Replay

О, не, не...Отново стана ден. За втори път през последния час. Рибките в легена започнаха да се мятат и да се блъскат една в друга. Първоначалният ужас, който ги бе сграбчил след улова, бе направил място на безмозъчното сътресение и те не знаеха вече къде се намират, колко е часът, дали са живи или не сънуват...А и това слънце им се струваше много не-истинско, водата беше различна на вкус, повърхността на дъното – лилава, такава, каквото не бяха виждали никога...
Изведнъж нещо голямо и рошаво закри слънцето. Всичко можеше да бъде все пак добре, ако голямото рошаво нещо беше останало едно. Но след малко то станаха...те. Две големи рошави неща гледаха с четири големи, ококорени очи. Рибките започнаха неистово да крещят, не им достигаше вече никакъв въздух, за да излязат от страшния кошмар , в който от лакомия ( не от глад ) сами се бяха набутали.
- Какво ще правим? – изсъска Рошавото.
- Шшшт... – скара му се Рошавото и се надвеси над легена.
„ Какви сте вие?” – попита Рибчо, който сякаш единствен бе приел съдбата си. Така трябваше да е. Никой не бе виновен за избора му да пътува по голямата Река. Никой не можеше да бъде виновен за това, че се бе родил любопитна риба, която не щадеше хрилете си и доста често излизаше на сушата. Рибчо бе от малкото авантюристи от своя вид. На него му беше омръзнало да се цамбурейка с другите на едно място. Искаше да разбере какво има от другата страна... на водата. Оказа се, че има повече, отколкото малката му глава си беше представяла досега и повече, отколкото бе искал може би да разбере...
И ето го сега – тук, в един нереален свят, в който нещата само наподобяваха вода, слънце, въздух. Свят, в който рошави същества правят нещо...На всичкото отгоре те толкова много си приличаха. Приличаха си повече от рибките-близнаци от съседния вид...
- Четири са... – прошепна Рошавото.
- Значи по две за всяка – пресметна Рошавото.
- Да, толкова..Ох, сигурна ли си, че можем да го направим ?
- Не съм. Ти също не си. Значи, можем.
Започнаха да се кискат и Рибчо свъси вежди. За кои, по дяволите, се мислеха тези?! И докато се гневеше, един странен допир го охлади бързо-бързо. А всъщност беше топъл, по-топъл от температурата на тялото му. Той опита да се изплъзне, запляска с перчици, заблъска упорито в странната преграда...
- Дръж я, дръж я, Мили...О, боже...
- Мърда, мърда... – вълнуваше се Мили.
И докато се боричкаше, Рибчо се усети в нещо като корем на медуза, препила с вода. А, ясно. Кошмарът не беше свършил. Сега вероятно предстоеше истинското мъчение. Палачите бяха двама. Еднакви. Еднакво рошави. Е, нищо – съдба, ама не от онези, които избираме сами.
После малко заметресение. Кискане. Път. Мъничко. Рибчо мълчеше. Другите отдавна бяха спрели да говорят. Те плачеха тихо и снизходително се потупваха с перки една друга. Пфу, глупави, риби. Не могат ли да се държат поне малко като мъже?! Не могат...Разбира се, и в малкото сърчице на Рибчо също се късаха жички, защото поне можеше да се сбогува преди да реши да пътува по голямата Река. Можеше да каже, че ще се върне или поне можеше да опита...да го каже. Но, не! Той просто пльокна в Морето и остави близките си да страдат...Сега всичко се връща, Рибчо...
- А?!...
Усети как изпада от нещото като корем на медуза и се озовава в голяма вода, по-голяма от тази, в която се беше родил...Всички гледаха неудомяващи...Свободни? Къде започва края на живота? Тук... И как така започва, когато по принцип трябваше да свърши...
Рибоците отдавна бяха „избягали от свободата”, но той стоеше като парализиран и се чудеше. Двете рошави му махаха, охилени и продължаваха да се кискат. Малко по малко, устните на Рибчо се разтегнаха, а мустаците залепнаха на хрилете му. Ако беше рошаво същество сигурно също щеше да почне да се киска. Но не беше и само пусна едно мехурче за сбогом...

***
На сутринта Мили се събуди първа. Усмихна се като видя, че Краси спи до нея спокойно. Вратата леко се открехна...
- Мишоци...- каза татко. Мили се протегна въпросително.
- Рибите са избягали. – усмихното съобщи той
- Нима?! - с едно око промълви Краси...

***
Сега съм на 21 години, но още спасяваме с Милка рибите, които баща ни улови...Всеки ден пътищата ни с нея се разделят с 1 см и идва времето, когато няма да живеем заедно. През цялото това време сме се „делили” три пъти: веднъж като боледувах от скарлатина на 9 год., веднъж, когато забегнах да изкарвам големите пари в Америка и веднъж, когато пак боледувах, но този път от заушка...Ако всичко върви добре, ни чакат само хубави неща и би било нормално всяка да ги изживее сама...На мен ще ми е достатъчно да знам, че спасява рибите, които мъжът и ще лови за вечеря, макар че едва ли ще са много...Мъжете лъжат за риба така, както лъжат за размера на мъжкото си достойнство...Даже малко повече...И все пак, ако всяка от нас спасява по една риба седмично, светът може би би станал едно по-добро място за живеене...
Никой не може да ви каже как и колко да обичате. Никой не може да ви внуши, че обичате с няколо грама кръв повече в сърцето си, или по-малко...Не може и не иска...Но аз пък мога да ви кажа, че всяка ваша лювов е различна от любовта на другите, по-специална е, различна е...Лично за себе си, едва ли някога някой би обичал повече...И в това е смисълът. Иначе нямаше да сме близки. Иначе нямаше да се обичаме...толкова много...
Това беше за близнаците...Обещавам, няма повече...Поне за сега.