За снимките и хората...

Преди време, докато бях на стаж в редакцията на в. „168 часа”, главният редактор Николай Пенчев ни учеше, че един, макар и хубав текст ( в смисъл на интересен, а не на просто информиращ ), не притежава особена журналистическа стойност, ако към него няма снимка. Тя, разбирана по неговия начин, превръща материала в продукт, който в този вид широката аудитория непременно ще купи. Тази логика не беше лишена от смисъл. Опитът да се превърне една „не-сетивна” медия в сетивна ( по-добре да виждаш, отколкото да се мъчиш да си представиш ) се оказа особено успешен и много от българските печатни издания го възприеха. Не само в.”168 часа”, но също и вестниците „Труд”, „24 часа”, „Сега” и „Монитор” напълниха страниците си с впечатляващи „фотографии” на живия живот. Повечето от тях не бяха ( не са ) дело на професионални фотографи, нито са правени със специална техника. Понякога и вградената в мобилния ти телефон камера върши работа. Важното е в мига, който си уловил, да има кръв, да има напрежение, малко сълзи в очите, повече „шок и ужас” и успехът на редакцията е гарантиран...Защото, по думите на Пенчев, вестникът на бъдещето не е онзи, който само съобщава новините. Вестникът на бъдещето трябва да носи сензации и да храни с тях гладната за насилие и зрелище публика. Някои неща обаче просто не могат да бъдат снимани. Причината не е техническа, а етична...

„24 часа”, 13 март 2008 г., бр. 72 ( 5939 )

На първа страница попадате на голяма снимка на единадесет-етажен жилищен блок, а на последния му етаж, оградена в червено кръгче – жена, която се опитва да скочи. Въпреки че може би очаквате отдолу да пише: „ Не правете това вкъщи”, ще останете все пак приятно изненадани да прочетете: „Спасиха я”. Няма да се спираме на безумното заглавие от седма страница: „ Свалят самоубийца от 11 –я етаж.” Тук е по-важно друго.
Можем ли да си позволим да публикуваме това, след като в член 2.8 „ Самоубийства” от Етичния кодекс на българските медии пише: „ При съобщаване за самоубийства ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание”?!
Нещо повече – два дни по-късно в броя от 15 март можете да получите разширена информация за това колко души ( дори кои ), защо и как сами са приключили живота си през последния месец във Варненската област. Даже, скъпи самоубийци, само за вас, има публикувана снимка на прочутия Аспарухов мост, където „най-често се разиграват трагедиите”. Ще добиете представа дори как бихте могли да изглеждате след самоубийството си. Фотограф на в.”24 часа” е снимал падналата току що от жилищна сграда 33-годишна жена. Трупът е покрит с черен найлон, от едната страна „стърчи” ръка, от другата – крак, обут в сиво-синя на цвят маратонка. Оставяме на вас сами да прецените дали ще скачате от мост или от блок. Важното е да е отвисоко и да скочите. В противен случай, може и да успеят да ви спасят. Иначе за самите редакции почти няма значение дали ще влезете в червеното кръгче горе на страницата или долу, малко встрани. За вас е по-добре да сте горе, но това е една друга тема...
И ако все пак още се колебаете какво да изберете, хубаво би било да се върнете малко назад, ( не, за да преосмислите битието си и да решите, че все пак е по-добре да сте живи, отколкото да умирате трудно ) в броя на в.”24 часа” от 10 март. Вече сме на страницата „Криминале”, на статия със заглавие в бяло каре, напомнящо за некролог: „Момиченце падна от третия етаж.” Слава богу, не става въпрос за самоубийство и още по-добрата новина – детето е живо. Снимката към репортажа обаче ще разбие всичките ви представи за спазени етични норми, а вас, скъпи самоубийци, може и да ви зарадва. Фокусът на фотографа е попаднал отново върху жилищна сграда ( за мнозина оттам започва, или по-скоро свършва всичко ), върху надпис в големи червени букви: „FREEDOM FOREVER” [1]. Това не е ли „зелена светлина” за всички, които още се съмняват...
Всъщност не е задължително да се връщате назад. Всичко е точно и хронологически подредено – от желанието за свобода, през опита ( макар и неуспешен ) да я получиш, до нейното осъществяване...Не е необходимо да си психолог, за да си дадеш сметка, че само единадесет етажа ( понякога – по-малко ) делят самоубиеца от смъртта, а за да ги изкачи едва ли му е нужен асансьор...
Това, че броят на скочилите от Аспаруховия мост се увеличава, не означава, че отразяването на този проблем става по-лесно. Обикновено, когато симптомите на болестта се изострят, можем само да предполагаме, че тя се е усложнила. А никой не е застрахован от лош късмет, не се знае как ще се развие животът ти и дали няма да пожелаеш в един момент просто да му сложиш край...
В този смисъл за смоубийства все още трябва да се пише „внимателно”, ако „етично” ви звучи неразбираемо. Не твърдя, че в.”24 часа” подтиква към тях..Въпрос на поглед и на един отворен прозорец..., но не към света.

За снимките и децата:

На 13 март 2008 г. полицаите успяха да спасят жена, заплашила да скочи от единадесетия етаж. На същата дата един „ревнив педофил стреля по любима, уби друго момиче” ( заглавие на втора страница ). Макар и по погрешка, нещастната Клара Димитрова се превърна в „жертва на спасение”...И то каква?! От този момент една и съща снимка започна да обикаля всеки следващ брой на в.”24 часа”. Член 2. ал. 4 ( „Деца” ) от Етичния кодекс на българските медии гласи: "Няма да публикуваме информация или снимка за личния живот на деца, освен ако не е от значителен обществен интерес.” Защо в този смисъл „Клара Димитрова” представлява обществен интерес? Отговорът е много прост и няма пряка връзка с Клара Димитрова. За всички нас, разбира се, е важно да знаем, че хора с няколко присъди се разхождат на свобода, защото, както е записано в Кодекса: „една публикация е в „обществен интерес” само когато е в защита на здравето, безопасността и сигурността”. И въпреки че „педофилът” Асен Илиев не се е чудил дълго време дали да се самоубие (тоест, вече не представлява опасност ), съществува точка 5. ал. 3 , която определя горния термин като „съдействие за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления и злоупотреба с власт”.
Освен това член 2. 4 ал. 5: „ Ще избягваме да интервюираме деца без съгласие на възрастни, отговарящи за тях” не върши особено много услуга на Клара Димитрова. Не върши услуга и на всички онези, лишени от родителска грижа, деца, обитаващи домове „пред-закриване”...
Това, че: „ Никой не ги търси – нито раненото, нито мъртвото” [2], означава ли, че можем свободно да „оперираме” с техните съдби?! Гледката как репортер на БТВ преследва раненото момиче в болницата не ни хареса. Стори ни се ...неетично, въпреки че медията грижливо скри лицето на жертвата. Е, нищо...Ден по-късно всички го видяхме и не беше само на страниците на в. „24 часа”.
Ако има нещо тъжно в историята на тази снимка, то не е в разстроеното и изплашено дете на нея...Може да ви се стори цинично, но драмата е в намалянето размерите на снимката във всеки следващ брой за сметка увеличаването обема на публикациите, свързани с темата. Накрая вече почти за никого не бе важно ( и интересно, ако си служим с терминологията на Николай Пенчев ) как изглежда тази малка „фатална жена”...По-важното беше какво говорят жителите на Трън за нея, в какво я обвиняват, кой ще погребе „мъртвото”, след като бащата дори не може да го познае като свое...

В същото време в броя от 18 март лицето на Хари от Шумен – малчуган-стилист, който всяка сутрин става в 6 часа, за да си прави прическа „таралежови игли”, не е показано. Може би той сам е пожелал да остане в анонимност, може да е послушал родителите си...Все пак става въпрос за твърде много гел, лак и оцветители...
Когато се появи филмът на Би Би Си ( а може би много по-рано дори ) за дома за деца с увреждания в „ Могилино”, сякаш започна нова ера в отразяването на „по-малките”. Най-лесно е да отидеш на една детска площадка и да снимаш веселички и доволно играещи в пясъка, зорко пазени от своите майки и бащи, момченца и момиченца...Каква трудност обаче би представлявало обратното, когато и без друго никой не се грижи за „изоставените”? Кой ще ви осъди или обвини, че сте ги направили герои в собствения си филм на ужасите ? Кой ще ги защити и ще каже: „ По дяволите, не искам да снимате детето ми голо. Не искам да го снимате, когато „оченцето му е леко не наранено, а възпалено”[3]. Не искам да го снимате как си „почива с цигара в двора”[4]. Не искам да го снимате с дупка в главата или „влачещо се” по пода ...И изобщо как се стигна дотам, че да използваме децата като провокация към съвестта на държавните институции?! Как се стигна дотам Клара Димитрова да бъде виновна за съществуването на сиситема, позволяваща изнасилвачи и престъпници да водят 15-годишни момичета в мазета и да им предлагат разни неща?!
Пътуваме в един и същи влак и с него стигнахме дотук. Целта на пътуването бе да разберем, че: „Такъв е животът” и че грозното, гадното, накацаното с мухи, кървавото...също е част от него...Не можем обаче да прескочим тази гара – гара „Етика”...Не можем, колкото и да е лесно. Коловози 1/8 има само в „Хари Потър”, а аз продължавам да смятам ( опитайте се да ме убедите в противното ), че това е преди всичко история само за деца...

[1] Свобода завинаги
[2] Заглавие на първа страница от 14 март, бр. 73 ( 5940 )
[3] Бр. 11 март: „ Сираци падат от високо или ги бият, шефката на курорт”
[4] Пак там