Не три в едно а quatro...

"- Казвам се Стефан, но понякога ми викат Иван..."- шегуват се двамата. Същата вечер Иван влязал в едно магазинче и продавачката го изгледала от злобно по-злобно: " Абе, писна ми от теб!"- провикнала се тя. "Извинявайте, госпожице, но аз ви виждам за първи път!" По бузите на "госпожицата" избили червени петна, но не казала нищо повече. Няколко години по-рано, защото му било омръзнало да му викат:"Близнак, близнак, подай топката!" , Иван се качил на тавана и изровил от вехториите там един бял, вълнен елек и нещата...не се променили особено много. Днес, когато се качват в автобуса поотделно, Стефан и Иван се усмихват и поздравяват всички, които им се усмихват и ги поздравяват, за да не бъдат неучтиви...

Те всъщност обаче не са толкова "еднакви". Те всъщност изобщо не са "еднакви". Погледът, гласът, смехът, усмивката са на двама различни човека и искам да ви уверя, че няма да ви е необходим бял елек, за да го установите още в самото начало...

Истината е, че няма по-противиположни личности от близнаците...Смея да го твърдя, защото...

Казвам се Красимира и за разлика от другите хора имам не две, а три половини. Едната, разбира се, е "добрата" ( доколко е добра само аз си знам ), другата е "лошата" ( доколко е лоша знаят малко повече от един човек ) и третата е... Милето. Заедно, с всичките ми половини, правим едно голямо хубаво цяло, което, признавам, не е лишено от съвършенства, но ми е повече от достатъчно, за се чувствам щастлива. Разликата между близнаците и другите хора, не е в това, че страшно много си приличаме. Разликата е, че ние не можем да се усетим никога наистина много самотни...Имаме се един друг. Когато се разделят Стефан казва на Иван : " Айде, братче, ако ми залипсваш, ще се погледна в огледалото..." То е същото като да погледнеш в душата си. Там някъде, много дълбоко, има място за човек, който си способен да обичаш повече от себе си. Ако това по принцип е много, много трудно, за нас - близнаците, е навик...Нещо, което по презумпция сме свикнали да правим...

Казвам се Красимира и имам 300 безплатни минути към сестра си. Те свършиха преди един месец. Чуваме се по 4 пъти на ден и не си казваме почти нищо. Когато си говорим, говорим на различни езици, рядко се слушаме...Дали ме ядосва? Дали се караме? Шегувате ли се...

Въпросът е друг...Аз съм на 3000 километра от тук. Между мен и нея има океан разстояние, няколко месеца време и няколко териториални граници. Боли ме почти физически, когато го осъзная, всичко ме боли. Чувствам се като стигматик...Очите ми се пълнят със сълзи и вече съм готова да ревна и да се изложа пред всички. Затварям очи и си я представям. Затварям очи и се сещам, че тя е в мен, че е третата ми половина (най-добрата), че нищо и никой не може да ми я отнеме...

Иначе миналата вечер ходихме да ядем пица. Аз, Милка, Стефан и Иван. Човекът, който ни обслужи, беше в шок. "Абе, какво става тук!" - смее се той. Нищо, ние сме просто четирима и малко си приличаме. Ние сме само приятели. "Е щом сте само приятели, момичета да останат, на вас лека вечер...- казва Пица - менът. "Да, бе, Пешо, вече не те харесвам" –шегува се Иван и ни подканя да си ходим.

Казвам се Красимира и понякога ми викат Милена. Не, това не е обида, комплимент е. Но все си мисля, че винаги е по-интересно да търсиш разликите, отколкото еднаквото...Живеем в свят на клонинги, в свят, в който всеки ден си прилича с предишния, в свят, в който за да разбереш, че си ти, трябва да се погледнеш в огледалото...Забравихме имената си, мечтите си, забравихме да се усмихваме. Работа, работа, малко любов и пак работа...

Не ставайте като "всичко останало". Бъдете различни и уважавайте правото на другите да имат собствена самоличност...Не само заради тях, но и заради себе си...Иначе би било много скучно...