Преди време, докато бях на стаж в редакцията на в. „168 часа”, главният редактор Николай Пенчев ни учеше, че един, макар и хубав текст ( в смисъл на интересен, а не на просто информиращ ), не притежава особена журналистическа стойност, ако към него няма снимка. Тя, разбирана по неговия начин, превръща материала в продукт, който в този вид широката аудитория непременно ще купи. Тази логика не беше лишена от смисъл. Опитът да се превърне една „не-сетивна” медия в сетивна ( по-добре да виждаш, отколкото да се мъчиш да си представиш ) се оказа особено успешен и много от българските печатни издания го възприеха. Не само в.”168 часа”, но също и вестниците „Труд”, „24 часа”, „Сега” и „Монитор” напълниха страниците си с впечатляващи „фотографии” на живия живот. Повечето от тях не бяха ( не са ) дело на професионални фотографи, нито са правени със специална техника. Понякога и вградената в мобилния ти телефон камера върши работа. Важното е в мига, който си уловил, да има кръв, да има напрежение, малко сълзи в очите, повече „шок и ужас” и успехът на редакцията е гарантиран...Защото, по думите на Пенчев, вестникът на бъдещето не е онзи, който само съобщава новините. Вестникът на бъдещето трябва да носи сензации и да храни с тях гладната за насилие и зрелище публика. Някои неща обаче просто не могат да бъдат снимани. Причината не е техническа, а етична...
„24 часа”, 13 март 2008 г., бр. 72 ( 5939 )
„24 часа”, 13 март 2008 г., бр. 72 ( 5939 )
На първа страница попадате на голяма снимка на единадесет-етажен жилищен блок, а на последния му етаж, оградена в червено кръгче – жена, която се опитва да скочи. Въпреки че може би очаквате отдолу да пише: „ Не правете това вкъщи”, ще останете все пак приятно изненадани да прочетете: „Спасиха я”. Няма да се спираме на безумното заглавие от седма страница: „ Свалят самоубийца от 11 –я етаж.” Тук е по-важно друго.
Можем ли да си позволим да публикуваме това, след като в член 2.8 „ Самоубийства” от Етичния кодекс на българските медии пише: „ При съобщаване за самоубийства ще избягваме да огласяваме подробности за начина, по който са извършени, за да ограничим риска от подражание”?!
Нещо повече – два дни по-късно в броя от 15 март можете да получите разширена информация за това колко души ( дори кои ), защо и как сами са приключили живота си през последния месец във Варненската област. Даже, скъпи самоубийци, само за вас, има публикувана снимка на прочутия Аспарухов мост, където „най-често се разиграват трагедиите”. Ще добиете представа дори как бихте могли да изглеждате след самоубийството си. Фотограф на в.”24 часа” е снимал падналата току що от жилищна сграда 33-годишна жена. Трупът е покрит с черен найлон, от едната страна „стърчи” ръка, от другата – крак, обут в сиво-синя на цвят маратонка. Оставяме на вас сами да прецените дали ще скачате от мост или от блок. Важното е да е отвисоко и да скочите. В противен случай, може и да успеят да ви спасят. Иначе за самите редакции почти няма значение дали ще влезете в червеното кръгче горе на страницата или долу, малко встрани. За вас е по-добре да сте горе, но това е една друга тема...
И ако все пак още се колебаете какво да изберете, хубаво би било да се върнете малко назад, ( не, за да преосмислите битието си и да решите, че все пак е по-добре да сте живи, отколкото да умирате трудно ) в броя на в.”24 часа” от 10 март. Вече сме на страницата „Криминале”, на статия със заглавие в бяло каре, напомнящо за некролог: „Момиченце падна от третия етаж.” Слава богу, не става въпрос за самоубийство и още по-добрата новина – детето е живо. Снимката към репортажа обаче ще разбие всичките ви представи за спазени етични норми, а вас, скъпи самоубийци, може и да ви зарадва. Фокусът на фотографа е попаднал отново върху жилищна сграда ( за мнозина оттам започва, или по-скоро свърш
Всъщност не е задължително да се връщате назад. Всичко е точно и хронологически подредено – от желанието за свобода, през опита ( макар и неуспешен ) да я получиш, до нейното осъществяване...Не е необходимо да си психолог, за да си дадеш сметка, че само единадесет етажа ( понякога – по-малко ) делят самоубиеца от смъртта, а за да ги изкачи едва ли му е нужен асансьор...
Това, че броят на скочилите от Аспаруховия мост се увеличава, не означава, че отразяването на този проблем става по-лесно. Обикновено, когато симптомите на болестта се изострят, можем само да предполагаме, че тя се е усложнила. А никой не е застрахован от лош късмет, не се знае как ще се развие животът ти и дали няма да пожелаеш в един момент просто да му сложиш край...
В този смисъл за смоубийства все още трябва да се пише „внимателно”, ако „етично” ви звучи неразбираемо. Не твърдя, че в.”24 часа” подтиква към тях..Въпрос на поглед и на един отворен прозорец..., но не към света.
За снимките и децата:
На 13 март 2008 г. полицаите успяха да спасят жена, заплашила да скочи от единадесетия етаж. На същата дата един „ревнив педофил стреля по любима, уби друго момиче” ( заглавие на втора страница ). Макар и по погрешка, нещастната Клара Димитрова се превърна в „жертва на спасение”...И то каква?! От този момент една и съща снимка започна да обикаля всеки следващ брой на в.”24 часа”. Член 2. ал. 4 ( „Деца” ) от Етичния кодекс на българските медии гласи: "Няма да публикуваме информация или снимка за личния живот на деца, освен ако не е от значителен обществен интерес.” Защо в този смисъл „Клара Димитрова” представлява обществен интерес? Отговорът е много прост и няма пряка връзка с Клара Димитрова. За всички нас, разбира се, е важно да знаем, че хора с няколко присъди се разхождат на свобода, защото, както е записано в Кодекса: „една публикация е в „обществен интерес” само когато е в защита на здравето, безопасността и сигурността”. И въпреки че „педофилът” Асен Илиев не се е чудил дълго време дали да се самоубие (тоест, вече не представлява опасност ), съществува точка 5. ал. 3 , която определя горния термин като „съдействие за предотвратяване и разкриване на тежки престъпления и злоупотреба с власт”.
Освен това член 2. 4 ал. 5: „ Ще избягваме да интервюираме деца без съгласие на възрастни, отговарящи за тях” не върши особено много услуга на Клара Димитрова. Не върши услуга и на всички онези, лишени от родителска грижа, деца, обитаващи домове „пред-закриване”...
Това, че: „ Никой не ги търси – нито раненото, нито мъртвото” [2], означава ли, че можем свободно да „оперираме” с техните съдби?! Гледката как репортер на БТВ преследва раненото момиче в болницата не ни хареса. Стори ни се ...неетично, въпреки че медията грижливо скри лицето на жертвата. Е, нищо...Ден по-късно всички го видяхме и не беше само на страниците на в. „24 часа”.
Ако има нещо тъжно в историята на тази снимка, то не е в разстроеното и изплашено дете на нея...Може да ви се стори цинично, но драмата е в намалянето размерите на снимката във всеки следващ брой за сметка увеличаването обема на публикациите, свързани с темата. Накрая вече почти за никого не бе важно ( и интересно, ако си служим с терминологията на Николай Пенчев ) как изглежда тази малка „фатална жена”...По-важното беше какво говорят жителите на Трън за нея, в какво я обвиняват, кой ще погребе „мъртвото”, след като бащата дори не може да го познае като свое...
В същото време в броя от 18 март лицето на Хари от Шумен – малчуган-стилист, който всяка сутрин става в 6 часа, за да си прави прическа „таралежови игли”, не е показано. Може би той сам е пожелал да остане в анонимност, може да е послушал родителите си...Все пак става въпрос за твърде много гел, лак и оцветители...
Когато се появи филмът на Би Би Си ( а може би много по-рано дори ) за дома за деца с увреждания в „ Могилино”, сякаш започна нова ера в отразяването на „по-малките”. Най-лесно е да отидеш на една детска площадка и да снимаш веселички и доволно играещи в пясъка, зорко пазени от своите майки и бащи, момченца и момиченца...Каква трудност обаче би представлявало обратното, когато и без друго никой не се грижи за „изоставените”? Кой ще ви осъди или обвини, че сте ги направили герои в собствения си филм на ужасите ? Кой ще ги защити и ще каже: „ По дяволите, не искам да снимате детет
Пътуваме в един и същи влак и с него стигнахме дотук. Целта на пътуването бе да разберем, че: „Такъв е животът” и че грозното, гадното, накацаното с мухи, кървавото...също е част от него...Не можем обаче да прескочим тази гара – гара „Етика”...Не можем, колкото и да е лесно. Коловози 1/8 има само в „Хари Потър”, а аз продължавам да смятам ( опитайте се да ме убедите в противното ), че това е преди всичко история само за деца...
[1] Свобода завинаги
[2] Заглавие на първа страница от 14 март, бр. 73 ( 5940 )
[3] Бр. 11 март: „ Сираци падат от високо или ги бият, шефката на курорт”
[4] Пак там
1 коментар:
Добре, Чочинко, отвори ми малко работа...
Тъй като мислех да пиша за "24 часа" именно заради снимката на момчето с прическата - много се радвам, че си обърнала внимание на това, ще трябва да взема и да разгледам друго вестниче...
Но все пак, браво ;)
Публикуване на коментар