За бързането...

Случвало ли ви се е да умирате от желание да кажете нещо, но от бързане да казвате"нищо" ? Или пък вместо да правите това, което искате и е добре за вас, пак от бързане, да правите само глупости?

Страшно много уважавам онези хора, които, въпреки че никога не бързат, винаги стигат първи и рядко се питат дали ще имат достатъчно време. Не се страхуват, че ще закъснеят, че ще изпуснат автобуса, че няма да пресекат улицата. Имат същите проблеми, разбира се, също плачат понякога, също ги боли... Тяхната житейска логика обаче не е логиката на "бързането" ( ако има такава въобще ) - бързата храна, "бързата" литература, "бързото и яростно кино", бързото обличане и още по-бързото събличане... Не, че не им се случва да се хранят с мазни хамбургери понякога. И не, че успяват да изпият чая си топъл винаги... Не, че пият чай. Просто знаят и да се възползват бавно и пълноценно ( без да се притесняват непрекъснато за всичко ) от хубавите неща, от истинските, от важните.

Страшно много се възхищавам на онези хора, които дори в момент на пълна безнадеждност, пак не казват "стига"... Признавам си, никога няма да бъда като тях. Но се уча. Всеки ден. По малко и бавно, защото наистина не мога да бързам... Не ми се отдава..

И все още не ми се отдава напълно да казвам това, което искам. С точните думи. По правилния начин. Така, че да бъда разбрана. Така, че да не се повтарям. Така, че да не повтарям една и съща грешка отново и отново. Но се уча. Всеки ден. Рано или късно, без да ги насилвам, думите се подреждат, както мислите в главата ми... Рано или късно, сам спираш да обръщаш внимание на глупостите и започваш да правиш постепенно и сигурно това, което ти харесва. По подобие на онези хора, които не броят секундите, за да решат дали са щастливи, или не...

Заради теб или заради себе си позволих на чая си днес да изстине. Защото всъщност пия чай само когато съм болна. Сега не съм. И този път не смятам да бързам... Просто не мога. Не искам.

На тъмно

Спомням си една среднощна разходка в долината на прекрасното френско градче Ariege, в местността Ussat-les-Bains, близо до границата с Испания, когато за малко не умрях от студ. Впрочем, едва ли някога ще я забравя, въпреки че оттогава минаха цели осем години. Докато падахме и ставахме, правейки се ( почти по собствено желание ) на участници в "Survivor", един млад, иначе симпатичен, гид ни припяваше рефрена на популярна френска песничка за деца: " Мотивирайте се, мотивирайте се, трябва да останете мотивирани" ... Дрън-дрън. След 10 часа вървене по нагорнище, а през нощта - без фенери, без светлина и без посока, единственото, за което бях наистина много мотивирана, представете си - само 15-годишна, бе да го убия. И точно когато го настигнах, видях пред себе си слънцето, по-голямо и по-червено от всякога, да потъва на фона на стадо бягащи диви коне... Не можах. Да извърша престъпление.

Осем години след тази случка ми е все по-трудно да оставам мотивирана докрай. Може би, защото скоро никой не ме е карал да ям мравки... Истината обаче е, че разходката в планината не беше просто демонстрация на идеята, че почти всичко може да бъде научено ( както и обратното-забравено ). Беше ценен урок, който, признавам си, едва днес разбирам. Оказа се, че няма по-"теоретично" нещо от вероятността, някъде в превода, да загубиш мотивацията и желанието си, и още по-лесно от това да ги намериш отново... Просто трябва да попаднеш на правилното място, в точното време ( за да видиш диви коне, например ) и повярвайте ми, подобно условие рядко зависи от другите хора. Никой друг не може да вземе по-тъпо решение от твоето... Шегувам се, разбира се.

На петнадесетия си рожден ден се разревах, когато разбрах, че се "налага" да се кача на кану и да го карам. Страхувах се, че кануто ще се обърне и аз ( нищо, че имах спасителна жилетка ) ще се обърна с него. Почти осем години след това, плача за други неща. Те нямат почти нищо общо с екстремните спортове, с водата, с гребането, или с дивите коне, колкото и да ми се иска... Но все още се страхувам. Защото, в крайна сметка, нищо ( почти ) не зависи от другите... И не можем да ги виним ( както правим винаги ) за собствените си пропуснати възможности, за тъпите си решения, за липсата на мотивация, за изгубеното време, за отказа да се качим на кануто...

Днес, осем години след среднощната разходка в планината, съм сигурна...Всеки, сам за себе си, е виновен, но не до доказване на противното :)