неделя, 2 декември 2007 г.

Кога този автобус ще ви вземе от спирката, на която чакате вече час?


Разширен отговор: Ще почакаме още толкова и ще видим.

Колегите от френското ателие, организирано от ФЖМК и ФКНФ към СУ „ Климент Охридски”, съвместно с университета по масови комуникации в Lille, второ ниво, са си избрали много плодотворна тема за коментари – задръстванията в София. Поне няма да изпитат затруднения със доказателствения материал.

17:00 часа:

От „Моста на Въздишките” до Националния дворец на културата можете отново, макар и не така пълноценно, както по времето на самата изложба, да наблюдавате света от високо. Голямото, жълтичко на Macdonald’s се върти и върти – чак да ти се завие свят; слънцето залязва красиво зад облаци, „меки като от коприна”, Миро от Survivor, в компанията на свой приятел, кара тинейджърките да се спират и да си правят снимки точно под носа му, шегувайки се, че там гледката е най-ефектна. Че Миро е готин, готин е. Но каква гледка?! Като трябва да виждам това под „краката” на Миро, предпочитам да не гледам. От мястото, където е седнал, на перилото (ако може да се нарече перило ) на моста, с гръб към НДК, се открива една голяма...”не-възможност” да си стигнеш до вкъщи. Стоиш и не вярваш на нищо – нито на очите, нито на ушите си. Миро от Survivor започва да губи от своята популярност, да се смалява, и смалява. С него започват да се смаляват и шансовете ти за прибиране.

Това би трябвало да не е най-натовареният час на софийския трафик, ала по-натоварен не би могъл и да бъде. Махваш за „беше ми приятно” на Мирко – я го видиш, я – не отново, и се спускаш с въздишка по „моста на въздишките”, за да се закотвиш на спирката на автобусна линия „94” и да чакаш. Ако времето е слънчево, ако не вали сняг, ако няма футболна среща между отборите на „Левски” и „ЦСКА”, ако не е понеделник, а събота или неделя, ако сте упорит и нахален, може и да имате късмета да се озовете след 30-50 мин. на желаното от вас място ( нека не забравяме играта на оцеляване от хотел „Хемус” до „Семинарията”, която понякога отнема повече от 50 мин. )

Но е петък.
Голямо чудовище се задава зад завоя – натъпкано с хора, повечето от които студенти, връщащи се от лекции и от работа. За съжаление, колкото и да ви се иска, то няма капацитет да погълне и вас. Някои опитват да влязат в автобуса като в рекламата на телефонен опрератор за безкрайно „тънките” тарифи за разговори – под ъгъл 45 градуса. Аз не съм от тези последните. Седя и гледам. Снимам. Един младеж, залепен на стъклото на вратата, се хили на обектива ми и маха. Чувства се звезда, и защото е успял да се качи, и защото го снимат с голям фотоапарат, и защото е напълно наподобил героя от рекламата.
Има два варианта: или да продължиш да чакаш, докато трафикът постепенно започне да се възстановява, или да минеш от отсрещната страна. Докато „минаваш” от отсрещната страна, схемата се променя като в „скрита камера”. На спирката, на която си чакал в продължение на 2 часа, се изсипват 10 автобуса номер „94”, но ти вече се намираш на остров разстояние от възможността да се прибереш вкъщи.
Колегите от френското ателие още много могат да умуват защо и кой е виновен за софийските bouchons, но аз все така продължавам да си вися на спирката – вече от другата страна. Мисълта за Миро от Survivor може да разнежва тинейджърките, ала мен тя никак не ме стопля. В подобни моменти дори автобус със залепени хора по вратите би те зарадвал. Макар че „залепени по вратите хора” звучи анти-хуманно, откъдето и да го погледнеш. Страшното идва с акцесии от рода на затиснати крака и ръце, другото – чанти, палта и чадъри, по-лесно се преглъща, даже не боли.