сряда, 25 март 2009 г.

Umbrella


Да намеря нещо, което съм изгубила. Нещо много скъпо.

Да го намеря отново. Това е, което ме прави щастлива. Предполагам, не само мен.

Защото загубата на чадър е несравнима със загубата на близък човек. Впрочем, едва ли има по-голяма.

Купете си обаче отново чадър. От това не боли. Купете си подобен на онзи, който забравихте и който сега пази нечия чужда глава. Купете си го по-хубав, нищо, че идва пролет..., лято. Нищо, че скоро ще трябва да си купувате бански костюм.

Защото за някои неща можем само да си спомняме. Не точно такива, каквито са били. Но, каквито сме ги обичали.

Защото те не могат просто да бъдат забравени. С тях свързваме пътища, хора, предмети, всичко, което пазим. Всичко, което сме загубили.

***
Това, което истински ме радва ли? Да намеря нещо, което съм мислила, че съм загубила завинаги (нали съм фаталистка). Да го намеря същото или малко променено. Но моето. Онова, без което не мога да живея, да чувствам, да творя. Онова, което кара нещата да се случват дори когато няма никаква възможност.

Тогава именно разбирам колко много ми е липсвало. Тогава може би започвам истински да го ценя и да го... Пазя.

Вероятно просто сме такива - трябва първо да го загубим, за да разберем колко много смисъл и значение има за нас. Колко много го обичаме. Колко наистина ни е скъпо. Може би именно в загубата, когато най-много ни боли, разбираме какво е щастие.

Онзи миг, който сме пропуснали. И който се надяваме да ни се случи отново, за да го оценим.

За някои неща обаче просто няма "втори тото шанс"....