четвъртък, 5 юни 2008 г.

За грозните патета и техните приятели


Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна!


Не искам да ви разочаровам, но швейцарските часовници в България са „български”..., а „точно време” е като „лека нощ, деца” - точно е само за онези, на които не им трябва и си лягат рано.
Въпреки това университетската канцелария отваря точно ( по швейцарски ) в 9:00 ч., както е посочено на пожълтялата бележка на вратата.
“- Виждате ли какво пише тук?” – през зъби изцежда секретарката и настървено боде нокът в работното време.
“- Виждам... “– тихо измърморва зашеметеният Дък, поглеждайки цифреблата на собствения си часовник – 8 : 57 ч.
Междувременно ( за части от секундата ) вратата вече е затръшната под носа му, а пожълтялото листче се отлепва отсрани, оставяйки да се вижда само надписът „почивни дни”... Гърлото на патока е странно и неестествено пресъхнало... Наистина, по-скоро странно, отколкото неестествено. Независимо моментната си несъстоятелност обаче, той се окопитва бързо ( съжалявам, Джъстин, съжалявам, Мадона – не за 4, а за 3 минути ) и точно ( тик-так, тик-так ) в 9 :00 ч. почуква предпазливо на вратата.
„ – Влез!” – изръмжава гласът отвътре. Треперещите пръсти натискат бравата. Светлината, която се „просмуква” от ключалката, не идва от прозореца. Тя е следстствие ( химическа реакция ) от отражението в стъклените очи на секретарката.
Дък седи на току на прага – с единия крак вътре, другия – вън, примигва смутено и не знае как да започне.
„ – Кажете !!! – изкрещява изведнъж провидението ( де, да беше райско ).
„ – Ами, едно уверение ... тук...”
„ – Какво едно уверение? За къде ви трябва това уверение? Кой курс сте? Има ли ви в списъците?”
„ – Кои списъци ???” – отчаяни балончета на неудомение пукат в главата му.
„ – Как се казвате?”
„ – Донълд...”
„ – Донълд, кой?”
„ – Ами..., Дък...”
Главата й се завира в шкафчето и доста бързо намира досието на патока, който продължава да стои прав, по средата сякаш на два свята, единият от които – анимационният, по правило трябва ( уж ) да е смешен.
„ – Дайте уверението!” – избоботва накрая агент Скъли. Дък срамежливо и неуверено й подава листчето през бюрото, като любовно писмо, предназначено всъщност за друга любима, която обаче не е между живите.
„ – Донълд, вие нищо не сте попълнил! Пред кого трябва да послужи документът?”
„ – Пред... ъъъъ... БДЖ, ааа..., всъщност пред „Студентски общежития...”
„ – Последно?” – тук точно ( не задължително по швейцарски ) трябва земята да се разтвори, но, по дяволите, не ще!!! Дък събира и двата крака и пльоква в блатото със затворени очи...
„ – Пред Американското посолство...”
„ – Пред КОЕ?”
„– Пред...”
„– Чух ви, Дък... Просто ви се подигравам. Знаете, че трябва да прекъснете, ако ще ходите на бригада. Знаете, нали? Няма предварителна сесия, няма изтегляне на изпити.”
„ – Знам, знам...” – мрънка патокът, а по плувките му се стича хладна пот.
„ – И сигурно знаете колко хора е „изгорила” Америка”? – продължава мъчителката.
„ – Колко? Един? А, не....Двама?” – предполага напосоки Дък.
„ – + 1”– казва тя и му подава уверението.
„ – А, добре... Довиждане и лека работа...” – смотолява Дък и излиза.
Навън са се събрали други патоци, които си шушукат разпалено.
„ - Ей, Дък! Как беше?” – наобикалят го те.
„ – Ужасно! Нападнахаме отвсякъде. Бяха въоръжени! Не видях лицата им. Всички ще умрем! – крещи той и се души сам за гърлото.

Малко по-късно екшън се разиграва и в университетската аула. Преподавателят мълчи доста след започването на лекцията. Патоците започват притеснено да мърдат на неудобните столове и да се чудят дали пък не е 2 юни... Но къде, за Бога, са сирените? Вместо тях тишината нарушава лекторът:
„ – Струва ми се... – започва бавно и важно той – че не виждам познати лица...”
В този момент Дък го обхваща вълна на възмущение, която го изправя на крака.
„ – Но, професоре, не сте ли ме гледали по телевизията?! Аз съм главен герой в един много популярен анимационнен филм ( на ужасите )! Най-големият !!! – докато се възмущава, Дък блъска с плувки по пода...
„ – Колега, нека не се „отплескваме”, ако обичате!” – махва с ръка професорът, а всяка негова следваща дума като стрела се забива в изстрадалото патешко сърце – „ „-Може ли тогава да ми кажете вие в кой точно епизод демонстрирате знания по ядрена физика, за да не се повтарям?”

„ – ???”

Скъпи, Донълд, ти обаче спокойно можеш да играеш и Мики ( да речем – Маус ), и Таз Дявола, и дори Робин Худ. Хубавото е, че не си единствен ( не е вярно, че „и сам войнът, е войн” ). Хубавото ( представата за добро и лошо, разбира се, все още е относителна ) е, че тази анимация я играем всички. А извън нея почти няма друга реалност. Другото го наричат „студентски живот”, което не е синоним на „университетски”... Другото, казват, е сладко и весело, въпреки че нещата са взаимно свързани. Студентът става студент след като влезе в Университета... Ама не да влезе и да излезе...За разлика от студента обаче, патокът понякога забравя дори пътя до Факултета, зает да гони своя жълъд...

„ – Жълъд???”
„ – Извинявай, Донълд...Това май не беше в твоята анимация...”

4 коментара:

Анонимен каза...

Мелмак:
ТОВА МОЖЕШЕ ДА ГО КРЪСТИШ... УРОК ПО КАЛЯВАНЕ НА НЕРВИТЕ :D :D :D :D
На скоро ми се случиха подобни сабития...вместо секретарки обаче се заниамвах с дарти крави...само мога да ви пожелая по малко такива "близки срещи от третия вид"...сякаш са някави божества...казват ти, да това може това не може.... и на човек му иде да ги.....напсува...ама само на ум :)....
браво Каки, за пореден път къртиш мивки.

Plamena Markova-Koleva каза...

Леле, Краска, супер яко си го написала (точно като за киноман като мен :))). Шапка ти свалям!

Анонимен каза...

Краска, за пореден път го чета това и все по-смешно ми става.. Ако не беше истина , щях да си помисля, че е невинна детска анимация!..Университетският живот обаче за повечето студенти е една формалност..Ние винаги гоним повече от един Жълъд..

Анонимен каза...

Xaxxaxa, sme6no mi e, ama kato si pomislq, 4e patoka dosta 4esto sam az, a jenata zad vratata e moqta sekretarka .... - verno vse edno gleda6 gotina animaciika, v koqto ti s podigravat...xaxaxax
Ivanka