Училище за мъже

Аз. Защото не е наложително да сменяш пола си, за да си егоист. Даже като се замисля, не ми се сърдете, скъпи жени, ние сме някак по-осъзнато егоистични от мъжете. Такива сме по отношение на любовта, на децата, на кариерата, на приятелите, на свободното си време... Ние осъзнато сме в центъра на Вселената и се сърдим, когато ни пратят на Меркурий ... Тъпо ни е. Започваме да страдаме. Добре, че там времето е друго и годината е само няколко седмици... Преглъщаме егото си, но пак продължаваме да ...

Искаме. Искаме да сме харесвани, искаме обич, уважение, искаме да ни ценят, да ни глезят, да ни обличат, да ни събличат, да ни разхождат, да ни хранят... Искаме сигурност в работата, в секса, във връзката, искаме да ни ценят 24 часа в денонощието. Искаме повече права за жените. Искаме самоличност и запомняща се визия. Искаме да сме "най-хубавата", "най-умната", "най-чаровната" в офиса, на партито, в банята... Понякога обаче искаме само един спокоен ден, да боледуваме от заушка, но пак да ни казват, че сме красиви... Понякога искаме твърде много... Просто някой да се сгуши до нас, когато сме най-грозни и най-уморени... Някой, който не иска нищо. Само да се сгуши до нас. Понякога искаме всичко, защото го...

Заслужававаме... Не сме виновни, че са ни направили толкова съвършени :) Какво да се прави, взели сме най-хубавото от вас, мъже... Питате се защо искаме още, когато няма... Шегувам се. Преди точно 2 години един мъж ми каза, че вече не се чувства окрилен. Нито съм му давала крила, нито съм му ги взимала. Просто спрях да го правя щастлив. Не беше нарочно, стана постепенно и без да го искам. Просто си казах , че сами се учим да летим ( аз не съм Господ ) и че всеки заслужава да бъде щастлив. Аз, повече, след като той вече е бил :) Все пак трябва да има и баланс. Иначе е кофти. Падаш от високо и не падаш в Рая. Заслужаваме всичко, защото вече отдавна сме си го заслужили ... или отслужили... И, стига сте се стряскали... Какво си мислите, че значи "всичко"... От вас, мъже, не искаме да ни давате крила. Тях вече си ги имаме, ха-ха... Не искаме да ни повтаряте колко много ни обичате и ще е добре да можете и без нас. Искаме само това, което можете да ни дадете... сами. Един разтоварващ ден в парка, малко масажче, защото сме схванати, една още по-разтоварваща секс вечер, може и да е по-малко от 10 мин, може да свърши преди да е започнала, просто да я има, да я отбележим в тефтерчето... И изобщо не ни е нужно да водим дълги разговори, но, да, понякога имаме нужда от съвет, дори и да не сте ни слушали, дайте го. Няма да го вземем насериозно, но ще ни стане хубаво..., че сте опитали да ни помогнете. Иначе другото го можем и сами. Нещо повече, можем го добре, понякога по-добре и от вас, да не кажа винаги...

Любов. Ако ви споделя, че любовта на жената минава през сърцето, ще ви излъжа. Не минава само оттам. Минава също и през тялото - и през стомаха, разбира се (направете ми романтична вечеря и ще видите колко много ще ви обичам ), пътува по вените, в кръвта, изтича от капилиярчетата, просмуква се във върховете на пръстите... С тези влюбени ръце после ви прегръщаме... Остава й по устните ни. Затова са толкова сладки и затова искате да ги целувате. Не само защото ви привличаме физически... И не се залъгвайте, обичаме толкова силно само веднъж. После пак "минавате" през душата и тялото ни, но по-спокойничко, по-неистински, не така бурно и с по-малко последици... За нас, но и за вас. Защото вие, естествено, сте влюбени "по свой си начин", но също ни обичате с тялото и душата си... Защото това е любовта... А, за да я изпиташ, са необходими доста повече от четири елемента, Ванка :) Да речем , пет, шест, но и всичките да минат през теб като руски танк... Не се знае дали няма да те смачкат... Ако си Чарли Шийн в "Смотаняци" може и да оцелееш... Но, не си. След това ни боли и двамата. Признавам ви го. Боли ви. Сигурна съм. Но ще ви мине. Като на куче. На нас като на мечка. Малко по-бавно, малко по-трудно, но е лечимо... Просто трябва да продължиш напред. А, за да продължиш ти е необходима...

Смелост... Скъпи, мъже, не само на вас ви липсва... То е номерът с мъничката Рая. Веднъж се опари на печката и вече я заобикаля в радиус от 5 м... Тя не знае какво е това, но знае, че от него ще я заболи и гледа да се предпази сама. Рая е само на 1 год и 4 месеца. Колкото и да не искам да си го призная, даже сме си по-страхливи и от вас. Въобще не обичаме да горим нежната кожа на сърчицето си повече от два пъти. Че това болка ли е, която да изтърпиш доброволно ...И то заради кого?! Шегувам се. Понякога наистина си струва. Затова не бива толкова много да се пазим. Не сме страхливи по природа. Напротив, силни сме. Можем да понасяме болки, които нямат нищо общо със смешното любовно разочарование. Не само родилни. Всякакви.

Секс. Кой ви излъга, че мразим сутрешния секс? Кое ви кара да си мислите, че сме по-малко сексуални от вас? Е, да, простете, не мислите така :) Е, да, ама сме... Вие можете да издържите "без нищо" най-много 40 дни и 40 нощи ( абе, май само на филм се случват такива чудеса )... Ние - 40 дни, 40 нощи и 4 часа ... :) Последните четири минути не ги броим, защото са насън :) Тоест доста повече от вас. Когато сме в компания, не ви обсъждаме "мъжкото достойнство"... Говорим за мъжкото достойнство на другите мъже, или колко по-мъжко е то от вашето :) Обаче все пак, едва ли ще ви отделим повече от 30 мин. Даже и 30 мин. са много. Истината е, че можем да ви отделим и повече, но в друга ситуация, в друго време и на друго място. Истината е, че просто трябва да си "ни" поискате, но по друг начин и няма да ви кажа как. Време е да се научите да го правите "професионално". Време е да се научим да се "даваме", без дори да сме разбрали как се е случило това. Летвата е достатъчно висока, но можете да скочите доста над нея. Ако си поискате, разбира се. И все пак, истината е, че само момичетата играят на ластик... И то, когато са мънички. Истината е, че, ако опитате да скочите, рискувате единствено да се почувствате ... окрилен ( много я мразя все пак тази думичка ), защото жената е...

Хиляди сияйни слънца... Позволявам си да открадна това от един много талантлив човек, заради идеята, заради посланието... Не, едно, не две, а хиляди, хиляди... И греят, и пръскат лъчите си, които галят носовете ви... Няма нищо по-красиво от една щастлива жена. Няма нищо по-красиво от това един мъж да направи една жена щастлива... И то също може да е любов, Ванка, дори и , лишена от четирите елемента... Това всъщност е петият.

Скъпи, мъже, много сте готини, имаме нужда от вас, обичайте ни по "своя си начин". Но, недейте да убивате слънцата в нас... Хиляди са, но умират по 100 наведнъж, и понякога не са възобновяеми. Не показвайте как хиляда сияйни слънца могат да заспят за 60 сек. ... Това го знаем... Не се опитвайте да ни разберете. Не сме от Венера, но сме различни... Просто ни се радвайте... Лесно е... Не е ли?:)

Упражнения за глава :)

Ако някой ви каже, че упражненията за глава развиват въображението, това сигурно ще съм аз. Аз съм. Преди няколко месеца, докато подготвях есе за глобалните екологични проблеми, открих, че, освен към слончетата, тая нескрита любов и към белите мечки. Не само защото са големички и дебелички... Просто се наложи да почета повече за този животински вид, а когато получиш цвета на картината, тогава започваш да я харесваш още повече. Започваш да я разбираш. Не, няма връзка, признавам си. Изобразителното изкуство няма нищо общо с белите мечки. Но и двете развиват въображението. Едното може би повече от другото.

Не мислете обаче за белите мечки като за края на света. Е, да, домовете им се топят. Е, да, напоследък всичко се топи, духа, вали, гърми; зеленото е на мода, разбира се. Не се знае дали "Статуята на свободата" няма да се събуди със загаснало "фенерче", потънала до гушата в сняг и студ. Не се знае, което е по-лошо по мое скромно мнение, дали няма да се събуди без глава... Видяхме "го" на големия екран, защо да не "го" видим и на живо?! Глобалното затопляне. Алекс, малко са хората като теб, които редовно рециклират отпадъците. Американците, иначе рекордьори в рециклирането, много трудно се научават да подреждат боклука си. И причината не са емигрантите... Иска ви се. Причината е, че на американците, както и на българите, им харесва лесния начин на живот, колкото и нездравословен да е той. Иначе, Алекс, радвам се, че точно ти си между малцината, които го правят и че те познавам... Добре, добре, нищо не искам :)

Така, че, когато мислите за бялата мечка, мислете, че тя всъщност може и да е кафява... Може би, почерняла от слънцето. Като тази:

Освен това - какво си мислите, че прави тази мечка, закачена на един скален ( не изглежда да й е трудно, но сигурно пък след това боли ), надявам се - стабилен, участък? При всичката ми любов към животните, а тя наистина е безгранична, не мога да кажа, че това мече разсъждава върху условностите на живота. Може би по-скоро си мисли: "Абе, какво правя аз на този скален и никак удобен, и никак стабилен, участък?" И ние си го мислим... Но е "лесно" до мозъка... Все пак него упражняваме. Сега не обръщайте внимание на сърцето си ( за сърцето има по-подходящо време, малко по-късничко..., през нощта )..., а мислете. Какво, какво.... Ами, какво?

Ще ви кажа. Тази "бяла" мечка (бяла е, специално за Тони ) прави гимнастика. Още малко, още малко, не позволявайте на пеперудите да се блъскат в стъклото, пуснете ги да обиколят нивата. Няма страшно, разбира се, че ще се върнат. Тази "бяла" мечка прави гимнастика и то на главата си. Ето така...

После нагоре пак:

И после настрани:

Сега погледни към фотоапарата:

И кажи: "Откачалка!" Ха-ха... Винаги съм подозирала, че белите мечки са по-умни от кафевите, а последните по-умни от нас - хората. Защото, кога за последно сте си правили упражнения на главата? А, да, забравих. Всички чакаме някой да ни направи масаж. Може и еротичен. Чакаме някой да ни заведе до зоопарка, на ресторант, до Париж. Чакаме да ни направят салатка..., да речем - шопска, защото върви с ракия, нали момчета? Чакаме, чакаме, ама вижте какво правят белите мечки... :) Не си губят времето...

А, гълъбът в началото няма нищо общо с белите мечки, нито дори с кафевите, нито дори с глобалното затопляне. Просто е упражнение на главата... Но не на моята. Снимките са на Милето... Благодаря й, че ми позволи да ги използвам... за и с въображение. Този път, и да не искате и да искате, пак моето....:)

"Скафандърът и пеперудата"

На баба и дядо

Картонена кутия. Четири дупки на капака. Или бяха три. Или бяха отстрани. Вътре – овца ( о, да, разбира се, пак, отново ), но не каква да е, а „малката” овца на още по-малкия Малък принц. Дупките са, за да може оттам той да й дава тревичка, за да може да диша и да гледа какво става наоколо. Защото овцете ,освен че са умни, както разбрахме, са и особено любопитни. Особено тази.
Сега обаче няма да говорим нито за овцете, нито за Малкия принц. Започваме от тях, защото светът все още би бил празен, ако нямахме въображението да си представяме нещата по-различни ( защо не и по-истински )... Защото днес няма да ви занимавам с овце, колкото и да ви се иска, а с пеперудата... или за „ефекта на пеперудата”. И той не се изразява в това, че пърхането на крилете й някъде би могло да предизвика заметресение на другия край на света, макар че има нещо общо. Приличат си по силата, по последователността, по интензитета, по магията...
Но е друг.

Ефектът на пеперудата:
Езюпери не се е шегувал, когато е направил един малък принц толкова мъдър. Той е знаел, че, ако нямахме въображение, ние – хората, едва ли някога щяхме да разберем какво е щастие. Сега можем да си представяме всичко. Можем да си представим, че имаме достатъчно време, за да стигнем до работното място, че няма да закъснеем, че вместо дъжд, грее слънце. Непрекъснато си въобразяваме, че сме по-обичани, отколкото в действителност сме. Въобразяваме си, че можем да работим по 16 часа на денонощие, без след това да имаме здравословни проблеми, че можем да летим със самолет 12, без след това да са ни подути краката. Днес сме тук, а утре в Камерун, в длантта си сме събрали купчинка бял пясък и не се чудим как така той е бял, а би ли могъл да бъде черен и как би изглеждал. Би могъл. Представяме си го черен и решаваме, че все пак бял стои по-добре. После сме в Париж, Виена, Лондон..., на дивана, вкъщи, а в скута си държим главата на любимото същество... Прокарвайки пръсти през косата му, ние едва ли искаме да си представим какъв би бил светът без него... Но се случва, по дяволите... Въобразяваме си края на живота, дългите самотни нощи, че никога няма да обичаме повече така. После мечтаем за бляскава професионална реализация. Виждаме се главен директор на огромна компания...
Вчера си купихме яхта. Първото нещо, което направихме е да сменим името й. Сега се казва „Свобода” и с нея ще отскочим до Бермудския триъгълник, но няма да се загубим, защото знаем как да си представим излизането от него. Затворихме очи и видяхме колко много ще обичаме неродените си деца. Видяхме къща. С две брези отпред. Кучето, което почина, когато бяхме деца, се е разпънало на зелената трева отпред. Пръскачката е пусната и го мокри, а то умира, но този път от „кеф”, вирнало крачета във въздуха. Няма невъзможни неща за нашето голямо въображение...
Какво се случва обаче, когато затворим пеперудата в скафандър? Или, когато я сложим в кутията, при овцата на Малкия принц. Е, не, тя няма да я изяде по погрешка с тревичката. Пеперудата и овцата са приятелчета така, както Малкия принц и неговата безценна роза. Нищо няма да й стане на пеперудата.

Даже...
Представете си, че сте парализирани от петите до главата. Не можете да се движите, не можете да говорите, виждате само с едното око, защото другото са ви го зашили, и виждате само напред, защото периферното ви зрение също е „инвалид.” Вие сте на не повече от 40 год., а ви къпят и обличат като бебе. Малко по-малко от месец преди това сте правили страхотен секс с любовницата си, качили сте се на новата си кола, шофирали сте с 200 км/час., за да стигнете навреме в имението на жената на децата си и да вземете сина си за футболен мач. В колата сте му разказали смешна история. После нещо се е случило... Инсулт, мозъчен удар... Американците казват ”anyway”, което буквално означава „в никой случай”, въпреки че го използват в смисъл на: „без значение”, „както и да е”., но в този случай, както и в много други, вие сте „избранникът”, който ще изпадне в кома и ще се събуди в болница, с едно зашито око. Ще ви обяснят какво ви се е случило, колко много съжаляват, но как ще направят всичко възможно поне да се научите да преглъщате, за да започнете да се храните сам, да въртите главата си, за да не се изморявате да въртите едното си останало око... И всъщност освен него, всичко, което ви е останало... е пеперудата. Тя продължава да си пърха с крилца, още по-хубава, още по-голяма, осъзнавайки колко е ценна в този един момент. Чрез нея можете още да прегръщате децата си, да любите жена си, да пиете кока-кола, да тренирате във фитнес-салона, да пътувате до къде ли не. Тя ви кара да се забавлявате със собственото си огромно нещастие, да учите нов език – този на пълните инвалиди, при който се изброяват най-често употрбяваните букви и вие мигате с клепач, когато кажат вашата буквичка. Така правите дума. Така правите изречения. Така пишете цяла книга, която получава нечувани отзиви.
И всъщност ефектът на тази пеперуда е в истинската, искрената, горещата вяра, че, когато всичко свърши, има и още малко... И, че тя няма да позволи то да умре неизживяно...

Моля се. Всеки ден се моля на нещото, което ни пази, без значение дали е Бог или извънземно. Моля се да не ни се налага да използваме пеперудите в себе си само „по стечение на обстоятелства”. Моля се да бъдем здрави. Не - безсмъртни като добрия стар Дънкан Маклауд, но живи достатъчно дълго време. С две широко отворени очи. Моля се да не изпразваме, а да пълним света не само с въображение, но и със съдържание. Да целуваме и обичаме ( повече или по-малко ) не само с мисълта си, но с устните и ръцете си. Моля се не да бъде вечно, а да имам възможността просто да го изживея...
Пътувайте с въображението си, но пътувайте и с влак, и със самолет, и с автобус... и на кон.Утре си купете колело. Качете се поне веднъж. Учете се да пеете и говорете, говорете, споделяйте, защото един ден, ( дано никога не се случва ) можем само да ръмжим..., но не имитирайки пеене, а защото сме се разболяли от пневмония...
И, разбира се, ако ви остане време, гледайте този филм – „Скафандърът и пеперудата”... Не ви го препоръчвам. Гледайте го!

Огледалце, огледалце...

Какво, мислите, вижда африканското слонче от списанието "National Geographic", когато се погледне в огледалото? Разбира се, в началото отчита самото огледало... Просто предметът. Казва си : "Я, какво интересно нещо има тук!"Малко по-късно, при по-далечно и внимателно вглеждане африканското слонче ( доказано е ) може и да се разпознае в отражението...Може и да реши, че изглежда по-различно от миналия петък... С 100 килограма по-дебело.

Вижда ли нещо овцата, според вас, в себе си, гледайки се в огледалото?! Не, не вижда коза, просто нямах друга снимка. Ако кажете на овцете, че всички са едни и същи, те жестоко ще ви се обидят и ще се "изорят" да се оразличат една от друга. Ще се цопнат в боя, за да станат черни, ще започнат да буйстват в стадото, да блеят срещу слънцето или луната ( както дойде ) и изобщо могат дори да станат като героите от един много смешно-страшен филм на ужасите, в който "кротките като агънце" ръфат човешко месо и нападат в гръб и само когато е тъмно. Нека обаче не навлизаме в сферата на научната фантастика, има кой да влиза в нея... Бог да ги прости.

Доказано е също, че овцете, подобно на приматите, разпознават различни лица: около 50 други овце и 10 човека. Така, че когато отидете на село, не се учудвайте, когато "Гинка" ви се зарадва и ви бутне с мокър нос. Вие, вероятно, сте между хората ( не, овцете ), които е успяла да запомни и без проблем разпознава...

Какво вижда мъничката Рая, залепила личице на стъклото? Все още Рая не може да знае, че момиченцето с два смешни предни зъба отпред, което се навежда да я целува, е тя... Може би скоро ще разбере. За сега собственото й отражение я кара да се смее от щастие и да целува, и да целува. Рая се харесва още преди да се е опознала и това е добре...

Няма да ви лъжа. Когато аз се погледна в огледалото, не виждам слонче... :) Иска ви се... По-скоро виждам красива газела... Иска ми се... Истината все пак е, че когато се погледна в огледалото вече ( не винаги е било така ) виждам много, много възможности... Не винаги е било така. Просто, за разлика от мъничката Рая, защо не и от дебелото слонче и черната овца, вече се познавам... донякъде.

Защото няма иделани хора ... Просто не съществуват огледала, в които те да се огледат... В залата за смях сме. Всички. Без изключения. Там някъде. Понякога сме "криви", понякога излизаме "дебелоглави", за добро или лошо, понякога сме "кръгли"... глупаци. Понякога се харесваме дори и с пъпка на носа. Хубавото, когато се погледнеш в "огледалото" и видиш много възможности, е в това, че не само ги виждаш. Хубавото е, че можеш да се възползваш от тях, да ги "изиграеш"... по най-добрия начин. И това не е само суета. Нарича се себеуважение, нарича се самочувствие, нарича се ценност...Нарича се знание, упоритост, кураж, постоянство, смелост, дързост, вяра, красота, чар, инат... И има собствена визия... Не три в едно, не четири в едно, не пет ( специално за Ваня ) в едно... А всичко, всичко и най-доброто... за този "вид". Ако все още се чудете за какво ви говоря, време е да се погленете в "огледалото". Спокойно. Африканското слонче е в Африка ( по дяволите, надявам се да го видя в естествената му среда някога ), овцете са на село, другите- във филма на ужасите, лигавят колкал от човек, маймуните са в зоологическата градина през по- голямата част на годината и отвреме навреме- в автобуса, в Народното събрание, в магазина и понякога много близо до вас... Така, отдясно... Ала все пак единственото, което може да видите в огледалото... е..

Себе си. Какво по-хубаво от това?!

Awake

Пробуждане. Не само защото е пролет. Сезоните и смяната им вляят, но не чак толкова много и не преди всичко на сърцето. Не виждам зимата да е лишена от романтика. Не е ли хубаво, когато умираш от студ, някой да се "сбута" до теб и да те гушне, да се "повъргаляте" преди това в снега, да пиете горещ чай с лимон пред камината ( еййй ), докато снежинките затрупват не само стъклата на прозорците. Капризите на времето, разбира се, не бива да се подценяват...И все пак романтиката никога ( поне за мен ) не е била въпрос до "студ и влага", нито дори до избор на Радио ( музика ). Тя може да се измери, може да липсва, може никога да не се появи...Но, за съжаление или не, не подлежи на прогнозиране...

И това "пробуждане" не е пролет ( респективно не е нито само романтика, нито само любов ), въпреки че е нормално като настъпването й. То е точно като след излизане от кома, или след трансплантация, които обаче си преживял буден. Можел си да наблюдаваш всичко, което другите правят с ... теб или по принцип. Как се смеят, плачат, спорят, как се качват в автобуса или сядат на седалката до твоята...

Реално няма причина от това да те боли... Много. Не е като да режат тялото ти и да "бърникат" из органите ти. Боли от друго. Животът си тече, както винаги - като голяма река, в която всички са въвлечени... Всички, без теб...Ти си в кома. Духовна. Не обичам и не го наричам "депресия", защото така изглежда като еднакво състояние за всеки човек. А, не е...Провокирано е от различни мотиви, протича по различен начин...Свършва по различно време...

Понякога наистина силно искаш да станеш от "опрерационната" маса - така, както си в кръв и слуз, с лигите и иглите във вените си, гол, незащитен, болен и полу-"закърпен"...И понякога ставаш...Сам. Ужасно е трудно, изисква смелост и постоянство да се хвърлиш в този си вид отново в Реката, но го правиш. От любов към животните, от любов към себе си, от любов към другите, които също те обичат и безумно много искат да те видят "буден"... Достатъчно са чакали вече.

Друг път нямаш сили да го направиш. Лежиш си там, със затворени очи. Спрял си да крещиш, спрял си да се фокусираш върху хубавите спомени, за да не чувстваш болката, спрял си да се молиш, да се надяваш, да мислиш, да търсиш и избираш посока...Ти си онзи "жив" труп, който ще погребат в четвъртък или по-скоро в сряда, за да не стане прекалено късно. И точно в този, ужасен за теб ( и за другите ), епизод някой блъска вратата и се провиква: " Имам чувството, че тук нещо не е наред!"

"–Разбира се, че не е!" - шегува се хирургът-алкохолик. Черна или не, и тази комедия приключва, не съвсем изведнъж, постепенно и точно заради "онзи", който е решил да те остави жив. Той е до теб, отдясно или отляво, държи те за ръка, говори ти...Може да е най-добрият ти приятел, може да е просто приятел, но по-вероятно - човек от семейството, близък или не чак толкова...

Ще изключи апарата за изкуствено дишане и ще каже: " Стига, лигльо, дишай...!" Първо ще се инатиш, ще издуеш бузи, задържайки въздуха в себе си, молейки се да ти се махне от главата и да те остави да "почиваш в мир"... После, щеш, не щеш, ще издишаш...Ще се разплачеш...Ще споделиш колко ти е било тежко, колко си се чувствал загубен, колко много те е боляло...

"–Да, да, разбира се." - ще се съгласи само. И толкова. Край на действието.

Тази сцена може да се случи на всеки. Случва се. Позната ви е е. Даже се повтаря - понякога не така болезнено, понякога повече от болезнено. Всички обаче знаем, че не може да трае вечно, защото трябва да я ПРЕЖИВЕЕМ. Банално, но факт - животът е кратък. Вярно е, че лошите неща са повече от хубавите, но все пак пресметнете колко "коми" може да съберете в един житейски път...Вашият...не много...

Не си струва да "спите", когато навън е пролет. Не си струва да "спите", когато навън е "плаж, море, жени ( мъже ) по бански"... Не си струва да изживеете по-малко сексуални оргазми, отколкото ви е писано да изживеете...И без друго не са много ( разбира се, зависи ) И без друго са няколко секунди...Да не би пък другите удоволствия да са по-дълги?! Уви, не са. Не пълнете Нищото с тях. То няма нужда от нищо.

Животът е кратък...

Гледах го как стои на ръба на скалите. На прочутите скали в с. Храбрено, близо до Пловдив, за които се носи легенда. Тя разказва за една българска девойка, забременяла в онези времена, когато било "незаконно" да забременееш преди да сключиш брак. Понеже не могла да намери изход ( респективно - баща за своето дете ), тя се самоубила, скочила от мястото, на което стоеше той тогава...Мислех си, че е луд, че е странно да висиш на ръба, когато можеш да чувстваш здрава земя под краката си. Мислех си, че все пак обаче няма по-щастлив човек от него в този момент.

Няколко месеца по-късно почина в автомобилна катастрофа...Почина на 25 години. Повече никой не го видя да виси над скалите...

Не само животът, всичко е кратко и свършва бързо.

Хубавият сън, първият сняг ( защото след него има още 10 ), голямата любов ( защото е само една ), "дългата" разходка, слънчевият ден, младостта, кафето, партито по случай рождения ти ден...Не само GSM-ът ви старее...Остаряваме всички и не толкова бавно, колкото се пее в песента. А "комата" не е период, в който стават чудеса. Нищо не се случва. Депресията се преживява, не - изживява...С две думи: прескача събития - добри или лоши, вашите...

Събудете се. Събудете се още преди онзи някой да е нахлул в операционната зала, събудете се още преди да е започнала самата операция. Имате хубави кафеви, зелени, сини, сиви очи. Добрата новина е, че с тях можете да виждате още по-хубави неща...Просто ги отворете.

Пролет е...

Replay

О, не, не...Отново стана ден. За втори път през последния час. Рибките в легена започнаха да се мятат и да се блъскат една в друга. Първоначалният ужас, който ги бе сграбчил след улова, бе направил място на безмозъчното сътресение и те не знаеха вече къде се намират, колко е часът, дали са живи или не сънуват...А и това слънце им се струваше много не-истинско, водата беше различна на вкус, повърхността на дъното – лилава, такава, каквото не бяха виждали никога...
Изведнъж нещо голямо и рошаво закри слънцето. Всичко можеше да бъде все пак добре, ако голямото рошаво нещо беше останало едно. Но след малко то станаха...те. Две големи рошави неща гледаха с четири големи, ококорени очи. Рибките започнаха неистово да крещят, не им достигаше вече никакъв въздух, за да излязат от страшния кошмар , в който от лакомия ( не от глад ) сами се бяха набутали.
- Какво ще правим? – изсъска Рошавото.
- Шшшт... – скара му се Рошавото и се надвеси над легена.
„ Какви сте вие?” – попита Рибчо, който сякаш единствен бе приел съдбата си. Така трябваше да е. Никой не бе виновен за избора му да пътува по голямата Река. Никой не можеше да бъде виновен за това, че се бе родил любопитна риба, която не щадеше хрилете си и доста често излизаше на сушата. Рибчо бе от малкото авантюристи от своя вид. На него му беше омръзнало да се цамбурейка с другите на едно място. Искаше да разбере какво има от другата страна... на водата. Оказа се, че има повече, отколкото малката му глава си беше представяла досега и повече, отколкото бе искал може би да разбере...
И ето го сега – тук, в един нереален свят, в който нещата само наподобяваха вода, слънце, въздух. Свят, в който рошави същества правят нещо...На всичкото отгоре те толкова много си приличаха. Приличаха си повече от рибките-близнаци от съседния вид...
- Четири са... – прошепна Рошавото.
- Значи по две за всяка – пресметна Рошавото.
- Да, толкова..Ох, сигурна ли си, че можем да го направим ?
- Не съм. Ти също не си. Значи, можем.
Започнаха да се кискат и Рибчо свъси вежди. За кои, по дяволите, се мислеха тези?! И докато се гневеше, един странен допир го охлади бързо-бързо. А всъщност беше топъл, по-топъл от температурата на тялото му. Той опита да се изплъзне, запляска с перчици, заблъска упорито в странната преграда...
- Дръж я, дръж я, Мили...О, боже...
- Мърда, мърда... – вълнуваше се Мили.
И докато се боричкаше, Рибчо се усети в нещо като корем на медуза, препила с вода. А, ясно. Кошмарът не беше свършил. Сега вероятно предстоеше истинското мъчение. Палачите бяха двама. Еднакви. Еднакво рошави. Е, нищо – съдба, ама не от онези, които избираме сами.
После малко заметресение. Кискане. Път. Мъничко. Рибчо мълчеше. Другите отдавна бяха спрели да говорят. Те плачеха тихо и снизходително се потупваха с перки една друга. Пфу, глупави, риби. Не могат ли да се държат поне малко като мъже?! Не могат...Разбира се, и в малкото сърчице на Рибчо също се късаха жички, защото поне можеше да се сбогува преди да реши да пътува по голямата Река. Можеше да каже, че ще се върне или поне можеше да опита...да го каже. Но, не! Той просто пльокна в Морето и остави близките си да страдат...Сега всичко се връща, Рибчо...
- А?!...
Усети как изпада от нещото като корем на медуза и се озовава в голяма вода, по-голяма от тази, в която се беше родил...Всички гледаха неудомяващи...Свободни? Къде започва края на живота? Тук... И как така започва, когато по принцип трябваше да свърши...
Рибоците отдавна бяха „избягали от свободата”, но той стоеше като парализиран и се чудеше. Двете рошави му махаха, охилени и продължаваха да се кискат. Малко по малко, устните на Рибчо се разтегнаха, а мустаците залепнаха на хрилете му. Ако беше рошаво същество сигурно също щеше да почне да се киска. Но не беше и само пусна едно мехурче за сбогом...

***
На сутринта Мили се събуди първа. Усмихна се като видя, че Краси спи до нея спокойно. Вратата леко се открехна...
- Мишоци...- каза татко. Мили се протегна въпросително.
- Рибите са избягали. – усмихното съобщи той
- Нима?! - с едно око промълви Краси...

***
Сега съм на 21 години, но още спасяваме с Милка рибите, които баща ни улови...Всеки ден пътищата ни с нея се разделят с 1 см и идва времето, когато няма да живеем заедно. През цялото това време сме се „делили” три пъти: веднъж като боледувах от скарлатина на 9 год., веднъж, когато забегнах да изкарвам големите пари в Америка и веднъж, когато пак боледувах, но този път от заушка...Ако всичко върви добре, ни чакат само хубави неща и би било нормално всяка да ги изживее сама...На мен ще ми е достатъчно да знам, че спасява рибите, които мъжът и ще лови за вечеря, макар че едва ли ще са много...Мъжете лъжат за риба така, както лъжат за размера на мъжкото си достойнство...Даже малко повече...И все пак, ако всяка от нас спасява по една риба седмично, светът може би би станал едно по-добро място за живеене...
Никой не може да ви каже как и колко да обичате. Никой не може да ви внуши, че обичате с няколо грама кръв повече в сърцето си, или по-малко...Не може и не иска...Но аз пък мога да ви кажа, че всяка ваша лювов е различна от любовта на другите, по-специална е, различна е...Лично за себе си, едва ли някога някой би обичал повече...И в това е смисълът. Иначе нямаше да сме близки. Иначе нямаше да се обичаме...толкова много...
Това беше за близнаците...Обещавам, няма повече...Поне за сега.