Случвало ли ви се е да умирате от желание да кажете нещо, но от бързане да казвате"нищо" ? Или пък вместо да правите това, което искате и е добре за вас, пак от бързане, да правите само глупости?
Страшно много уважавам онези хора, които, въпреки че никога не бързат, винаги стигат първи и рядко се питат дали ще имат достатъчно време. Не се страхуват, че ще закъснеят, че ще изпуснат автобуса, че няма да пресекат улицата. Имат същите проблеми, разбира се, също плачат понякога, също ги боли... Тяхната житейска логика обаче не е логиката на "бързането" ( ако има такава въобще ) - бързата храна, "бързата" литература, "бързото и яростно кино", бързото обличане и още по-бързото събличане... Не, че не им се случва да се хранят с мазни хамбургери понякога. И не, че успяват да изпият чая си топъл винаги... Не, че пият чай. Просто знаят и да се възползват бавно и пълноценно ( без да се притесняват непрекъснато за всичко ) от хубавите неща, от истинските, от важните.
Страшно много се възхищавам на онези хора, които дори в момент на пълна безнадеждност, пак не казват "стига"... Признавам си, никога няма да бъда като тях. Но се уча. Всеки ден. По малко и бавно, защото наистина не мога да бързам... Не ми се отдава..
И все още не ми се отдава напълно да казвам това, което искам. С точните думи. По правилния начин. Така, че да бъда разбрана. Така, че да не се повтарям. Така, че да не повтарям една и съща грешка отново и отново. Но се уча. Всеки ден. Рано или късно, без да ги насилвам, думите се подреждат, както мислите в главата ми... Рано или късно, сам спираш да обръщаш внимание на глупостите и започваш да правиш постепенно и сигурно това, което ти харесва. По подобие на онези хора, които не броят секундите, за да решат дали са щастливи, или не...
Заради теб или заради себе си позволих на чая си днес да изстине. Защото всъщност пия чай само когато съм болна. Сега не съм. И този път не смятам да бързам... Просто не мога. Не искам.
Страшно много уважавам онези хора, които, въпреки че никога не бързат, винаги стигат първи и рядко се питат дали ще имат достатъчно време. Не се страхуват, че ще закъснеят, че ще изпуснат автобуса, че няма да пресекат улицата. Имат същите проблеми, разбира се, също плачат понякога, също ги боли... Тяхната житейска логика обаче не е логиката на "бързането" ( ако има такава въобще ) - бързата храна, "бързата" литература, "бързото и яростно кино", бързото обличане и още по-бързото събличане... Не, че не им се случва да се хранят с мазни хамбургери понякога. И не, че успяват да изпият чая си топъл винаги... Не, че пият чай. Просто знаят и да се възползват бавно и пълноценно ( без да се притесняват непрекъснато за всичко ) от хубавите неща, от истинските, от важните.
Страшно много се възхищавам на онези хора, които дори в момент на пълна безнадеждност, пак не казват "стига"... Признавам си, никога няма да бъда като тях. Но се уча. Всеки ден. По малко и бавно, защото наистина не мога да бързам... Не ми се отдава..
И все още не ми се отдава напълно да казвам това, което искам. С точните думи. По правилния начин. Така, че да бъда разбрана. Така, че да не се повтарям. Така, че да не повтарям една и съща грешка отново и отново. Но се уча. Всеки ден. Рано или късно, без да ги насилвам, думите се подреждат, както мислите в главата ми... Рано или късно, сам спираш да обръщаш внимание на глупостите и започваш да правиш постепенно и сигурно това, което ти харесва. По подобие на онези хора, които не броят секундите, за да решат дали са щастливи, или не...
Заради теб или заради себе си позволих на чая си днес да изстине. Защото всъщност пия чай само когато съм болна. Сега не съм. И този път не смятам да бързам... Просто не мога. Не искам.
6 коментара:
Пет пътока път поели на потока те се спрели тупнал камък от скала...литнали като стрела :)
Пожелавам ти да не ти се налага да бързаш...или поне не често...
и пи кафе онзи ден...а моя чай истина.
до нови срещи страннице...скитнице...
Ооох, Красе, аз не бързам много, но пък глупостите, които изричам без да искам стават точно от бързане.... или от глупост....от притеснение....опитвам се да намеря бързо думите, но никога не ми идват по-правилния начин....дали ще се науча - НЕ...никога. Това ми е специалността ahahahha
много яко статия
Иванка
Ванче, :) ти си много добър пример за това как без да се бърза, се стига по-бързо :) Много си ми умничка и оправничка. От теб също се уча :)
Красинка, ти просто си туткава и за това никога нямаш време за това , което ти харесва. Ти си направо тутка , но в това ти е чарът. а най-важното е не как стигаме до някъде и за колко време, а дали изобщо стигаме:) Понякога един пожертван чай в името на нещо "друго" далеч не е болка за умиране. Нали така?
Лов ю
Мисля да споделя този разказ с един човек, който сутрин е сърдит и лош, защото бърза за работа, а аз искам само да погледам отражението му в огледалото. :)
хахах :) позволявам ти - за общата кауза :)
Публикуване на коментар