понеделник, 21 юли 2008 г.

За пчеличките и хората :)


Може и така да е, Мечо Пух ( въпреки че си едно голямо мече с "много - малко" Ум )...

Може би : " Едно е да искаш, друго е да можеш, трето - да го направиш..."

Но все пак.

Почти едно и също е...

То е само едната страна на монетата, защото, ако ги нямаше "първото, второто и третото, от другата й страна ( на монетата, също ) нямаше да има нищо. Сега е златна и с нея можеш да си купиш онова, което по принцип не се купува с пари ( нито с много пари )...

Щастието.

Искаш:
Пух Мечо, никой ( дори мечетата с "много - малко " Ум ) не си бута главата в кошера, вярвайки, че в него ще намери само мед. Вътре трябва да има и пчели, трябва да са много, за да има много мед.

Дори и ти, Пухче, вече знаеш, че пчелите никога не са гостоприемни. Пчелите жилят неканените гости и понякога ужасно силно боли, понякога до смърт...

Когато много искаш мед ( а ти, Пух, непрекъснато много искаш мед ) обаче гостоприемството на пчелите изобщо не е важно. Покатерваш се по дървото, умно надникваш в кошера и възкликваш:

– Колко много меееееедддд, ааааааааа!!!!


Впрочем най-трудно е да разбереш дали наистина и колко искаш ( не - какво )... В такива моменти ( а те са почти един живот ), Пух, ние сме като мечоци с много малко Ум ( тук махаме кавичките ) в главите. Не се сещаме, че понякога не е странно да си поговорим сами, на себе си. Понякога даже е нужно. Налага се просто да си отговорим на един не особено сложен въпрос : " Аз искам ли изобщо мед? "

При теб, Пухче, зная, отговорът ( само така си мислиш ) винаги е един и същ, а при нас - всеки път различен... Не бих казала, че сме несериозни...

Истината е, че сме жестоко алергични към ужилване от пчела... И бягаме. Бягаме от пчели така, както бягаме от отговорите на въпросите ( често и от самите въпроси ), от себе си и разбира се, от щастието...

Можеш:
Иначе отговорът на твоя въпрос, Пух, е формула, но не математическа. Дълбоко съм убедена, че тя няма нужда от доказване. Аксиома е.

Една английска поговорка казва, че, където има желание, има и начин... Желанието, Пух, носи едно име, и , съжалявам, то не е:

- МЕД!!!

То е онова, от което започнахме...


Искам:

Искам фотоапарат ( може и полу-професионален ) , защото искам да снимам всеки "уловен" миг... Искам да спя под звездите, защото искам да чувствам свободата... Защото искам да изкача всеки висок връх и да посетя всяко красиво място на земята... Искам те...

Желанието само търси пътища към морето, Пух :) А те ( начините ) в повечето случаи са много. Единственото, което МОЖЕШ да НАПРАВИШ е да откриеш най-добрия... Той обаче не винаги е пътят до хладилника и обратно :) Даже, смятам, изключва денонощното похапване на мед. Извървяването на най-добрата възможност ( тоест - на онова, което си разбрал че безумно много искаш ) понякога е свързано с цената на усилие, което е повече от това, което си мислиш, че можеш...

Всъщност обаче не са ти нужни качества, които никога няма да имаш... Защото онова, което най-много искаш ( мед ), в повечето случаи ( винаги ) е това, което можеш да имаш...

Трябва само да го...

Направиш:
Как мече с толкова "много - малко " Ум в главата си знае кои са важните неща, а ние - най-съвършено "умната" форма на живот на Земята непрекъснато да си задаваме въпроси, на които все си мислим, че търсим отговорите...


Иначе едно и също е... Да искаш и да можеш... Просто трябва да го направиш...

Нали, Пух? Може ли някой или нещо да те спре, ако желаееш ТВОЕТО гърненце с мед?




четвъртък, 10 юли 2008 г.

21 + 1

Скъпо, мое,

Ти имаш повече от 22 причини да бъдеш щастлива... Имаш поне още една. Имаш мен.

Дълбоко в себе си едва ли някога си вярвала, че това ще те споходи :) Ембрионите не мислят :)

Скъпо, мое, аз имам повече от 22 причини да бъда щастлива... Една от тях е, че днес мога да бъда до теб и да ти кажа колко много, безумно, много се радвам, че мога да бъда до теб. Сантименталностите, разбира се, винаги са ми отивали... Точно сега обаче, това избощо не е от сантименталност... И изобщо не ми пука...

Просто две е повече от едно, наистина. Искам за теб повече от това, което искам за себе си. Значи всичко, умножено по две. Значи ( ще видиш ) много...

Скъпо, Миле, честит рожден ден...

Продължаваме заедно, няма значение до къде ще стигнем... Няма значение как ще се представим ( като ембрион сигурно си била по-тъпичка :), не помня )...

Знам само, че...



Обичам те :)

събота, 5 юли 2008 г.

Черен котарак, черен котарак...


Скъпа, Хелън,
Да погледнеш живота в очите всъщност никак ( и никога ) не е лесно, както сама ( неведнъж ) си се убедила. Ти си на 26, но искрено мразиш да се чувстваш на 90, а се чувстваш така без дори да се поглеждаш в огледалото...
Скъпа, Хелън, баща ти отиде на онзи свят миналата неделя, но ти все така продължаваш да се страхуваш от смъртта... Животът ти, напротив, вече с нищо не може да те изненада и уплаши: една повече от незадоволителна професионална реализация ( редуваш кафето с капучиното, за да е по-интересно ), не една, а всяка, самотна, незадоволителна вечер, прекарана пред телевизора с един недоволно мъркащ ( защото има глисти ), дебел котарак, който оставя оранжевите си, иначе симпатични, косми по полата ти всяка сутрин...
Скъпа, Хелън, разбира се, ти изобщо не си щастлива... Даже май ти идва да скочиш от някой прозорец, без значение, че после на надгробната ти плоча няма как да не напишат ( само доброжелатели ): " Тя умря незадоволена!!!"
Историята ти, скъпа, обаче е писана по действителен случай, макар че не съм убедена доколко твоята млада създателка Анна Макстед знае много за България... Не, че е нужно... Ние сме същите. Страшно много се "кефим" на човешки истории. Като твоята, Хелън ( а и по принцип, и не само ). "Самозадоволяваме се" с тях, докато пием кафето си, докато вечеряме, докато се забавляваме. Действат ни малко като порното...
Страшно се "кефим", когато има и по-зле от нас, когато избираме да живеем с куче ( или най-добре със себе си ) , защото дебелите, оранжеви котараци имат глисти...
Трудното, Хелън, не е да погледнеш живота в очите. Трудното е да видиш нещо... в него, особено в условията на една крайно незадоволителна действителност. Да видиш нещо повече ( и по-важно, и по-интересно от чуждите истории - защо ги наричат "човешки" ?! ), от "Сексът и града" и оранжеви косми по полата си. Гадно е да знаеш, че никога няма да разбереш какви са му очите... На Живота, не на котьо...
Гадно е седем часа да висиш на перваза на прозорец на 11 етаж и да се чудиш дали да скочиш, но не, защото има значение. Гадно е да си само на 20 години и вече нищо да няма смисъл...

Скъпа, Хелън, на теб едва ли ти пука, но ние сме по-зле и изобщо не сме щастливи... Най-гадното е, че вече и на нас не ни пука. Този случай, за съжаление, стана повече от действителен, ако ме разбираш, скъпа. Просто ( защото все пак сме хора ) ни омръзна да се сравняваме ( и да ни сравняват ) по степени на скала, която, дразнещо или не, няма положителни стойности...

Ти, скъпа, се срамуваш от пияната си "мутра" онази вечер, а ние би трябвало ( знам, че не харесваш този израз ) да се срамуваме от себе си всеки път, когато се правим, че ни трогват... Човешките истории на падащи сякаш от небето хора ( напоследък - деца ), на всекидневните луди, бедни, "празни", смачкани, унизени ... "действителни" случаи, за които искрено, ама много искрено, "се кефим" да пишем и да четем... Особено когато нямаме нищо общо, нищо общо с тях.

Да се молим ( само ) за бъдещето си ( след като не можем да се грижим за него ) обаче е все едно да се надяваме, че няма да ни мине черна котка пътя. Да се надяваме поне, че ако ни мине черна котка пътя, няма да се случи нещо лошо... Отново.

И това, скъпа, Хълън, не се нарича суеверие... Нарича се Безнадеждност. Дълбоко съм убедена, че ти едва ли си я изпитвала някога...

Иначе все пак, когато няма друг изход, нали се търси вход?! Ако не ви се гледа Живота в очите, винаги може да си пуснете телевизора...

Ако все още имате такъв.