вторник, 24 юни 2008 г.

Аз вече зная, че...



Не искам да стъпвам по "смачкани" охлюви.

Идеята всъщност е да им помогнеш да "пресекат" от другата страна на пътя... Просто, но факт - такава е логиката и на самия живот. Ако не искате да стъпвате в черупка, кръв и слуз, трябва да прескочите това, което ви пречи да продължите... Или по-скоро - да го преместите. Смисълът е, че вместо да тъпчиш мечтите и стремежите на другите, можеш да имаш свои. Смисълът още е, че когато вдъхновението ти умре, можеш да го родиш отново. Можеш дори да родиш близнаци :)

Логиката на живота ( поне за мен ) никога не е била такава, че да я пълним с празни черупки, в които някога са мърдали нечии топли телца ... Тя всеки ден ни учи първо да създаваме и след това да рушим - дори с оръжията, които сами сме измислили. Защото пък много преди това точно ние сме създали логиката на живота...

Ние, крехките, смъртни, порочни, отмъстителни, паметни ( в смисъл на злобливи по природа ), егоистични същества, които искрено не обичаме да се събуждаме сами. Ние, които непрекъснато търсим някой да ни споделя и помага. А всъщност ни трябва малко, за да бъдем щастливи... Трябва само да вникнем в иначе простата логика на живота...


Вече зная, че някои неща ги можем само ние...

Чистим ориза най-добре, когато го чистим така...






Често се лутаме, докато намерим правилния път...



Но не ни пука, когато можем да го търсим заедно...






Вече зная, че малките неща всъщност са доста по-големи, отколкото изглеждат... Зная обаче ( живот и здраве ), че някога и те ще пораснат. Убедена съм, че преди това можем ( дори само за тях ) да построим един свят, лишен от звука от смазването на черупките и телцата вътре ... Убедена съм, че не е чак толкова трудно да се наведем и да го преместим на тревата... Охлювът... Не изисква чак такова усилие да караме "малките" неща да ни се усмихват...


















сряда, 11 юни 2008 г.

Знаете ли, че...


Голямата любов е само една и е като меден месец - продължава от две до три седмици, а при някои ( щастливци ) не свършва никога. "Голяма" любов е, когато малките неща стават достатъчни, когато нищо не липсва, за да искаме повече.
Но се случва на всеки, няма как да ви прескочи. Просто спрете да я търсите дори и след като сте я загубили.

Знаете ли, че пейките в парка са направени, за да седнеш на тях. Тяхната съдба е да бъдат като наполовина празната чаша - за нея е добре и да е наполовина пълна. Важното е просто някой да се сети, че ги има... Защото забравяме, а няма да започнем да пишем по телата си това, което и без друго не ще прочетем никога... Ами ако е на гърба?



(Снимката е на Ивето, която вие може би вече познавате :)


Знаете ли, че често имаме нужда да "слезем от крана"... Не ни пука върху кого ще се изсипят товарите след като няма кой да го управлява. Имаме нужда да седнем и да си починем дори и работейки...

Знаете ли, че имаме ужасна необходимост да спрем да мислим поне за три минути и още по-силна нужда от това някой да седне до нас, на пейката в парка. Без дори да пита дали е "свободно". Просто да седне до нас и да си почине. Защото пейките в парка не са направени, за да бъдат несподелени.





Знаете ли, че ... Голямата любов не е когато, казваш "обичам те"...То е, когато има кой да го чуе, без дори да си го казал...


Хубавото все пак е, че дори и да не знаете, един ден все ще разберете... :)

четвъртък, 5 юни 2008 г.

За грозните патета и техните приятели


Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!


Не искам да ви разочаровам, но швейцарските часовници в България са „български”..., а „точно време” е като „лека нощ, деца” - точно е само за онези, на които не им трябва и си лягат рано.
Въпреки това университетската канцелария отваря точно ( по швейцарски ) в 9:00 ч., както е посочено на пожълтялата бележка на вратата.
“- Виждате ли какво пише тук?” – през зъби изцежда секретарката и настървено боде нокът в работното време.
“- Виждам... “– тихо измърморва зашеметеният Дък, поглеждайки цифреблата на собствения си часовник – 8 : 57 ч.
Междувременно ( за части от секундата ) вратата вече е затръшната под носа му, а пожълтялото листче се отлепва отсрани, оставяйки да се вижда само надписът „почивни дни”... Гърлото на патока е странно и неестествено пресъхнало... Наистина, по-скоро странно, отколкото неестествено. Независимо моментната си несъстоятелност обаче, той се окопитва бързо ( съжалявам, Джъстин, съжалявам, Мадона – не за 4, а за 3 минути ) и точно ( тик-так, тик-так ) в 9 :00 ч. почуква предпазливо на вратата.
„ – Влез!” – изръмжава гласът отвътре. Треперещите пръсти натискат бравата. Светлината, която се „просмуква” от ключалката, не идва от прозореца. Тя е следстствие ( химическа реакция ) от отражението в стъклените очи на секретарката.
Дък седи на току на прага – с единия крак вътре, другия – вън, примигва смутено и не знае как да започне.
„ – Кажете !!! – изкрещява изведнъж провидението ( де, да беше райско ).
„ – Ами, едно уверение ... тук...”
„ – Какво едно уверение? За къде ви трябва това уверение? Кой курс сте? Има ли ви в списъците?”
„ – Кои списъци ???” – отчаяни балончета на неудомение пукат в главата му.
„ – Как се казвате?”
„ – Донълд...”
„ – Донълд, кой?”
„ – Ами..., Дък...”
Главата й се завира в шкафчето и доста бързо намира досието на патока, който продължава да стои прав, по средата сякаш на два свята, единият от които – анимационният, по правило трябва ( уж ) да е смешен.
„ – Дайте уверението!” – избоботва накрая агент Скъли. Дък срамежливо и неуверено й подава листчето през бюрото, като любовно писмо, предназначено всъщност за друга любима, която обаче не е между живите.
„ – Донълд, вие нищо не сте попълнил! Пред кого трябва да послужи документът?”
„ – Пред... ъъъъ... БДЖ, ааа..., всъщност пред „Студентски общежития...”
„ – Последно?” – тук точно ( не задължително по швейцарски ) трябва земята да се разтвори, но, по дяволите, не ще!!! Дък събира и двата крака и пльоква в блатото със затворени очи...
„ – Пред Американското посолство...”
„ – Пред КОЕ?”
„– Пред...”
„– Чух ви, Дък... Просто ви се подигравам. Знаете, че трябва да прекъснете, ако ще ходите на бригада. Знаете, нали? Няма предварителна сесия, няма изтегляне на изпити.”
„ – Знам, знам...” – мрънка патокът, а по плувките му се стича хладна пот.
„ – И сигурно знаете колко хора е „изгорила” Америка”? – продължава мъчителката.
„ – Колко? Един? А, не....Двама?” – предполага напосоки Дък.
„ – + 1”– казва тя и му подава уверението.
„ – А, добре... Довиждане и лека работа...” – смотолява Дък и излиза.
Навън са се събрали други патоци, които си шушукат разпалено.
„ - Ей, Дък! Как беше?” – наобикалят го те.
„ – Ужасно! Нападнахаме отвсякъде. Бяха въоръжени! Не видях лицата им. Всички ще умрем! – крещи той и се души сам за гърлото.

Малко по-късно екшън се разиграва и в университетската аула. Преподавателят мълчи доста след започването на лекцията. Патоците започват притеснено да мърдат на неудобните столове и да се чудят дали пък не е 2 юни... Но къде, за Бога, са сирените? Вместо тях тишината нарушава лекторът:
„ – Струва ми се... – започва бавно и важно той – че не виждам познати лица...”
В този момент Дък го обхваща вълна на възмущение, която го изправя на крака.
„ – Но, професоре, не сте ли ме гледали по телевизията?! Аз съм главен герой в един много популярен анимационнен филм ( на ужасите )! Най-големият !!! – докато се възмущава, Дък блъска с плувки по пода...
„ – Колега, нека не се „отплескваме”, ако обичате!” – махва с ръка професорът, а всяка негова следваща дума като стрела се забива в изстрадалото патешко сърце – „ „-Може ли тогава да ми кажете вие в кой точно епизод демонстрирате знания по ядрена физика, за да не се повтарям?”

„ – ???”

Скъпи, Донълд, ти обаче спокойно можеш да играеш и Мики ( да речем – Маус ), и Таз Дявола, и дори Робин Худ. Хубавото е, че не си единствен ( не е вярно, че „и сам войнът, е войн” ). Хубавото ( представата за добро и лошо, разбира се, все още е относителна ) е, че тази анимация я играем всички. А извън нея почти няма друга реалност. Другото го наричат „студентски живот”, което не е синоним на „университетски”... Другото, казват, е сладко и весело, въпреки че нещата са взаимно свързани. Студентът става студент след като влезе в Университета... Ама не да влезе и да излезе...За разлика от студента обаче, патокът понякога забравя дори пътя до Факултета, зает да гони своя жълъд...

„ – Жълъд???”
„ – Извинявай, Донълд...Това май не беше в твоята анимация...”