Awake

Пробуждане. Не само защото е пролет. Сезоните и смяната им вляят, но не чак толкова много и не преди всичко на сърцето. Не виждам зимата да е лишена от романтика. Не е ли хубаво, когато умираш от студ, някой да се "сбута" до теб и да те гушне, да се "повъргаляте" преди това в снега, да пиете горещ чай с лимон пред камината ( еййй ), докато снежинките затрупват не само стъклата на прозорците. Капризите на времето, разбира се, не бива да се подценяват...И все пак романтиката никога ( поне за мен ) не е била въпрос до "студ и влага", нито дори до избор на Радио ( музика ). Тя може да се измери, може да липсва, може никога да не се появи...Но, за съжаление или не, не подлежи на прогнозиране...

И това "пробуждане" не е пролет ( респективно не е нито само романтика, нито само любов ), въпреки че е нормално като настъпването й. То е точно като след излизане от кома, или след трансплантация, които обаче си преживял буден. Можел си да наблюдаваш всичко, което другите правят с ... теб или по принцип. Как се смеят, плачат, спорят, как се качват в автобуса или сядат на седалката до твоята...

Реално няма причина от това да те боли... Много. Не е като да режат тялото ти и да "бърникат" из органите ти. Боли от друго. Животът си тече, както винаги - като голяма река, в която всички са въвлечени... Всички, без теб...Ти си в кома. Духовна. Не обичам и не го наричам "депресия", защото така изглежда като еднакво състояние за всеки човек. А, не е...Провокирано е от различни мотиви, протича по различен начин...Свършва по различно време...

Понякога наистина силно искаш да станеш от "опрерационната" маса - така, както си в кръв и слуз, с лигите и иглите във вените си, гол, незащитен, болен и полу-"закърпен"...И понякога ставаш...Сам. Ужасно е трудно, изисква смелост и постоянство да се хвърлиш в този си вид отново в Реката, но го правиш. От любов към животните, от любов към себе си, от любов към другите, които също те обичат и безумно много искат да те видят "буден"... Достатъчно са чакали вече.

Друг път нямаш сили да го направиш. Лежиш си там, със затворени очи. Спрял си да крещиш, спрял си да се фокусираш върху хубавите спомени, за да не чувстваш болката, спрял си да се молиш, да се надяваш, да мислиш, да търсиш и избираш посока...Ти си онзи "жив" труп, който ще погребат в четвъртък или по-скоро в сряда, за да не стане прекалено късно. И точно в този, ужасен за теб ( и за другите ), епизод някой блъска вратата и се провиква: " Имам чувството, че тук нещо не е наред!"

"–Разбира се, че не е!" - шегува се хирургът-алкохолик. Черна или не, и тази комедия приключва, не съвсем изведнъж, постепенно и точно заради "онзи", който е решил да те остави жив. Той е до теб, отдясно или отляво, държи те за ръка, говори ти...Може да е най-добрият ти приятел, може да е просто приятел, но по-вероятно - човек от семейството, близък или не чак толкова...

Ще изключи апарата за изкуствено дишане и ще каже: " Стига, лигльо, дишай...!" Първо ще се инатиш, ще издуеш бузи, задържайки въздуха в себе си, молейки се да ти се махне от главата и да те остави да "почиваш в мир"... После, щеш, не щеш, ще издишаш...Ще се разплачеш...Ще споделиш колко ти е било тежко, колко си се чувствал загубен, колко много те е боляло...

"–Да, да, разбира се." - ще се съгласи само. И толкова. Край на действието.

Тази сцена може да се случи на всеки. Случва се. Позната ви е е. Даже се повтаря - понякога не така болезнено, понякога повече от болезнено. Всички обаче знаем, че не може да трае вечно, защото трябва да я ПРЕЖИВЕЕМ. Банално, но факт - животът е кратък. Вярно е, че лошите неща са повече от хубавите, но все пак пресметнете колко "коми" може да съберете в един житейски път...Вашият...не много...

Не си струва да "спите", когато навън е пролет. Не си струва да "спите", когато навън е "плаж, море, жени ( мъже ) по бански"... Не си струва да изживеете по-малко сексуални оргазми, отколкото ви е писано да изживеете...И без друго не са много ( разбира се, зависи ) И без друго са няколко секунди...Да не би пък другите удоволствия да са по-дълги?! Уви, не са. Не пълнете Нищото с тях. То няма нужда от нищо.

Животът е кратък...

Гледах го как стои на ръба на скалите. На прочутите скали в с. Храбрено, близо до Пловдив, за които се носи легенда. Тя разказва за една българска девойка, забременяла в онези времена, когато било "незаконно" да забременееш преди да сключиш брак. Понеже не могла да намери изход ( респективно - баща за своето дете ), тя се самоубила, скочила от мястото, на което стоеше той тогава...Мислех си, че е луд, че е странно да висиш на ръба, когато можеш да чувстваш здрава земя под краката си. Мислех си, че все пак обаче няма по-щастлив човек от него в този момент.

Няколко месеца по-късно почина в автомобилна катастрофа...Почина на 25 години. Повече никой не го видя да виси над скалите...

Не само животът, всичко е кратко и свършва бързо.

Хубавият сън, първият сняг ( защото след него има още 10 ), голямата любов ( защото е само една ), "дългата" разходка, слънчевият ден, младостта, кафето, партито по случай рождения ти ден...Не само GSM-ът ви старее...Остаряваме всички и не толкова бавно, колкото се пее в песента. А "комата" не е период, в който стават чудеса. Нищо не се случва. Депресията се преживява, не - изживява...С две думи: прескача събития - добри или лоши, вашите...

Събудете се. Събудете се още преди онзи някой да е нахлул в операционната зала, събудете се още преди да е започнала самата операция. Имате хубави кафеви, зелени, сини, сиви очи. Добрата новина е, че с тях можете да виждате още по-хубави неща...Просто ги отворете.

Пролет е...