Понякога много съжалявам, че стана така... Че пораснахме. Че всички онези "сополиви" и с наранени колена безгрижни дни останаха доста назад... За да си спомняме, понякога, че ги е имало...
Чантата й тежи повече от нея, но тя бърза да слезе от автобуса, страхувайки се, че тълпата от големи, възрастни хора ще й попречи да отиде на училище. Спокойно, след няколко години няма да й се налага да носи чанта, няма да има учебници. След няколко години изобщо няма да се вози в градския транспорт, а ще кара собствената си кола ( или нечия чужда :)... Ще преследва собствените си мечти, ще живее собствения си живот. След няколко години мъничкият й, писклив глас ще се чува по-ясно и хората вече ще я забелязват, ще минава през тях така, както не е можела преди... Няма да моли: "Извинете, ще може ли да се разминем, ще може ли да се разминем", а ще настоява, ще изисква, ще има и ще получава.
Тя е в 5 клас и тежи около 30 килограма заедно с дрехите. Преди малко е успяла да се промуши между телата от големи и възрастни хора и сега припка надолу по пътя. След училище ще се прибере съвестно да си напише домашните и ако остане време после ще поиграе на топка с другите деца, ще кара колело и ще скача на въже. Само след няколко години обаче тези игри няма да й харесват. След няколко години, естествено, другите деца също ще пораснат, само след няколко години тя вече няма да е най-добра приятелка на най-добрата си приятелка, впрочем, изобщо няма да има много приятели, защото ще играе собствената си игра... Ще се подчинява на собствените си правила, ще прави своя избор, своите решения, ще налага собствената си концепция за това кое е правилно и кое не...
Чантата й тежи повече от нея, но тя не протестира, не се оплаква. Сама знае, че много скоро дори няма да носи чанта...
Това, което не знае все още обаче е, че само след няколко години чантата ще е последното, което ще й тежи. Когато мъничкото момиченце порасне, голямата жена ( мъжът, човекът ) ще носи отговорност за себе си. Това, което тя все още не знае е, че много неща ще се променят, че няма да са толкова хубави..., вълшебни.
Понякога много съжалявам, че останаха назад... Безгрижните, сополиви дни. Дните, в които сякаш се радвахме повече на всичко... Не, че сме изгубили способността си да се радваме... Просто не е същото...
Защото очите им са по-големи. Очите им са пълни. Очите им вярват. В тях няма неудовлетвореност, няма злоба, няма завист, няма намерения, очаквания, пресметливост... Очите им са широко отворени, не като нашите... Очите на децата...
Останаха назад.
Чантата й тежи повече от нея, но тя бърза да слезе от автобуса, страхувайки се, че тълпата от големи, възрастни хора ще й попречи да отиде на училище. Спокойно, след няколко години няма да й се налага да носи чанта, няма да има учебници. След няколко години изобщо няма да се вози в градския транспорт, а ще кара собствената си кола ( или нечия чужда :)... Ще преследва собствените си мечти, ще живее собствения си живот. След няколко години мъничкият й, писклив глас ще се чува по-ясно и хората вече ще я забелязват, ще минава през тях така, както не е можела преди... Няма да моли: "Извинете, ще може ли да се разминем, ще може ли да се разминем", а ще настоява, ще изисква, ще има и ще получава.
Тя е в 5 клас и тежи около 30 килограма заедно с дрехите. Преди малко е успяла да се промуши между телата от големи и възрастни хора и сега припка надолу по пътя. След училище ще се прибере съвестно да си напише домашните и ако остане време после ще поиграе на топка с другите деца, ще кара колело и ще скача на въже. Само след няколко години обаче тези игри няма да й харесват. След няколко години, естествено, другите деца също ще пораснат, само след няколко години тя вече няма да е най-добра приятелка на най-добрата си приятелка, впрочем, изобщо няма да има много приятели, защото ще играе собствената си игра... Ще се подчинява на собствените си правила, ще прави своя избор, своите решения, ще налага собствената си концепция за това кое е правилно и кое не...
Чантата й тежи повече от нея, но тя не протестира, не се оплаква. Сама знае, че много скоро дори няма да носи чанта...
Това, което не знае все още обаче е, че само след няколко години чантата ще е последното, което ще й тежи. Когато мъничкото момиченце порасне, голямата жена ( мъжът, човекът ) ще носи отговорност за себе си. Това, което тя все още не знае е, че много неща ще се променят, че няма да са толкова хубави..., вълшебни.
Понякога много съжалявам, че останаха назад... Безгрижните, сополиви дни. Дните, в които сякаш се радвахме повече на всичко... Не, че сме изгубили способността си да се радваме... Просто не е същото...
Защото очите им са по-големи. Очите им са пълни. Очите им вярват. В тях няма неудовлетвореност, няма злоба, няма завист, няма намерения, очаквания, пресметливост... Очите им са широко отворени, не като нашите... Очите на децата...
Останаха назад.
9 коментара:
Kraseee, moite o6te sa si 6iroko otvoreni, krasivi, pylni, samo deto ot vreme na vreme sa tygni, no po-malko, otkolkoto, kogato bqha golemi...mn hubav tekst i zamisyl...verno e t'va oba4e - i az karam 4ugda kola...axxaxaxa
Ivanka
e, izkrivena sam - da :(
Ivanka
ооо, миличка:) защо ме караш да се замислям за нашето детство?? А тази снимка е една от най-хубавите, които си правила! една от фаворитките ми:П
Безпорно няма връщане назад, безпорно това са най - хубавите години от един живот...Опитайте се някой ден, когато имате деца, да им дадете шанс да изживеят и те като вас детските си години(безоблачно)... а не да са свидетели на жестокоста на живота от мънички
ПС: това с живота е като една прогресия...колкото повече километраж навъртаме ставаме толкова по мръсни и оцапани...сега не го осъзнаваме но студентските ни години също са безгрижни, но нямат място за сравнение с детските....от тук нататък по - зле може да стане по - добре трудно...
Краси, много беше сладко малкото момиченце с голямата раница, което казваше, че в 5-и клас е най-тежко... буквално ;)
Но си мисля и ми се иска да вярвам, че всички ние можем да запазим детското в себе си и да си отваряме широко очетата за красивото в този шарен свят!
Krase, ve4e ni6to ne e kakto predi. Predi jivotut be6e po-spokoen kato 4e li...ne znam.
No ako 4ovek vse pak se opita v dunoto na du6ata si vinagi da si ostane dete, 6te polu4i nai-golqmata nagrada. Za6toto decata sa lubov.
Celuvki
Savi
Разбира се, че го носим в нас... Детето. Разбира се, че можем понякога да го оставяме да си прави онези само присъщи на него неща :)Но сме пораснали, макар и още с големи, пълни и красиви очи:) Иска ми се да вярвам, че това е в реда на нещата, че етапите в живота имат едно единствено приложение - да започват и да свършват, когато им дойде времето.. А съм сигурна, че всеки от вас ги изживява истински :) И съм сигурна, че вашите очи са отворени... към хубавото :)))Защото ви познавам :)
Целувки :)
Много ми е хубаво да Ви чета, да Ви откривам!!!
Благодаря Ви :) Успех във всичко :)
Публикуване на коментар