От другата страна

Сега си мисля, че този блог никога не се е раждал, за да има право да празнува днес :) Истината е, че той трябваше да бъде разказ за едно пътуване - пътуване от другата страна на света. Да разкаже за това...



И за...


А може би и за ...


Но не успя да бъде. Не успях да го направя точно такъв.


Моето неродено бебе обаче е вече на 33 години... :) Е, да, стават и такива неща... Покрай него именно разбирам колко бързо върви времето, колко бързо новите неща остаряват, колко е трудно да създаваш. Да твориш, да поддържаш вдъхновението си, вярата си, уникалността си, стремежите си... Колко е трудно да си неповторим винаги...

От друга страна, родени, или не, добри или лоши, реализуеми или не, това са моите идеи... Моите мисли ( признавам си, доста се прескачат между редовете ), моите чувства...
И е важно само това, че все пак понякога ( напоследък, не особено често ) намирам ( може би не най-добрият, но... ) моя начин да ги изразя.

Истината още е, че не мога да пожелая на един ( на всичкото отгоре - нероден ) блог "честит рожден ден" :) Просто не ми идва отвътре да го направя.

Иска ми се обаче да не спира... Да не секва :) Защото всички имаме нужда, ако не всеки ден, то поне отвреме-навреме, от нови, свежи идеи :) За да продължаваме да не спим, да пишем и да творим...

Широко затворени очи

Понякога много съжалявам, че стана така... Че пораснахме. Че всички онези "сополиви" и с наранени колена безгрижни дни останаха доста назад... За да си спомняме, понякога, че ги е имало...


Чантата й тежи повече от нея, но тя бърза да слезе от автобуса, страхувайки се, че тълпата от големи, възрастни хора ще й попречи да отиде на училище. Спокойно, след няколко години няма да й се налага да носи чанта, няма да има учебници. След няколко години изобщо няма да се вози в градския транспорт, а ще кара собствената си кола ( или нечия чужда :)... Ще преследва собствените си мечти, ще живее собствения си живот. След няколко години мъничкият й, писклив глас ще се чува по-ясно и хората вече ще я забелязват, ще минава през тях така, както не е можела преди... Няма да моли: "Извинете, ще може ли да се разминем, ще може ли да се разминем", а ще настоява, ще изисква, ще има и ще получава.

Тя е в 5 клас и тежи около 30 килограма заедно с дрехите. Преди малко е успяла да се промуши между телата от големи и възрастни хора и сега припка надолу по пътя. След училище ще се прибере съвестно да си напише домашните и ако остане време после ще поиграе на топка с другите деца, ще кара колело и ще скача на въже. Само след няколко години обаче тези игри няма да й харесват. След няколко години, естествено, другите деца също ще пораснат, само след няколко години тя вече няма да е най-добра приятелка на най-добрата си приятелка, впрочем, изобщо няма да има много приятели, защото ще играе собствената си игра... Ще се подчинява на собствените си правила, ще прави своя избор, своите решения, ще налага собствената си концепция за това кое е правилно и кое не...

Чантата й тежи повече от нея, но тя не протестира, не се оплаква. Сама знае, че много скоро дори няма да носи чанта...

Това, което не знае все още обаче е, че само след няколко години чантата ще е последното, което ще й тежи. Когато мъничкото момиченце порасне, голямата жена ( мъжът, човекът ) ще носи отговорност за себе си. Това, което тя все още не знае е, че много неща ще се променят, че няма да са толкова хубави..., вълшебни.

Понякога много съжалявам, че останаха назад... Безгрижните, сополиви дни. Дните, в които сякаш се радвахме повече на всичко... Не, че сме изгубили способността си да се радваме... Просто не е същото...
Защото очите им са по-големи. Очите им са пълни. Очите им вярват. В тях няма неудовлетвореност, няма злоба, няма завист, няма намерения, очаквания, пресметливост... Очите им са широко отворени, не като нашите... Очите на децата...

Останаха назад.