"Инструктаж за принцове:За да спаси принцесата, принцът трябва да:
Първо: Изпие две ракии, че да му дойде смелостта.
Второ: Да си обръсне мустаците, защото ако го види така, тя няма да има желание да се събужда.
Трето: Да договори със змея по-ниска тарифа за... принцесата.
За да заживеят доволни и щастливи до края на... (тук не се чете), принцът трябва още да:
Първо: Да я оставя всеки път да печели на покер. И даже: на всички игри, които може (или поне опитва) да играе една "средностатистическа", много хубава и много умна принцеса.
Второ: Да се примири със схващането на ръката си и с евентуалната й ампутация и да се приготви за "мотивирано" безсъние...
Трето: Да преодолява всички разстояния така, както много преди това е преплувал 9 реки и е пребродил 9 планини, за да спаси принцесата...
Четвърто: ... "
***
Скъпи, принце, не се тормози да четеш още - след ампутацията на ръката, продължението сам може да си го представиш (или по-добре, недей). В крайна сметка обаче, защо си мислиш, че приказките се пишат лесно? Напротив - за всяко нещо е нужно усилие, в твоя случай - повече.От друга страна не ти ли се струва, че си заслужава? Не смяташ ли, че няма нищо по-приказно от сутринта, в която се будиш до нея? От къдриците, които са пръснати по възглавницата и бъркат в носа ти... От зачервените бузи, които искаш да целуваш, без да питаш дали е удобно или не е... От това, че го правиш: прекалено мотивирано и с доста повече от допустимата доза желание. Милион и едно.
Не е ли прекрасно, че можеш да я виждаш нацупена и да си виновен именно ти затова? Да знаеш, че по някакъв прекалено лесен, прекалено смешен начин, можеш да я направиш отново щастлива... Че го правиш ( с риск да загубиш ръката си).
Скъпи, принце, не си убеден дали е принцеса, но е твоя. Не си сигурен, че е без край, но е приказка.
С две думи: Забрави за инструктажа и започвай да "я живееш"(приказката и принцесата), защото, между другото (това не го пише в инструктажа) може и да ти хареса...
Ще ти хареса.
