Всички рибки плуват :)

Океанът ( разбира се, има значение кой, но нека, например, бъде Атлантическият ) не се различава от морето ( и има значение кое, но нека, например, бъде нашето ) не само по това, че първото е по-голямо от второто... Не само по това, че в едното плуват по-големи и дебели рибки... Просто по-малкото ( странно или не чак толкова ) има по-силна миризма на солена вода... Морето мирише отдалече, много преди да си го видял и доста след това... То е усещане на пръстите на крачетата по пясъка и студ в началото на май... Морето, ах, морето... Е цял живот...

10 years before...

Когато бяхме млади само един прозорец ни делеше от него. Трябваше просто да си го прескочим. С риск да ни хванат и да ни издърпат ушите. В полунощ в общата тоалетна на първия етаж на почивна станция ( помните ли летните лагери :) се изсипва целият "Г". "Какво, за Бога, прави класът тук, по това време, в този вид, вместо да спи? - възмущава се възпитателят... " Миете си зъбите? Сега !!! И всичките? Да, да..., ама мармоти и сурикати само в зоологическата градина има...Маймуните са друго нещо, за тях се разбрахме вече... - отдясно, отляво, поогледайте се и ще решите от коя страна да ги сложите...

А не ни и хрумваше да копаем тунели, за да излезем на свобода... Като в Изкуплението... Просто нямаше нужда. Имахме си прозорец. На първия етаж. В тоалетната. Оттам именно, от запазеното място за размисъл, от изповедалнята, започваше животът без разум. Започва, ако ти стиска. Но, странно обаче, на всички ни стискаше. Прескачахме прозорци, огради, прескачахме задръжки, комплекси, страхове, Дама пика, и Брад Пит ( тогава я нямаше Джоли ). Прескачахме дори себе си. И бързахме, бързахме да опитаме от моренцето, бързахме да опитаме от всичко. Бързахме да се опитаме един друг, сякаш никога повече нямаше да ни се случи. И опитвахме. Някои повече от веднъж. Не винаги бе хубаво. Все пак тази миризма на лято, тези спомени... Тогава не съжалявахме... Не губихме времето си и времето на другите... А когато 10-те дни свършваха ( господи, какви години бяха ), ни беше лесно да повярваме, че има и още малко...Бяхме деца. Мечтаехме за следващото лято, докато решавахме задачи по математика ( някои решаваха ) и тайничко се надявахме тоалетната пак да се намира на първия етаж и да има прозорец ... с изглед към морето... Ако, може и пак да е обща...Ехе...

После изведнъж детството, хубавото, свърши. Морето беше същото, но сякаш едновременно с това и нещо се бе променило. Емоциите ни заляха като огромни вълни. И там някъде ... не срещнахме истината... :)

Срещнахме "почти" любов, почти идеална. Срещахме я непрекъснато и я посрещахме и изпращахме като изгрев и залез. С пържените картофки и бирата ( и с цацата, разбира се ) раздавахме сърцата си... На килограм. Колкото повече, толкова повече... Пясък, небе, вълни и чайки, нямащи имена... Не ни пречеха. Лунни пътеки и вървим по тях. Аз и ти, ти и аз... Две следи напред и след тях още две... Но много рядко назад. Обратната пътечка бе запазената марка за раците, а ние растяхме...Разбрахме, че морето може да бъде и опасно..., ако не умееш да плуваш. Научихме се, започнахме да разговаряме, да се изразяваме в думи, в чувства, когато...

Така се случи "тя". Голямата ни любов. Така се случи, че отидохме заедно ( къде, къде... ) на море. САМО ДВАМАТА. За първи път. В разгара на сезона и на летните лагери..., когато по принцип има много туристи... Но нямаше никого. Не виждахме никого. И цялото море беше наше. И цялото време беше наше. И имаше от всичко, по много. И бяхме щастливи...

Now...

Сега..., сега разбирам, че нещата не са въпрос до море... То е едно и също и за хората, които живеят на самия му бряг, и за онези, които рядко го виждат... Защото емоциите, колкото и както и да ни заливат, все пак са само метафора за вълни. И нямат почти нищо общо с морето... Те са океан, но вътре в нас и са повече от рибите в него.

Познати....

Или непознати видове...

Някои са хищни и могат да ни довършат за 5 мин. Други няма да ни направят нищо... Едни са смешни. От някои боли. Истината обаче е, че могат да се случат на което и да е било място...Например, тук...

Или тук...

А се случват, защото можем да ги споделим заедно. Няма значение къде, няма значение колко, няма значение кога, но, да, има значение с кого ... :)