събота, 14 август 2010 г.

Не искам друга прическа, а моята


Понякога си мисля, че ако не бях аз, нямаше да бъда някоя друга. Какво харесвам в себе си ли? Почти нищо.


Знам само, че с удоволствие бих бъркала в носовете на кучетата на нашата улица. С удоволствие бъркам и в твоя, въпреки че ми разрешаваш отвреме-навреме.


Понякога бъркам в теб. В нервите ти. Зная, че не винаги съм права. Щеше да има нещо сбъркано, ако бях. Но пък никой не ме съди, нали така казваш.


Не съм права, изправена съм, а бях обещала да не го правя. Даваш ли си сметка, че косъмът се къса като доверието. Къса се като разбирането. Даваш ли си сметка, че пада на земята и после босите ти крака стъпват по него, без да го усетят.


Даваш ли си сметка, че съм като КОСЪМ. Душата ми е косъм. Всеки ден ти можеш да правиш с нея различни прически, но не ме подстригвай, моля те, като затворник.


Не ми бръсни надеждите. Мечтите. Да, бе, ясно е. Ще пораснат отново. Сигурна съм. Но ти едва ли ще можеш да ги видиш. Ще пораснат за друг. Заради мен. Заради себе си ще пораснат и, да, толкова са големи, колкото са големи.


Остави я тази ножица. Не ме режи, моля те, на парчета. Таква съм ЦЯЛАТА и искам да бъда. Поне още малко. Такава съм и нямам лоши помисли. Искам само да те правя щастлив. Целия. Искам да имам сърце, не ми го взимай. Не ми слагай кръпка вместо него.


Знаеше ли, че съм като косата си. Силно кафява, с червеникав оттенък. Имам нужда да горя, да се смея, да се разпилявам по възглавницата от пристъпи на нежност и любов.


Знаеше ли, че не искам друга прическа. Тази си е моята...