнеш живота в очите. Трудното е да видиш нещо... в него, особено в условията на една крайно незадоволителна действителност. Да видиш нещо повече ( и по-важно, и по-интересно от чуждите истории - защо ги наричат "човешки" ?! ), от "Сексът и града" и оранжеви косми по полата си. Гадно е да знаеш, че никога няма да разбереш какви са му очите... На Живота, не на котьо...

Гадно е седем часа да висиш на перваза на прозорец на 11 етаж и да се чудиш дали да скочиш, но не, защото има значение. Гадно е да си само на 20 години и вече нищо да няма смисъл...

Скъпа, Хелън, на теб едва ли ти пука, но ние сме по-зле и изобщо не сме щастливи... Най-гадното е, че вече и на нас не ни пука. Този случай, за съжаление, стана повече от действителен, ако ме разбираш, скъпа. Просто ( защото все пак сме хора ) ни омръзна да се сравняваме ( и да ни сравняват ) по степени на скала, която, дразнещо или не, няма положителни стойности...

Ти, скъпа, се срамуваш от пияната си "мутра" онази вечер, а ние би трябвало ( знам, че не харесваш този израз ) да се срамуваме от себе си всеки път, когато се правим, че ни трогват... Човешките истории на падащи сякаш от небето хора ( напоследък - деца ), на всекидневните луди, бедни, "празни", смачкани, унизени ... "действителни" случаи, за които искрено, ама много искрено, "се кефим" да пишем и да четем... Особено когато нямаме нищо общо, нищо общо с тях.

Да се молим ( само ) за бъдещето си ( след като не можем да се грижим за него ) обаче е все едно да се надяваме, че няма да ни мине черна котка пътя. Да се надяваме поне, че ако ни мине черна котка пътя, няма да се случи нещо лошо... Отново.

И това, скъпа, Хълън, не се нарича суеверие... Нарича се Безнадеждност. Дълбоко съм убедена, че ти едва ли си я изпитвала някога...

Иначе все пак, когато няма друг изход, нали се търси вход?! Ако не ви се гледа Живота в очите, винаги може да си пуснете телевизора...

Ако все още имате такъв.